МОЯТ ВРЪХ
25 декември 2011. Коледната сутрин. В къщи се започва приготвяне на коледната кокошката на фурна. От опит знам ще отнеме около 5 часа с печенето. От мен се иска да извадя кисело зеле и да го накълцам. Изпълнено за 10 мин. Усещам, че започва да не ме свърта. Решавам да се поразходя и напълня някоя друга туба минерална вода от околните села. Имам избор от поне 3-4 места. Обличам се като за кафене, но за всеки случай взимам една допълнителна подплата на якето, сухарка, канче емайлирано и 2 пакетчета чай (кафе и спиртник си имам в колата).
Пълня вода и постепенно оформям идеята. Целта е този хълм.
От много години минавам покрай него, от няколко обаче имам мерак да видя горе какво има. Защо? Не знам. Първо любопитство и второ дали ще мога да го изкача.
Смятам да използвам следната тактика – фронтална атака със зигзаг маневри.
Оборудването ми е следното:
Има и джобно ножче и мултитул дето не знам за какво го взимам.
Пробвам апарата и за тест правя горната снимка. При втората обаче проблем. Получавам едно хубаво съобщение “BATTERY LOW” последван от звука на прибираща се оптика. Вадя други батерии. Хич не тръгва апарата. Да го взема или не двоумя се. Взимам го, но го слагам с батериите във вътрешен джоб – може да се стоплят.
Приготвям се за тръгване. Температурата е около -2 градуса. Нивата е замръзнала и става за маратонки, ама на връщане може вече да е омекнала.
Вземам специалната екипировка от багажника на колата, която включва, къси рибарско / работни ботуши в комплект с едно слоен вълнен терлик мембранен (ръчно изплетен на една кука) и щека пешеходна тип чатал от къра.
Тази снимка е направена на финала.
Слагам сухарката през рамо за първи път. Пак проблем – презрамката къса. Сякаш е правена за ученическа чанта.
Поемам бавно към заветния връх. Слънцето се пресрамва да се покаже през мъглата. Окуражава ме. Слагам слънчеви очила. Теренът е твърд – върви се лесно. Избирам една следа на трактор и тръгвам по нея. Не ми се ще да мачкам посевите и без това няма сняг, кой знае колко от тях ще измръзнат. Има доста миши дупки и следи, че са обитавани. Не виждам мишелови наоколо. Може би е рано и мъглата им пречи да ловуват. Харесват ми тия птици - разпределят си територията зиме и не се бият помежду си.
Засилил съм се обаче малко повече. Не мога да вляза в ритъм. Задъхвам се и не мога да дишам през носа, а е студено. Почвам и да се потя още към половиния километър. Ще спра накрая на нивата. Май забравям, че „пътешествам” предимно пред телевизора или в интернет.
Хълмът е висок цели 260м според топографски карти или 237м според Гугъл. Някога е бил терасиран и вероятно е бил залесяван с бор. Ходил съм на ученическа бригада да окопаваме борчета по такива хълмове през време оно. Пак по топографската карта аз тръгвам от 60м над морското равнище.
Стигам края на нивата и началото на хълма. Не ми се почива. Започвам да се изкачвам. Борчета няма. В началото само моя любим трън – паричката. Тук таме има пролуки в драките и през тях минавам на по-горно ниво. Зигзагът започва. „Щеката” помага, обаче драките закачат яко якето. Правя си изводи:
- Яке за трънаци трябва да е нещо от груба плътна материя като брезент.
- Сопата върши работа. Ако смятам да ходя и друг път, добре е да си имам една. Така като гледам да е дълга колкото моя ръст. За да не правя впечатление по улиците и градския транспорт, ще е хубаво ще е да сложа сопата в калъф от рибарска пръчка.
- През драките трябва да слагам камуфлажния калъф на раницата ми, щото иначе найлона ще замине.
Продължавам нагоре. Камънак. Тук лятото ще е змийски рай. Появяват се шипки, нещо вечно зелено като чимшир и нещо ниско с тънки зелени стебла като воден саз и малки черни плодчета по тях. Последното си личи, че е пасано. Почти не виждам други следи от добитък или дивеч. Тук там стари заешки или кози барабонки. Няма снимки, апаратът още не работи.
