До вр.Ботев, 04 – 08 - 2012
Планина! Каква звучна дума, нали? Когато я чуя, винаги ме обвзема някакво вълнение. Забравям работа, грижа, болка. Не зная дали със всеки е така? Ненапразно близките ми наоколо казват, че съм очаквал всеки момент някой да я изрече. Така се свързах и със Петьо. Той само спомена, че има желание да се изкачи на вр. Ботев и аз лапнах въдицата. И така разбрах, че ще има ново изкачване на моя любим връх. Бях решил този път да не се вълнувам. Оказа се, че няма такава възможност. Наистина не се подготвих три дни предварително, всичко стоеше подредено, като че ли беше обикновен ден. Да но, последните 12 часа се оказаха пак празнични. Оставих всичко и реших да поспя поне един час, тъй като през ноща щях да пътувам. Да ама, не! Минута не можах да мигна. Вечерта си подредих раницата, написах в един форум, че ще тръгна в 22,30 часа, с мисълта, че моят човек може и да отвори и да прочете, прегледах последните мнения от форума. Много съм точен, тръгнах в определения час. Вълнение, уж няма. Минах около 3 км, разбрах че съм си забравил документите в къщи, както всеки път. Пак е добре, като се сещам след 2-3 км, ами ако бяха 30 км? Трудно се кормува през ноща, ако късите ви светлини осветяват едва на 3-4 метра, а дългите като чуждите къси. Обаче идващите насреща са много доволни, никой не ми „святка“. На гара Попово си имам място, където паркирам баба Лада. Не пречи на никого, на сенчица е, за разлика от мен. Никой не се опитва да я открадне, защото е старичка. Може и да се опитали, ама как ще я запалят, след като и аз не мога. Затова я оставям близо до наклон. Всичко точно, купих си билет до Плевен, има още доста време до идването на влака – 40 минути. Седнах на пейката отвън като други 3-4 чакащи. Да обаче съм седнал точно под високоговорителя. Когато човека отвътре започна да съобщава, че влака се движи със 40 минути закъснение, станах и подскочих. Този човек ми изби всички „ чивии“. Моите минути бяха 40, той добави още толкоз. Много ми е приятно да пътувам с влак, не съм затиснат на 50 см /кв място, както в автобуса. Слязох на хубавата гара Плевен и зачаках моя човек. След 15-20 минути дойде човека и след „добре дошъл“ си казахме две три думи, като за запознанство. Потърсих някъде огледало за да видя, колко грозно изглеждам. Иначе как щеше да ме познае, за да дойде и да ме заприказва? Качихме се в колата му, взехме отнякъде (и сега не зная откъде) и Слави, поехме към гр. Априлци. На 10 км. От Плевен започнах да дремя. Знаех, че човека до шофьора не бива да спи, ама нали вече ми мина вълнението, пустите му клепачи много натежаха. Казвах си:
-Ще олекнете, ще олекнете. Като хванем стръмното към х. Плевен, даже ще се ококорите.
Мислех отнякъде да си купя хляб, ама кой е луд, да стане в 06,00 часа, да ти продава хляб в Троян или Априлци, и то в събота? Бе то като няма суджук, се яде без хляб.Чувствах някяква болка в кръста, трябваше да купя Финалгон. Разбрах, че лекарство няма да мога да купя, болката мина. Оствихме колата на паркинга до водохващането на ВЕЦ Видима, за едно денонощие, срещу 4,00 лева такса и стъпихме на врата на стръмното към х. Плевен. Спътниците ми се оказаха печени туристи. Приготвиха се много бързо и тръгнахме. Не се наложи да заобиколим през моста, тъй като водата във Видимска река бе съвсем малко. Наляхме си вода, колкото да не сме без хич и тръгнахме. Оказа се, че те преди били излезли до х.Плевен,познаваха пътеката. Минахме покрай трансформатора. Не се отклонихме по зимната пътека, която е с нови парапети.Ако до горе е осигурена така, значи е свършена голяма работа. Ето го отклонението за Водните дупки:

Интересно нещо са животните. Погледнете как се е приспособила тая жаба, към околната среда. Показваха ми я, а аз не я виждах. Виждах само сухи листа. Вижте я долу под центъра на снимката:

Слави в действие, снима наред. Засрамих се, когато му видях фотоапарата. Моята сапунерка ми се видя много мижава.

