Бушкрафт > Походи, разходки, сбирки, туристически обекти, тракове

Ком Емине 2013 на Седемдесет без седем

(1/6) > >>

meco puh:
Ком Емине 2013 – на 70 без 7!
 
Защо „на 70 без 7“? Ами защото съм на 69 години и 5 месеца, но по-добре звучи и по-лесно се запомня 70 без 7.
Как се разгоря огъня на Ком Емине отново в мен? Трябва да призная, че този огън винаги гори и никога няма да угасне. Бих искал да угасне, но как? Не мога да го изгася. Когато съм на пътеката казвам, че това ще ми е последното минаване, но и сега пишейки тези редове, не съм убеден, че няма да тръгна пак. А левият ми крак е контузен, лекувам го…
През 2012 година бях решил третото ми минаване по маршрута да бъде през 2014 година. Тогава щях да съм навършил 70 години.
Изведнъж всичко се промени. През Октомври 2012 година, с двама туристи от град Враца тръгнахме за връх Ботев. Казаха ми, че искали през 2013 година да минат Ком Емине. Тъй като не били минавали по-голямата част от маршрута, поканиха ме да ги водя.
Отказах им, тъй като не можех две години подред – 2013 и 2014 да тръгна. По-късно, след като поразмислих, се съгласих. Обявих си решението и в един форум.
Обадих се и на приятелите от Враца, че съм съгласен. Нека да ме извинят, ще кажа, че се оказаха несериозни. В началото на 2013 година се отказаха. Като съм обявил, вече не можех да се откажа, оставаше да тръгна сам.
         
 П о д г о т о в к а т а

Започнаха да ми се обаждат, дали съм съгласен, да тръгнат с мен.
Защо не! Отначало им казвах, че групата ще е от 3-4 човека. После размислих, и приех всички, които ми се обадиха. Числото набъбна, достигна до 17-18 туристи. Знаех, че ще има несериозни, ще има и такива с малка отпуска, ще има бързоходци и други подобни. Групата постепенно щеше да намалее.
Първите отпаднаха, когато обявих 20 Юли за дата на тръгването. Следващите бяха тези, които искаха да минем за повече или по-малко от 20 дни. На всички казах, че програмата ми е за 20 дни, но в зависимост от времето може за 19 или 21 дни. Почивен ден не предвидих. Можеше да се почива, само ако завали дъжд, придружен от буря. Налагаше се да няма почивка, тъй като най-сигурният ми участник беше казал, че разполага с 20 дни. Аз също трябваше да се ограничавам в рамките на 20-22 дни. Не можех да се влача 25 дни или повече.
Не определих задължителните неща, които трябва да носи всеки. Имаше доста информация в планинарските форуми, всеки трябваше сам да реши, какво да носи. Само палатки и спални чували се налагаше да има всеки. За да можем да изминем за 20 дни, по възможност не трябваше да се съобразяваме с хижите.
Три дни преди тръгването броя на хората падна на 6 + един, който можеше да се присъедини от Петрохан, тъй като беше от този район.
Поръчах, да ни закупят билети до Петрохан, но се оказа, че има само 4 билета. Това бе първото препятствие, което трябваше да прескочим. Съобщих на всички, че срещата ще бъде около 8 часа на 20 Юли, на Централна Автогара – София.
Имам навика да си приготвям раницата в последния ден и всеки път да забравя да сложа нещо, което ще ми трябва. Но, обикновено не съжалявам за забравените неща. И без тях раницата ми е достатъчно тежка, пък винаги мога и без забравените неща. И този път беше така. Доста неща бях забравил. Примерно хавлия, купих от София. Самобръсначката, но не казах на никого, реших че мога 20 дни да не се обръсна.
Свързах се по телефона с двамата от Варна, запознах ги и се разбрахме да се видим във влака, тъй като аз щях да се кача от Попово. Казаха ми даже и местата си във вагона. Аз бях спокоен, лесно щях да позная бъдещите Ком Еминци, дори да бяха в центъра на София.
             