Чувам познат далечен звук, който се повтаря през много кратък интервал - пук пук. Двуцевка. Сещам се за звънчето. Остана в колата, транзистора ми също не работи. Почвам да свиря, да кашля, до песен не стигнах. С това черно яке дето съм, както съм се ошишкал и се тътря през тръните току виж някой ми напълнил задника със сачми или не дай боже бринеке.
Стръмно е и камъните се пързалят като сипей. Усещам, че оборотите ми наближават червената черта. Спирам и сядам. Обръщам се назад. Красота. Гледам вече от височко. Нивата е като спокойно утринно море. Пак няма снимки, апаратът се още не работи.
Изчаквам, пулсът ми се успокоява. Надигам шишето с водата. Студена е. Само жабуря. Поглеждам нагоре. Минал съм май повече от половината. Тръгвам. Намирам някакви пътечки и след малко се отзовавам на сравнително равно място. Изненада. Цялото е осеяно с характерни кравешки знаци оставяни по време на паша. И други “туристи” имало.
Пак поглеждам нагоре. Остава още малко, но доста по-стръмно. Започвам с по-големи зигзаги. Драките са по-гъсти. На кравите тук не им е харесало. Стигам на около 10м от върха. Някъде се придвижвам на 4 крака. Спирам, налага се да почина. Озорил съм се доста. Замислям се - ако тук ми “спре тока” могат да ме намерят само по сигнала на двата GSMа. Слизането май ще е по-трудно от качването. Оглеждам се. По земята освен камъни има и следи от начупена керамика. Може би тънки тухли или дебели керемиди. Спомням си, че бях чел, че в стари времена, тук трябва да е имало нещо като охранителен, наблюдателен или сигнализационен пункт. Тръгвам пак - не усещам как се качвам горе.
Равно място. Виждам и геодезическия знак. За късмет фотоапарата проработва.
Достигнал съм целта. Ето я.
Не виждам следи от дървената пирамида над знака, която трябва да е видима отдалеч. Или не е имало или е заминала отдавна.
Започвам да снимам в четирите посоки.
Има мъглица, но за мен гледката е прекрасна. Чувствам се доволен. Победител. Победил съм себе си. Искам, значи мога - още работи!
Тук горе обаче си духа и то студено. Целият съм в пот. Не нося нищо за преобличане. Намирам завет и слагам върху самоделния спиртник да се стопли вода.
Чай или кафе не съм решил още.
После се опаковам – дърпам всички ципове, закопчавам всички копчета,
шапка качулка, ръкавици. Разчитам да изсъхна от собствената си топлина.
Снимам се сам като вълка в “Ну, погоди”. Искам да хвана и гледката отзад. |  |
Докато се топли водата поглеждам откъде съм се качил.
Оглеждам се и на върха. Това е дупка или окоп. Май иманярите са минали от тук.
За тук вече съмнение нямам. Има зид. Копано поне 1,8-2м.
.
По нататък намирам голямо парче от заоблена керамика. Или е остатък от делва или от голяма керемида.
Продължавам огледа и се натъквам на това място. На завет е. Става за бивак. Някой летен ден ......
Откривам още един геодезически знак. За съжаление не мога да разчета нищо по него. Май е копано и около него.
Изпивам си чая. Прибирам си нещата. Правя малка пирамидка от камъни, като знак и тръгвам обратно.
Избирам по-лесния път. Оказва се, че срещуположната част на хълма е по-полегата. Тръгвам по нея. Слънцето е понапекло. Слизането е лесно и приятно. Правя по малко зигзаги. “Щеката” помага, а и тръните са по малко.
Намирам позамръзнали гъби и тези минзухари 12 калибър.
Пресичам нивата. Размекнала се, но не ме забавя много. Стигам до колата. Доволен съм. Дали ще повторя? Сигурно, но по по-лесния път.
......
По пътя спирам колата и снимам тези безмълвни стражи.
Дали ако се маркират и обозначат всички бункери покрай морето, това не би станал един интересен туристически маршрут?
Мой много писах – малко казах.
П.С. Заради пишман иманярите не посочвам точни координати. Ако някой ги иска – на ЛС или в чата.
