Тръгнахме рано сутринта в 4:40 с влака. Събрахме се четирима юнаци - все набори. Такова не е било до сега, винаги е имало по-възрастен. Набелязаният маршрут беше
гара Копривщица - вр.Вежен - х.Вежен (нощувка) - гр.Клисура.
На Карлово имахме прикачване и време колкото за една-две вафли. Пътувахме през Подбалканската ЖП линия и влязохме в най-дългият тунел - Козница, почти 6км. Веднага след тунела трябваше да дигаме раниците, защото беше гара Копривщица.
Не успяхме да посетим този красив и исторически град, защото присигнахме към 8ч. и нямаше да остане ден за ходене, а ни чакаха поне 7ч. поход, а както се оказа по-късно... доста повече.
Един човек ни показа през кой храсталак да минем за да излезем на подбалканското шосе и от там в посока север ще видим един стопански двор и от там е пътеката.
Кучетата се разлаяха и един човек се показа да види кой ли баирбудала преминава.
Показа ни единствената и правилна пътека и ни предложи
да си сипем вода, защото до горе няма да видим повече. Отказахме, защото имахме... а щяхме да я търсим, търсим, търсим....
Започнахме изкачването в гъста широколистна гора и храсталяк. Скоро никой не беше минавал от тука.
Нашите набори, с които вървяхме, ни зарязаха и до края на заформящото се приключение не ги видяхме повече. Те си бяха зели по едно шише вода, една тениска, едно тънко яке и 1-2 сандвича... Ниииищо друго. А иначе имаха късмет защото 2 дена нямаше едно облаче и слънчето печеше зверски и беше много топло даже и в гората.
С нашето изкачване започнаха да се разкриват красиви гледки:
По едно време водата в манерката ми почна да се пландичка, а и гледам шишето на моя приятел е на 1/2 и си вика "лелее втасахме я... 2ч. минаха, а сме без вода, дано оня не е прав." Но както си вървим, а мене тежки мисли са ме налегнали, чувам шумолене на вода в големи количества - викам това само ще е река! Оказа се Въртопска река. Веднага отидохме да гребем с канчетата и да пълнем шишето и манерката. Напихме се до насите, налискахме се и потеглихме отново. Стогнахме то равна част и букова гора.
Моя другар похапна на една от почивките но аз не бях гладен. След известно време видях, че гората свършва, видяхме, че някъде изчезнаха пилоните, които водят по зимният път за билото на планината и разбрахме, че сме се загубили. Но това не е фатлано, ето ти го билото, стабилно нагорнище, давай напред и толкоз. Гората свърши с рязко очератана граница, след която нямаше и едно дърво, вече минаваше 12ч. и аз реших да обядвам на сянката, та към 12:30 тръгнахме да пресечем напряко това деренце:
След деренцето терена беше само трева и тук-таме клек, почнаха да се показват и камъни.
Насочвахме се към едни стабилнички скали, защото пътят от там беше най-добър. Излишно е да казвам, че от там от където хванахме няма никаква пътека.
Напредвахме и напредвахме под жаркото планинско слънце печащо над главите ни. Под нас, на нивото на очите ни се разкриваше величествена гледка към Подбалкана и Средна гора. Бяхме уморени, но при тази гледка отдъхваш духовно и физически... Красива е нашата Родина, само това мога да кажа.
Малко снимки по време на отдиха:
След огледа на Панорамата към Южна България, на север трябваше да изкачим това:
Изкачването продължи с пълна сила, но с изпразнени манерки... От тук нататък не съм правил снимки, защото положението стана доста тежко и не ми беше до снимки. Жаждата ни измъчваше, слънцето люто разпръсква благотворните си лъчи, вятърът разхлаждаше горещите ни тела, но не ни помагаше с друго. Викам на моя приятел "Ето го заветноят връх, като се качим даваме наляво (на запад) и сме там, хижата е близко под върха! Аз гледах снимки по интернет как изглежда формата на върха, а и хижата е близко, първо ако нямаме сили ще минем през хижата, а после к'вот стане..."
Изкачихме се на билото и седнахме на една гола скала до един пилон! Този пилон, се виждаше като клечка за зъби, но става все по-голям и все по-голям... Много е тежко като изкачваш един хълм и да виждаш хоризонта и тоя пилон, набучен на билото, а ти да не можеш да превалиш едно баирче - направо е безкрайно. А като го минеш, айде честитка - скали, изкачихме 2 пъти скали като алпинисти, защото отстрание не можеше да се мине поради големият наклон и лъзгавата тревичка.
Както си почиваме и гледаме, двама души идват към нас от запад на изток. И моя приятел вика "А това ще са наще хора!", а аз "Не, с други дрехи са...Но точно ще ги питаме, колко има до хижата и върха и дали няма чешма, че ще пукнем".