Какви стабилни парапети и стълбища са направили. Браво, нямам думи. При такава осигуровка един сляп и един куц, спокойно могат да се изкачат до х. Плевен

Петьо на полянката с маса и пейки, идеално място за кратка почивка.

Остава съвсем малко до х. Плевен. По една глътка вода и продължаваме. Излязохме от гората, а това са сградите на учебната база и ПКСС, а зад тях са улеите и ридовете по пътеката за вр. Ботев. Над улеите се издигат върховете Безименния връх и скалистия връх Млечния чал, с парапетното въже

По на изток от тях е връх Ботев.

Вече сме пред х.Плевен. Един час вървяхме от паркинга дотук.Трябва да ви призная, че всеки път когато се изкачвам през х. Плевен към връх Ботев, виждам мечка. Не бе изключение и този път. Струва ми се, че тя винаги е една и съща. Заснех я, вижте:

Не бях решил къде да нощуваме. Предпочитах заслон Ботев и бях запазил места там. Но това не означаваше непременно да отидем там. Запитах ги, съгласиха се да се изкачим на заслона. Почивахме около половин час, пихме кой бира, кой кафе(предполагам, че се досещате кой какво е пил) и поехме към пистата:

На пистата видях една пеперудка, която ми се видя красива. Тръгнах да я снимам, тя литна. Кацна на друго цвете, тъкмо да я снимам, пак литна. Като че ли си играеше с мен. Гоних я доста, накрая успях.

