В този хубав съботен ден, аз и един мой приятел решихме да направим един стабилен преход. Тръгнахме от Плиска с тролей
5 слязохме на Попа и от там с трамвай
18 до Съдебната палата. Там хванахме трамвай номер
5 и слезнахме в Княжево.
Прехода ни беше планиран за: От кв.Княжево - Златните мостове - х.Кумата - зимните пилони на Торфено бранище до Черни връх, а от до х.Алеко с автобуса до София.
Тръгнахме от Княжево към 9:30, имаше доста хора до минералната чешма, които също се готвеха да тръгват за нагоре. Направи ми впечътление, че имаше в този момент малко найлонковци, а тези, които не бяха модерни, не даваха признак да се познават. Всеки за себе си беше. Аз и моят приятел ги отминахме и поехме нагоре, срещахме доста хора, но ние вървяхме с бързо темпо и ги минавахме. По пътят за Златните мостове ни беше много весело и все си говорехме, шегувахме и времето и пътят се изниза бързо.
А за времето: Времето беше перфектно! Слънце, без вятър и 10 градуса! Тиха, спокойна и красива беше гората! По късно, като излязохме на бранището се виждаше прекрасна гледка. Истинска рядкост е такова време в планината!
На златните Мостове имаше много хора, които се излежаваха и почиваха. Имаше и много коли. Скарите работеха на 6
Пътят за х.Кумата не го знаех и затова с моя другар прибегнахме към почивка на една пейка с маса, за да разгледаме картата. Видяхме къде е пътеката, но за по сигурно питах един продавач на дрънкулки и той ми я показа
Хванахме пътекта към х.Кумата и ми направи впечътление, че доста хора слизат, а само четирима и ние се качвахме. Пътеката беше сълно изровена на места от дъждовете и даже се срещаше яко замръзнали поточета край пътя.
Стигнахме х.Кумата, но тя се оказа заключена, аз си бях планирал да пийна един чай ама... Някой недоволен като нас, беше надраскал по вратата
"Къде сте, хижари???". И аз това питах... Обядвах на припек една консерва с хляб и вода и тръгнахме към пилоните. По пътеката над Кумата има едни бетонни стълби, но те са яко изринати от пороите. А параклисът е завършен, но не видях дали работи и има хора вътре.
След това излязохне на пилоните с номера и тръгнахме по Торфено бранищя, моите любимо място от цяла Витоша. Там печеше хубаво слънце и нямаше никакъв вятър, имаше хора за нагоре, но повечето се връщаха. Ние вървяхме, вече през следобед. Последното изкачване след бившият заслон, ни взе душата, но разбира се, се качихме. Там в чайната пихме по 2-3 чай и ядохме вафли.
Но вънка замръкваше.... бррррр...ж
Иииии сега почва големият екшън!
Вече, сериозно мръкна и ние се започнахме да се спускаме към х.Алеко. Най-лошото е, че нямахме фенерчета, но все още аленееше залеза. Но когато почнахме да се спускаме по южния склон стана много по-тъмно... Вече трудно се различаваха обектите в краката. Минахме разни големи преспи навят сняг, станал на лед и ...... изведнъж вместо да стъпя, аз се хлъзнах и БУМ на лявата ми страна и почнах да се тътрузя 1-2 метра надолу и опрях в едни чукари. Леко си бях ожулил ръката но дебелите ми дрехи ме запазиха от натъртвания (по-късно ще ви кажа с кво бях облечен). Леко ми се схвана левият крак но продължихме надолу. Аз си изкарах ГСМ за да си светя, но се оказа безполезно, защото светлината на екрана се разпръсква в този стабилен мрак. Няма да ви разправям какво яко друсане, скачане, минаване по гъз и кривене падна по тия чукари надолу.
В крайна сметка в 18:10 , в пълен мрак.стигнахме на х.Алеко. А там ни жива душа навън няма, а се забахъри.... Гледам те хората са вътре в ресторанта, а ние се мотаем и търсим къде трябва да е автобуса. И тогава решихме да питаме, вътре някой. Лелките ни разпитаха от къде идваме, поздравиха ни за дългия път, но никазаха: "
Ооо, ма той автобуса тръгна ей ся в 6... Вие го изтървахте!" Аз питам: "
Ами с какво да се приберем до долу?", а тя "
Ами или с такси, ама то дере кожи, или някой да ви вземе с кола, или да спите в хотела,
ИЛИ ДА ВЪРВИТЕ 15КМ. НАДОЛУ ПЕША!" При, което аз изпаднах в "умиление", но отговорих, че ще решим и излязохме навънка.
Там се вътяхме и моя приятел ме надъхваше да слезем надолу пеша по паважа, ама аз му викам:
1. Мен не ме е спек от тъмното,
2. Спек ме е,че ще се пребием някъде,
3. Ако мина някоя кола тряя бягаме в канавакта иначе може да ни повози на капака,
4. Ще се спускаме 100г.,
5. С тея ГСМи нищо не се вижда,
6. Не ми се плаща такси
Но, почнахме да обмисляме вариант някой да ни хвръли с кола до долу, но няма жива кола наоколо. Две паркирали и това е... Викам му, карай тръгваме пеша... и тръгнахме 10м. надолу (в пълен мрак, а телефоните нищо не правеха), но гледаме идва една кола отдолу. Колата обърна в посока надоли муцуната си и спря. И аз му викам, "хващаме тая кола, ако ще турско да е!"
Гледам вътре, шофьор и един човек за него, други хора не виждам, но очевидно чака някой. Викам на моя приятел:
-Иди питай дали ще не качат!
-Хубу!
Шофера каза:
-Добре, но мога само единият, имам едно място в колата!!!!
-Или всички или никой. - казвам аз.
-Помислете си... - предложи водача!
Двамата почнахме да мислим:
-Абе няма какво да мислим, пеша ще сме.-казах аз. Но в същия момент съзерцах, че колата е комби и има доста обширен багажник!
-Извинявам се, но няма ли да стане единият да е в багажника???
- и се хиля.
-Що да не, то има място, няма проблеми. Има една гума, ще се седне на нея. - казва нашият спасител!
Двамата се спогледахме и решихме да играем на "стотинка"
Хвърлихме, и аз се паднах единицата на лева и седнах на седалката, а моя другар като вярно граничарско куче в багажника на гумата (багажника не е приграден с купето, а направо зад задната седалка е гумата и раниците)! Качи се една жена и тръгнахме:
-Удбно ли ви е?
-Перфектно ! ! !
И добрият човек ни закара до околовръстното и от там хванахме 64 и после ощя един автобус и всеки се прибра кой от дека е!
ЩАСТЛИВ КРАЙ, както се казва!
Моята екипироква беше:
1. Военна шуба с подплата (сегашен камуфлаж)
2. Военен клин с подплата (сегашен камуфлаж)
3. Раница4.
КУБИНКИ - през целият поход, друсане, скачане, кривене и тн. бях с тях.
НЯМАМ НИКАКВИ ОПЛАКВАНИЯ И СЪМ ДОВОЛЕН! (
когато ходих на 7те езера също бях с кубинки и също си ходих, особенно, че 1/3 от маршрута не беше по офицална пътека, а през "къра" един вид )
Е, това е моето приключение. Взех си и поука за фенерчето!