Туристите се оказаха две момчета малко по-големи от нас. Питам дали хижата е близко, а те... "Ама то върха и хижа 'Вежен' са нататъка" и аз "Как така, нататъка, аз бях гледал, че е на другото нататъка
". "Не на там е х 'Бенковски', а върха е зад тоя баир." И като видях колко ни остава направо ми призля, а момчетата отиваха към х. "Ехо". Те тръгнаха, а ние след тях, защото бяхме в една посока. Аз ги забелязах, че и те са закъсали, ама ние бяхме по-бетер. Устините ни вече бяха ярко червени и напукани, много боляха, в устат ми имаше гъста каша от слюнка, която не можеше да бъде изплюта никак, а трябваше да я доизваждам с пръсти...
И както вървим, от едното момче получих следната оферта
"Давам не знам си къв суджук за пакет вафли!!!", а аз в отговор "Давам луканка за
глътка вода." Човека са усмихна криво, а аз се въздържах заради болката в устните. И отново тръгнахме, според Джи Пи Еса наща хижа е на 6км. Не знам дали бяха 6км, ама беше някъв ад. Другите завалий заминаха напред, а аз с моя приятел седнахме да починем и да допийм последние глътки мътилка, защото водата носи разни песъчинки и те се бяха утаили на дъното. Гледам моя прияте се джбурка и плюе, аз веднага му се скарах да не плюе,а да пие, защото работата отива на тежко дехидратиране.
Бях седнал на тази скала облегнат на основата на пилона и гледах планината, билото, долината, Средна гора, небето, а за Слънцето... за Слънцето ми дойдоха стиховете на великият поет
"слънцето спряло сърдито пече, жетварка пее нейде в полето...". Нямах сили да снимам, но просто мисля и мълча, с моят приятел разговорите от както излязохме от букака, не бяхме водили разговор, а само по тема за маршрута ни, а аз обичам да говоря много докато се разкарвам и то за всякакви работи, а сега просто пестихме сили и щадяхме пресъхналите си гърла. С много зор минахме един неизвестен за нас връх - 10 крачки - 5мин. почивка. Краката ни бяха като от олово...Аз се заставях да ходя със силата на волята "Айде една крачка, ще една крачка, още една, още... още... още...
стига!" Но изкачихме върха и гледаме още и още вершини, но този път повече надолнище. Спуснахме се и тогава чухме, че някой вика пред нас. Оказаха се момчетата, които ни опътиха. Викат "Ето ви го разклона наляво за хижата, ето там долу до пейките има и
чешма, ний заредихме вече". Аз и моят приятел сме ей така
! Благодарихме им, не успях сърдечно, но просто нямах думи. Не знам от къде ми дойдоха сили, краката ми изведнъж олекнаха, нямаше никаква умора и се затичах към водата през клекове, камъни, треви и конски лайна. Поглеждам една вада тече и цялата е осрана... и моя приятел запъхтян ме настигна и закова до мене. Казвам на глас " Ей това ли е водата бе..." И тогава тръгнах отчаян надолу и видях каменна чешма! Хвърлихме раниците на пейките и газ надолу. Лепнахме се за водата и звуците, които се чуваха, помня, че бяха "Охх, Ахх, Оуу" - стонове на облекчение и радост.
Пием, мием се със студената балкаснка вода... и изведнъж загрях -
СТОЙ! СТИГА ПИ! и бутнах приятеля си и той се спря и ме гледа втрещен. "Стига пи, ще ни пресече, ей сега ще сваря чай! Знайш ли кво ще стане иначе, мани ги гърлата..." и тн. и тн. Напълних войнишкото канче, сложих го на котлона и докато чакахме да заври чайчеца дрънкахме с малките си канчета. 1л. топъл чай го изпихме за отрицателно време, айде още едно канче. Сипвахме студена вода в топлата и така пихме поне към 2л. всеки. След първото канче, веднага ни се повдигна настроението и почнахме да се шегуваме и да лафим. Гледам командирския си часовник и ток показава 18:30ч. Предложих да вдигаме чукалата и да слизаме в пустата хижа - предложението беше гласувано с пълно "За". Напълнихме манерките с вода и поехме напряко на зимната маркировка за хижата. Така ни опътиха другите туристи. Тази чешмичка, никога няма да я забравя, тя ни върна към лоното на човеците, защото бяхме страшно уморени и жадни. Колкото пъти да мина от там, винаги ще благодаря на скъпата ми чешмичка. Утоли такава жаджа, каквато не бях изпитва никога в живота си. За пореден път изкачихме полегато хълмче с безкраен и еднотипен хоризонт - клек и трева - забелязах, че имапе много мравуняци - това значи, че сме на южен скон и че времето ще е хубаво - все известни нам неща.
Стигнахме до последният пилон преди понадолнището. Ето какво се разкри пред нас:
Това се оказа, адско понадолнище, такова никога не бях се спускал, а и с тези изтерзани крака...
