Преди няколко седмици се заговорихме с Хобо за остров Света Анастасия (Болшевик). Поводът беше завъшването на проекта на община Бургас по обновяването на острова и превръщането му в туристическа атракция. Споменах му, че имам доста снимки от там от преди 4 години. Пратих му ги и по негова идея ги споделям и тук.Остров “Света Анастасия” Септември 2009
На остров досега съм стъпвал само два пъти и то само на един –
остров Света Анастасия.
Първия път бях много малък, някъде между предучилищна възраст и втори клас. Имам спомен за едно бяло и красиво корабче. Мисля, че беше хидробусът
„Теохар Бакърджиев”. Имам смътни спомени от пътуването, посещението на музея на политзатворниците и завръщането. Тогава островът се казваше “Болшевик”. Сега се чудя с какъв акъл учителките тогава са ни помъкнали на такава екскурзия.
Втория път беше през 2009 г. От тогава са и снимките. Тогава през септември по случай 20 години от падането на берлинската стена на острова се проведе събитие под мотото
„Изкуството руши стени“ . Група художници подготвяха събитието и прекараха около месец там.
По това време работех във фирма, която беше дала на организаторите под наем някакво оборудване. Доста преди официалното събитие трябваше да посетя острова за проверка и инструктаж на потребителите.
И така срещата беше за 8 сутринта пред входа на пристанището. Групата за острова беше около 20 човека. После разбрах, че са художниците и журналистите. Морето в пристанището беше като тепсия, тихо, нямаше вятър. Топло беше, но за всеки случай си бях взел малка раница с едно якенце ветровка, шише вода, сандвич и ... торбичка за повръщане.
“Афала” се казваше корабчето, което щеше да ни отведе. На него освен кабина за рулевия имаше някакъв полунавес и открита част към задната част - кърмата. Художниците (още снощни) и журналистите гледат да седнат отзад – на открито. Из барабар с тях – назад.
Това са снимки от пристанище Бургас тогава:
Тръгнахме. Минаваме покрай фарът на бургаския вълнолом. Като ученици това ни беше едно от любимите места за попчета:
Преди 1989 на фара имаше барелеф на Георги Димитров:
Подминахме фара и вече сме извън пристанището.
До тук – без проблеми. Като задминахме фара и като ни забухаха едни вълни, отначало малки, после по-големи и взеха яко да пръскат пасажерите (за моряците сигурно си е било най-обикновено вълнение). Корабчето взе да клати, а на мен това хич не ми харесва. Макар и роден край морето, не обичам ни лодка, ни кораб. Дори от “кометата” ми се разбъркваха червата. Бях се научил обаче, че най не се усеща клатенето когато съм прав, стоя по средата (по дължина) на корабчето и гледам само напред. Досега се правех на мъж, щото до мен стоеше една дама от групичката на журналистите. Отначало ме обърка за колега, ама аз казах че съм от обслужването. Дамата беше облечена в едно лятно костюмче и с токчета и много скоро усети върху себе си набезите на вятъра. Като забръскаха и вълните – лекичко се изнесе към капитанския мостик. Тогава вече и аз извадих якенцето, нахлузих бейзболната шапка до очи и скрих фотоапарата. Всички се струпахме под навеса като пилета под каруца по време на дъжд.
Разстоянието по права линия до острова да е 6км. Питаме моряка колко ще пътуваме и той ами 1 час ама с тез вълни може и повече. Обясни, че не се плава направо, а по някакъв маршрут по фарватера или встрани от него. От тия думи някои прежълтяхме още повече.
Както и да е пристигнахме благополучно до острова. Капитанът с майсторски маневри успя да “излъже” вятъра и залепи корабчето за малкото кейче.
Побързахме да слезем на твърдата земя и всеки се зае със заниманията си. Моята работа беше не повече от 20 минути. Свърших я набързо. Корабчето за обратно щеше да е поне след 6 часа и имах достатъчно време за изследване на острова. А и слънцето напече ...
Следват снимки от проучването.
