С разрешение на автора Атанас Раков
В навечерието на празниците главата ми до такава степен е бръмнала от всякакви реклами, песнички, светлинки, приканвания за добри дела и благотворителност, че чак не ми се излиза от къщи. Докато пиша тези редове, от радиото в офиса ми се носи поредният призив за милосърдие и добрина. Нужно ли е да дойдат празниците, за да се сетим, че трябва да сме по-добри към нищите? Не можем ли да бъдем добри през цялата госина?Та в този дух, докато сутринта отивах на работа, две пияни хлапета ми подхвърлиха зад гърба:“Мамка му мръсна и ченге!“. Почудих се дали да не се върна и да ги отрезвя по „бързата процедура“, но реших да не си развалям деня. Ето ви я празничната „добрина“...
Естествено, навсякъде са плъзнали гнусни червени шапчици, пошла украса; в големите магазини има всякакви още по-пошли и гнусни промоции лампички и прочие коледен инвентар, радията бълват англоезични празнични помии...Добре де! Според Библията, Христос се е родил през март. Тогава какво празнуваме през декември? Но това няма значение, няма да задълбавам, не съм Дан Браун, че да търся известност с добре известни неща. Навън започват да прехвърчат снежинки, а аз си спомням за печените ябълки, които прадядо ми правеше по Коледа, за ошафа и прочие забравени коледни лакомства от детството. И пак да задълбая в любимата ми тема – американизацията на българското общество. За какъв чеп ми е дядо Коледа, при положение, че си имаме дядо Мраз? И кой, по дяволите, реши, че трябва да се ядят трюфели със шоколад като „традиционни“ коледни ястия? Къде се загуби тръпката от това сам да си нанижеш гирляндите от орехи, увити в станиол от шоколад и пуканки(ама не изпукани във микровълновата, а на ръка, в тигана). Някой веднага ще ревне:“ По магазините има такива хубави украси, аз ще си губя времето да нижа гирлянди!“. Да, но тези гирлянди се правеха от цялото семейство, бяха още един начин за събиране и празнуване. Ами бъдникът, който сега е заменен от някоя смрадлива клечица или мизерна свещичка? И колко домове се прикадява празничната трапеза? А къде отиде резливата зелева чорба с червен пипер?Замениха я коли, спрайтове и прочие отрови...
Много може да се говори за това. Аз специално не искам. Искам да запазя спомена за коледната баклава, за ходенето пеша 4-5 часа в дълбокия сняг, докато се намери най-красивата елхичка, за събираните цяла година станиолчета от шоколади и бонбони, дори и от татковите цигари. Спомена за мразовитото утро с дъх на смола, когато баба е отворила вратите „да излеза лошия въздух“ и те гъделичка с грапав пръст по босия крак, а накрая нетърпеливо издърпва юргана, рубинено-розовите отблясъци на изгрева по снега и дядо, обвит в студена пара и посипан със скреж, носещ дънера на бъдника. Не искам децата ми да имат изкуствено детство без спомени, удавено в градския смог и киша, задушено в целуфан и „украсено“ с пластмасова елха. Или както ми каза старецът, носещ петте елови клонки и станал причина за този разказ:
- Момче, американците имат дядо Коледа, но нямат души! Аз нямам 100лв за истинска елха, ама имам сърце. Не ми трябва мода, за да бъда човек. А човек не се става с мода, украса, лампички и глезотии. Човек се става, като седнеш на трапезата, па била тя и постна и да видиш радостта в очите на семейството, да разчупиш домашната пита и да я „наречеш“.Да усетиш топлината на хората, а не студа на изкуственото. Лошото е, че ние вече сме го забравили това... Отвсякъде чувам само цени, цени, цени...Живота не се мери с пари!“
