Работим всички. Не е лош късмет, човек да не ходи на работа с отвращение и с едничката мисъл концентрирана в хитрия балкански поглед под бодливите вежди -...ква ми е кирията... Но това е съдба и адаптивност.
Отдавна ми са загадъчни част от разклоненията на източна Стара планина. Хем съм ходил по Ком-Емине наоколо, но четвъртината век който е минал оттогава, доста е поизтрил паметта ми относно тези незаслужено подминавани дебри. Ми ниско е, няма Хиндокуш тука, морени, езера и
синята стрела дори няма.:lol: Но няма и множество щъкащи хора, , табелите са двусмислении разпробити от проектили, а картинката на места е зверски пасторална. Мирише на разгоненени напръщяли крави и на пролет.
След бързите въпроси които задаваме на местните господа из по селата Руец и Овчарово и мъглявите насрещни отговори най-сетне стигаме до х. Младост. Там се запознаваме с хижаря и след кратък релакс забързваме надолу към прохода и крепоста Мисионис. Пътеката е много приятна, а напъните ми за физически ъпгрейт дават резултати вече...
На маркировачите не им липсват освежаващи идеи.
Пролетта е напъпила. Идва ми да загриза, ухапя и осмуча тревата...
Едно заслонче в низкото.
Пушека и аромата от пържолите и кифтаците отпътуват право към полумесеца от тук. Към Луната де.
Която се движи в околоземна обрита още.
Доста години ме е човъркала загадката какво има над Дервентския боаз... аха ограда.
Стилно се проектира цвета и върху околните сипеи също.
Наистина сме пропуснали , че не сме идвали преди тук.
Великденска Сурвакница за любители. Дървото върху клоните на което вързвах мартениците на село изсъхна и оставям тука тая следа. Под Мисионис.
За крепоста и града има доста източници за който се интересува и не смятам лаишки да ги допълвам.
Просто няколко снимки.
Тоз двуглав великан явно е свидетел.
Информация от гората.
Е крепостта е това вече.
Масивна, голяма. Мога да си представя какво е значела през пре и пост античноста...
Църквата вътре, олтара е в дъното на изток.
Още.
Стената се проточва някъде из дерето и то дълго се проточва като змей. Накрая се губи в някакви плахи драки. Дебела и скучна е като берлинската и май е суха сглобка.
Доста обикаляме из старините, но накрая продължаваме нагоре пак обратно за хижата, но по друг път, че клони към вечер.
Сега нагоре се върви, но е приятно.
Хъката-мъката пристигаме на хижата вече привечер и верно че умора няма, но хижаря вежливо се учудва, че как сме били толкова бързи с краката досега. Нищим после дълго въпроса с повишената физическа активност на офисния планктон първо по време на ранната вечеря....
Това не пише
нахуй на консервата на Ирена, както първо го разчетох в топлата, ароматна, романтична и доволна надтърговишка вечер на фона на Астрата. Подобно на мариновани фъстъчки имаше там се установи после:lol:
Аз после въобще ям гума според славянския надпис на един мой сандвич:grin:
На другата сутрин, след нелоши кафета от хижарската машина, си правим разходка по горския път до село Пролаз.
Там долу е боаза...
Първото впечатление е, че селото има две гробища:blink: С малко приближение се оказва, че едното са група пчелни кошери.
Поуспокоявам се относно демографията на района и продължаваме по камениста пътечка над крайните къщи под погледа на четери озадачене офци, щипешти микроскопични тревички някъде горе между измежду камъните.
Следва стръмна пътека през гората до местната пещера /заключена с нов катинар и дебел синджир/, почесване и релакс в околностите и бързо слизане до каменните кариери покрай селото.
Покрай черния път се вие река Килседере ?,...
... а самия той скоро ни отвежда до
Кривата круша.
Оттук по разни пътечки и пътчета яваш - яваш стигаме обратно до хижата.
Миникаскади.
Табелка. От тук до горе постоянно дебнем за хора с оръжие, но уви такива не се появяват.
Хижа Младост всъщност.
Цялата разходка е отнела не повече от три часа. Време има много до довечера и решаваме да се отбиеме до едни села покрай Шумен на път за Варна където по думи на очевидци и любители-ботаници вирее тайнственото растение с божествен вкус -
тукашната левурда. Това явно е някаква разновидност на чесъна, но с доста по-есенциирани вкусови качества.
Из селата Черенча, Средня и Новосел щъкат толкова хора, горе-долу като през чумната пандемия в познатия тогава свят през 14 век...дори кучета, котки и птички не се виждат:shocked:
Три села - една фигура. И не се разбира в бързината /с разрешена скорост естествено/:lol:, дали не е паметник на
Неизвестната метачка от временна заетост.
Ние бързаме към ароматния зеленчук. До една от многобройните крайпътни чешми провеждам два-три телефонни разговора и докато Ирена изблизва дъното на поредната кутия екзотична консерва, се разбираме с наш приятел от Шумен да ни покаже лично местообитанието на тайнствените луковици.
Срещата е осъществена. Намерихме го, намерихме го...
Пълним две торби, а аз тайно отгризвам парченце от листото и колата после се изпълва с чудесни благовония. После до Варна мирише явно чак през ауспуха, щото всички околни автомобили или изостават или светкавично ме изпреварват.
Над Шумен раскулачваме една изгнила бреза, която се държи само на кората си вземаме си довиждане с Галин и хващаме обратния път.
Два дни са минали като миг из кривите пътища и чистия въздух на Преславския балкан и околности.