 Т р ъ г в а н е т о
 
Ето че дойде и часът на тръгването. Да, това е 22,00 часа на 19 Юли.
Раницата бе много тежка, дори без водата, която щях да добавя по-късно. Да кажем, че ще олекне с един килограм от ракията, която ще изпием първата вечер, но колко е …
Комшията каза, че до никъде няма да стигна с тая тежка раница. Казах му, че нищо не познава. А един приятел ми каза, че ако остана някъде над 2000 метра, да не се тревожа, паметната плоча ще е от него.
Тръгнах в 22,30 часа на 19 Юли. В 23,00 бях пред апартамента на моя син, който ме закара до ЖП гара Попово.
Приятно и хубаво време. Небето е обсипано със звезди. Седя навън на перона и мисля за следващите 20 дни. Какви ли сюрпризи ще ни се сервират. С хората ще се свържа много бързо, ще свикна, но не зная какви изненади ни е приготвила природата и нашия мил Балкан. Дано да са преодолими, дано всичко да мине „по мед и масло“, на което не вярвах, защото никога не е минавало без изненади. И това е най-хубавото, най-интересното и най-красивото на Балкана. Винаги ще има някаква нова изненада.
Изненадите са солта и пипера на походите. Както се бях замислил, дойде първата изненада. Гръмна изведнъж гласът на дежурния на  гарата. Само дето не скочих. Бил съм седнал точно под говорителя. Щял да пристигне влака. Пристигна и се качих на предпоследния вагон. Тръгнах напред през вагоните, оглеждайки къде има раници и туристи. Те се познават и по дрехите. Не са облечени като за банкет, защото няма кой да им сервира. Намерих ги лесно, защото и те се оглеждаха. 
  Запознахме се – Стефан и Кирчо – от Варна.
В София пристигнахме около 06,30 часа на 20 Юли. Мога да кажа, че почти не спахме. Повече му се спеше на Кирчо, все пак е младо момче. По-късно, по време на похода разбрахме, че заспиването му е пред носа. Като си затвори очите, може и прав да заспи. Стефан се оказа приятно приказлив, все намираше за какво да си приказваме. Слязохме от влака и повървяхме до Централна Автогара. Стефан носеше раница, подобна на моята по тежест, а на Кирчо изглеждаше доста по-лека.
Потърсихме билети до Петрохан, няма. Отговориха ни, че ако има места, ще получим билети от шофьора. Това ме обнадежди – значи ако помолим, шофьора може да ни влезе в положението.
Следващият, с когото се запознахме, беше Венелин. Оказа се много приятен човек, с добро чувство за хумор, което бе добре за развеселяване на групата в следващите дни.

meco puh:
„Асан не е ли ора бе, и аз иска на портрет“:

Останаха да пристигнат двамата млади – Биляна и Любо. Стана 10,00 часа, не дойдоха. А автобуса тръгваше в 11,00 часа. Четирите билета бяха в нея.
Докато ги чакахме Кирчо заспа. Дали като спеше във влака или тука на автогарата, обувката му беше се скъсала. Извади иглата, дадох му обущарски конец и започна да шие. Да му се чудиш на „морския вълк“, умее и обущарския занаят.   

Чудех се как да действаме с двамата без билети. Следващият автобус щеше да тръгне в 16,30 часа и около 18,00 да е на Петрохан. Това можеше да ни провали целия ден. Възнамерявах да стигнем до връх Ком от вечерта и да тръгнем към Емине сутринта рано. Реших аз да разговарям с шофьора. Ако трябва щях да му обещая и „нещо“, само и само да стигнем до Петрохан всички заедно.
Младите пристигнаха малко преди автобуса да паркира на сектора. Започна натоварването на багажа. Нарочно останах да сложа раниците в багажника от задната страна на автобуса. Там останахме сами с шофьора и го помолих да ги вземе и двамата с билети. Предложих му „малко отгоре“. Каза, че имал две столчета и щял да ги сложи на пътечката. Няма грешка, работата заспа.
Автобуса наистина се оказа пълен. В малкия багажник успяхме да натикаме няколко раници, а за раницата на Стефко не остана място. Взе я на коленете си, но „бебето“ се оказа доста едро.
 
Така пътувахме до прохода Петрохан. Нямахме право да се оплакваме.
По пътя заваля дъжд. Лошо, няма „нито мед, нито масло“. Май ще ни тръгне по вода. Малко беше. Само толкова, колкото да ни поизплаши.
Слязохме, всички бяха на лице. Опасявах се Кирчо да не заспи и да отиде в Берковица. Първа обща снимка, отляво на дясно:           
Венко – банкер
Любо и Биляна
Кирчо - морски капитан(морски вълк)
Аз, мечо пух – пенсионер(подлежащ на уволнение).
На фотото – Стефко(още един морски вълк)