Хубаво е в гората, хладно е, но няма видимост, зелената стена скрива всичко. Винаги са ми харесвали високите, открити части на планините. Всички красоти да са пред очите ми. Особено, ако и господ е с мен и не ми ги скрива в гъста мъгла. Днес,като че ли всичко щеше да бъде така, както желаехме тримата. Нямаше облаче по небето. Излязохме над горския пояс. Като минавахме през скалите към местноста Пеща, стана много горещо, потече пот. Видяхме х. Амбарица, а зад Видимските зъбери прозираше темето на Големия Купен. Съвсем наблизо виждахме вр. Жълтец и вр. Млечния чал, от спусъците на който започваше рида Бъзов дял. На този рид е и х. Плевен, на него сме сега и ние.В далечината, на изток се вижда вр. Русалка(Мара гидик). Сега трябва да ви се извиня, защото вече ще продължим без снимки. Като минавах между скалите съм чукнал фотоапарата или потта, която се стичаше по ръцете ми, го повредила. И сега съм без такъв, умря горката сапунерка. До следващия поход трябва да купя друга такава. Минахме пред чешмичката с паметната плоча, прекосихме два улея, пред нас се откри величествения, непроходим Северен Джендем. Бих заснел доста кадри тук, за съжаление не можах.
Сушата това лято си е казала думата. По улеите водата е нищожна, а Видимското пръскало е с много малко вода. Спътниците ми снимаха ли, снимаха. Не бързахме, имахме много време. Само последният улей имаше повечко вода. Започнахме изкачването към заслона. На мен ми се струва, че това е най-трудният участък, при изкачването на върха. Около обяд бяхме пред заслон Ботев. Тук една бира е задължителна. Пилешката чорба на Вальо е прекрасна. Човек като се наобядва, казва друго. Още една Каменица, мъжете знаят защо. Моите спътници бързаха към върха. Исках да почиваме поне 2 часа, но не можахме. Един час им се оказа достатъчна, не можах да им откажа. Не засякох, не зная в колко бяхме горе, но ми се стори, че се изкачихме много бързо. Обикаляхме върха отвсякъде, показах им най високата точка на върха. Много хора , качили се на върха не я знаят, тъй като остава зад сградите. Огледахме върховете на изток:
Малкия Юмрук, Ушите, Параджика, Юрушка Грамада, Зелениковец (на североизток от х.Тъжа), Голям Кадемлия, Малък Кадемлия, Пиргос и Росоватец. На запад се виждаха:
Безименния връх, Млечния чал, Жълтец, Костенурката, Кръстците, Купените, Амбарица.
Видяхме красивия масив Равнец, с Кочмара. Не вярвам да са ги запомнили от първия път, то наизуст не може. Трябва да ги посетиш много пъти, да ги изкачиш по два – три пъти, и тогава сами ти се набиват в главата, та и да искаш не можеш да ги забравиш. При първото ми изкачване на вр.Ботев нашия водач(аз все още не бях водач) ни изброи само 7-8 от тях. Казах му, че никога няма да ги запомня. Как не! Сега освен всички върхове наоколо, знам и местности, като Румелийски гробища, Пилешкия полог, Рудината, Паниците, разните му мандри, Пеща на Крали Марко, Видимски поляници, и още, и още. Понякога жената ме пита, какво бърбориш? Отговарям:нищо. Всъщност се разхождам в Централна Стара планина. И те ще ги запомнят, защото следващия път първо ще ги питам, ако не са запомнили ще им казвам. Това е начина да се запомнят българските планини и да се предават на поколенията. Те учените , нека си измислят нови имена и да ги пишат. Народа помни и предава. Показах им заслон Михайлов, казах къде се намира заслон Маринка, до който има построена чешмичка. Много моля, някой да ми обясни, защо се казва Маринка? Ако ровя, вероятно ще намеря нещо, но не искам да губя много време и да не открия нищо. А утре или вдругиден някой мой спътник може да ми зададе същия въпрос, и аз да отговоря, че не зная. Казах им за загиналите трима алпинисти на Малкия Юмрук. Поискаха да отидем и да видим паметника. Времето беше слънчево, нямаше изгледи за разваляне, затова им казах да отидат двамата, а аз ще тръгна към заслон Ботев. Имат по един + от мен. Интересуват се, предстои им да научат много неща. Де да бяха всички туристи като тях, а не да мислят за масата. Има време и за масата. След 60-те това преобладава.Завърнаха се в заслона. Седнахме, хапнахме, пийнахме, разбира се някои по-малко, ние повечко(над 60 те). Вальо извади акордеона. Отвори звънливия си глас, беше ми приятно. Пак ще посетя заслон Ботев. Нямаше пияни, всичко бе в нормата. Оставаше само да легнем да спим, а аз го чаках този момент от 39 часа. Толкова не бях помирисал възглавница. Легнах първи, може и да не съм бил първи, ама не бях и последен. Събудих се рано, но излязох навън около 06,30 часа. Запитах спътниците ми, имат ли желание за второ изкачване на върха. Аз при всички положения щях да се кача и да се върна. Петьо беше готов, на което не вярвах. Още един +, но ако продължа да раздавам плюсове, ще свършат. Затова вече без плюсове. Поставете им ги вие. Тръгнахме нагоре, върви ми по петите, ще ме настъпи. Аха, значи сме силни, има вътък(въздух). Усилих, върви пак след мен, на няколко крачки. Знаете ли какво ми хрумна? Ами газ до дупка. Така можете да откажете и най-упорития, който ви гони. Но той не се отказа, пък и аз нямах намерението да го откажа. Исках да постигне нещо, което да запомни. Постигнахме и двамата. На 43 години бях се изкачил за 32 минути. Сега, на 68 години, за 29 минути. А той, едва ли ще го забрави. За 39минути се изкачи на връх Ботев. Винаги трябва да си поставиш по-високи цели. Иначе увяхваш, ставаш като цирозен чер дроб. Постави си високи цели и ги постигай. Тогава си ЧОВЕК. Убеден съм, че той някой ден ще си подобриш времето.Слязохме много бързо и поехме по познатия път надолу. Беше много лесно. Отбихме се в х. Плевен, пихме кой бира, кой кафе и към паркинга. Да не забравя, че в х. Плевен бяхме посрещнати много културно и в двете посоки. Моят човек, освен че ме закара до гара Плевен, изчака ме да си купя билета до гара Попово, настани ме да седна на място, където няма да бъда „очушкан“ от някои недобросъвестни граждани и чак тогава си замина. Затова, и за добрите отношения през целия поход съм му благодарен на него и на Слави.
Бъдете всички здрави и ме извинете за отегчението.