Направихме си иначе по една снимка, защото бяхме в добро расположение на духа
Надолу беше ужасно, друсане, кривене, държене за едно стоманено въжа, паднало на места, поради ръждясали пилони съборени от природните зимни стихии. А хижата - хижата се виждаше като кибрите кутийка... При тази гледка първо се зарадвах, после теглих една благословия на хижата и на връх Вежен, барабар с Планината. Бях почнал да съжалявам, че се замъкнах до тука, но след като се прибрах в Ст.Загора, бързо прогоних тези сквернителни мисли. Минахме идиотското надолнище и влязохме в гъста борова гора... още малко и щяхме да палим фенерите, защото стана тъмно в гората. Аз знаех и казах на моят приятел "Намираме се в резерват 'Царичина', а това е бяла мура". Хубава гора, гъст сянка, мирише на смола, но нямах сили да са насладя...
Най накрая стигнахме хижата. ОООО веднага на първата пейка и почивка. Бяхме тръгнали в 9ч., а присигнахме в 20:30ч. След като отпочинах, се позаинтерисувах от участта на двамата дезертьори - оказа са, че са в хижата от 17:00ч. и вече са вечеряли и са на втората бира. Разправяха, къде са били губили, в някаква гора с мечи следи и фъшкий, ама ний хем минахме по много тежък терен, хем се загубихме един път ама много сериозно - вижда се кой кога е пристигнал. Изкъпахме се, вечеряхме консерви с хляб и чай. Имах домати и краставици, но ги поделих с моя приятел по пътя, за да се освежим малко. Изкарах смокиновата ракия... ах, как защипа на устните. След една чашка се почувствах съвсем утрепан и казах, че се изтеглям в покоите си, защото утре ще ставаме рано и ни чака път до гр.Клисура.
Спах като заклан само по чаршаф на отворен джам на 1640м.н.в. Толкова топло беше този ден.
Тук личният състав е на лице.... временно
Тръгнахме по пътя за Клисура, който е 7ч. Минахме точно под връх Вежен, но усещах, че нямам сили да се катеря повече по адски хълмове и се отказах. Моят приятел са качи, а аз го изчаках на едно разклонение под една скала на сянка.
Ето го многострадалният връх Вежен:
Спускахме се много надолу, минахме една чешмичка, пихме до насита и пак надолу и надолу. Клисура вече се показа с червените си къщурки. Иначе успяхме да видим и арката на Беклемето в далечината.
Слязохме толкова близо до автодрума, че чувахме колите да бръмчат. Но... гледаме под нас шосето, а склона отвесен. В ляво от нас отвесен склон на дере, пред нас също, само на дясно можеше. Псувайки всичко и усещайки близкият край вървяхме по ръба и наркая видяхме ниско място. Слязохме и вървяхме по шосето и по едно време по моя идея цепихме по една пътека край някаква златна житна нива. И срещнахме един дядо, 70г. бил бивш шофьор снабдител и даже е снабдявал и хижите наоколо и ги знае. Вика, сега станах турист, цял живот зад волана иначе. Часа вече е 2:00 в най-големият пек и аз му викам 'Къде в тоя пек, ще пукнеш', Той вика с шапка съм, имам водица не ма мисли"
Та каза ни кога има автобуси за Карлово, за да може да хванем от там последният влак в 18:25ч.
Ето пред паметника на Иван Танков - Боримечката
Посетихме и исторические музей. Вътре е много интерсно и добре направено. Това отгоре на музея е черешово топче участвало в героичните сражения. Жената в музея ни обясни накратко история на гр.Клисура. Как от 800 къщи е имало 500 казана за розово маслко, абаджийстово е било развито, овцевъдството, шиели са униформи за аксерите и тн. Разправя за героичните събития, за камбаната която е обявила въстанието и се намира в музея... и също каза цитирам по памет
"Турците избягали от клисурската артилерия, защото мислили, че московците са дошли, но после разбрали, че това са селяните и атакували бясно. Запалили и изклали всеки, който срещнали, побивали глави на кол. За клането Тосун бей, получава най-висшата султанска награда и позлатен ятаган, така че названието турско присъствие пред тези факти звучи цинично" ....
Излязохме доволни от музея и хванахме рейса за Карлово. Там, града вече ми е познат и решихме да седнем някъде на кръчма, за да хапнем супички. На центъра само кафенте, няма кръчми, питах един човек, той не бил местен, питах още един, той местен пък не знае заведенията, вика има едно на 1,5км от тука, при което ми стана весело на мене
И накрая викам, аз ще питам тука едни полицаи. И питам "Добър ден, знаете ли, къде има кръчма, да седнем с моя приятел да хапнем". А забелязах, че единият полицаи ма гледа по странно и направо ми вика "От де идвате?", а аз "тъй и тъй". А полицая вика "Аз та питам, щото и аз съм планинар!!!!"
Ееее като са разприказвахме, леле мале, та накрая ни опъти в една кръчмица и там ядохме супи, бира, цаца и хапки.
Доволни и похапнали се качихме във влака и в 21:05 бяхме в родният град! 