Единодушно решихме, че сме гладни. Кирчо каза да обядваме. Нападнахме заведението до самия асфалт. Обядвахме, но не беше особено вкусно – не е само мое мнение. Наближаваше времето на старта, а отново заваля. Променихме първоначалния план, за спане на връх Ком. При дъжд и вятър на 2016 м, още първата вечер, не беше за предпочитане. Решихме да си оставим раниците в заведението на прохода, да се изкачим на връх Ком и да се върнем отново тук. Оставихме раниците отвън, в единия ъгъл на заведението и тръгнахме. Без багаж вървяхме доста бързо, особено Любо и Биляна. Дори пожелаха, да вървят напред и да ни чакат на върха. Нямах нищо против.
Когато стигнахме до разклона за хижата и върха, не видях младите. Не вярвах да са напреднали толкова много. Свирнахме. След 10-15 минути се появиха от северната ни страна. Явно, тръгнали са по пътя за хижата. Подсякохме Мали Ком и в 16,30 часа бяхме на връх Ком.


Оставихме си камъните донесени от морето под паметника на Вазов.

Нали винаги вземаме камъни от Ком и ги хвърляме после в морето на нос Емине. Стефко и Кирчо имаха друга идея. Донесоха камъни от Черно море на връх Ком. Оставихме ги и взехме други да носим към нос Емине. (Тъкмо няма да свършат камъните на връх Ком, ще има и за следващите Ком Еминци От къде мога да знам, дали няма да тръгне цяла армия след нас).

meco puh:
Н А   П Ъ Т Е К А Т А   С М Е 

Връх Ком - Проход Петрохан

Забавихме се още малко на върха и стартирахме точно в 17,00 часа на 20 Юли 2013 година.   
Часовника на Кирчо започна да отброява часовете от 17,00 часа.
Вече сме на нашия дълъг път.     

Път, който трябва да ни изведе на нос Емине.
А дали ще ни изведe???
Лесно е началото. Спомням си началото на едно 100 километрово вървене от връх Чумерна до връх Шипка. Тогава на тръгване наш Васко силно се провикна:
„Дръжте ма, на Шипка не мога да се спра“!
А на слизане от връх Бедек, почти го носехме, краката му не искаха да сторят същото.
Тръгнах с най-новите маратонки. Като казвам нови, последно закупени и носени на 4-5 прехода по няколко часа. Но, едно е да ги носиш по гори и ниви, друго е по пътеките към връх Ком. Изглеждаха с дебела подметка, но само са изглеждали. За 6 часа ми се подбиха краката отдолу.
Завързах ги за капака на раницата и ги предупредих:
Няма да мръднете от тук, докато ме слушат китайските „Адидас“. Може да звучи като реклама, но не е. „Китайките“ се оказаха не само красиви, ами и верни. С тях се водихме до морето. Не ми „изневериха“ нито веднъж.
От връх Ком да се „смъкнеш“ до прохода Петрохан е, като да изядеш един шоколад, с апетита на Кирчо.
Дървото което яде табели. Такива дървета-гладници съм виждал и на други места.

За наш голям шанс и времето се оправи. Е, при това хубаво време няма да се набутаме в хижата на Фидосова! Решихме да направим бивака до чешмата на проход Петрохан. Решено, сторено. Отворихме четири палатки, салатки, ракии, бири и сладка приказка срещу бивачния огън. Имахме и гостенин, който ни изнесе „лекция“ за сеч и изнасяне на дърва с катъри от гората.
Трябва да ви призная, че много строго държа да си правя отчет на това, което съм свършил през деня, вечер преди да заспя. Като комунистическите петилетки. Винаги излиза, че плана е изпълнен за кратки срокове. Как ли? Ами аз рядко се бръсна. Вечер преди отчета, ако не съм сторил нищо през деня, взема да се обръсна, та ако някой ме види като спя, да не ми викне „ей мързел“, та да ме събуди. Едно бръснене, плана е изпълнен.
Да си призная, с днешните мъки по пътуването(билетите и раниците на Стефко на колене) плана е изпълнен 100%. С изпитата ракия, става 125%. Значи мога и да не се обръсна.
Ох, падна ми мъка от сърцето. Още първия ден изпълнение 125%. Няма да спиш ли???
 
П Ъ Р В А  Н О Щ
Сън не ме хваща. Часът наближава 04,00, все още не съм мигнал. Мислех си, че е от вълнение, взех последната таблетка валидол. Не зная, това ли трябваше да взема, щото рядко ползвам лекарства. Ракията ме приспиваше. Около 50 грама беше останало на дъното на бутилката, изпих я след валидола. Не, и не! Към 05,00 задрямах и се събудих. Някой ме ръчкаше под ребрата. Разбрах!!! Палатката съм направил над остър камък. А наближаваше 05,30 часа, обявен за ставане. Станах, прибрах палатката, чувала и шалтето. Навих телефона да ми звъни за събуждане, но не на мен, а на другите. Всички да помислят, че сега се събуждам, даже и песничка подхванах, ама не я изпях до края.

П Ъ Р В А  С У Т Р И Н

пр. Петрохан - хижа Пробойница

Започна подготовка за тръгване. Любо беше малко разтревожен. Каза, че го сърби навсякъде. Беше се зачервило цялото му тяло. Не можахме да определим от какво, но общо беше мнението, че трябва да се прегледа на лекар. Решиха да се върнат с Биляна и да се включват, ако могат в следващия преход. За общо съжаление не можаха. Наложило се лечение.
Останахме изведнъж 4 човека.
Тръгнахме към хижа Петрохан
Минахме полянката, където предния път беше пълно с палатки и хора от някаква секта. Сега бе пуста.
Ето я хижа Петрохан. Фидос беше в градината. Прибираше или обръщаше сеното. Не ни обърна внимание, дори на поздрава ни отговори троснато и не запита дали ще останем. Той продължи да се занимава със сеното, а ние направихме по една снимка и продължихме към хижа Пробойница.

Пътеката за хижа Пробойница тръгва зад хижа Петрохан и веднага започва изкачване нагоре. Не тръгвайте по лявото отклонение.
След кратко изкачване се изравнява. Тук се появи първата, от многото изненади на Балкана – а именно мъглата. Не беше много гъста, позволяваше да виждаме пътеката и маркировката. Подсякохме малкото връхче Чамляку. На този връх някой скоро е издигнал българския трибагреник. 

Малко по-напред, в северна посока се вижда скалния масив Тодорини кукли, от където има пътека за курорта Вършец.

Продължаваме до Червената локва, след която започва стръмно спускане към Врелата и изворите на река Пробойница.
Мъглата се издигна нагоре, но по-скоро вятъра я издуха в някаква посока. Видяхме и слънчо, който се появяваше между облаците.
Спускането е през гора, доста стръмно. Продължихме до коритото на реката. От тук започва каменно шосе. След около 1,5 часа бяхме пред хижа Пробойница.

Отбихме се за по бира. Водата ни се стопли, а по пътя нямаше вода, освен в реката. Почивахме около 40 – 50 минути, Облаците се сгъстиха, в далечината се чуваше да гърми. Мислехме да тръгваме и да направим бивак, някъде около гара Лакатник. В разговора се намеси и хижара Наско. Каза, че прогнозата била за дъжд с гръмотевици. Изглежда, че и ние сме чакали това, отказахме се да вървим надолу. А колко хубаво щеше да бъде да слезем дори, само до село Губислав и да преспим в една от ламаринените спирки.
   
Жалко за загубеното време. А часът все още беше около 15,00.
Кирчо провежда лека профилактика.

По-късно правеше коремни набирания на крушата пред хижата, а аз си играех с малките кучета на Наско.
   
Симпатични, мили животинки. Ако имах възможност бих ги взел със себе си. Съжалявам, ще ги уморя, ще умрат до нос Емине. А той ми ги подаряваше, ей така.
Погледнах си телефона, 17,00 часа. Двадесет и четири часа от нашето тръгване, а изминахме съвсем малко разстояние.
Изкъпахме се, изпрахме си, пихме на маса с Наско, по някоя бира. Предложи, на другия ден да ни вози до село Лакатник. Доста съблазнително предложение. Най-малко 7 часа – около 30 км път да го минем за 30 минути, без умора. А като знаех, че от Гара Лакатник до село Лакатник има да изкачваме 800м денивелация… 
Не се съгласихме. Бяхме се разбрали, докато чакахме в София, да не ползваме превоз никъде и единодушно отказахме.
Наско не спираше. Тогава предложи да ни вози раниците. Това беше по приемливо. Съгласихме се.
Легнахме рано.
Не се обръснах, въпреки че днес плана не е изпълнен – не можахме да слезем до Гара Лакатник. Остана на 85%. Ще има мъмрене от партийното ръководство.
Да, обаче мина времето на Комуниз‘Ъ‘ма, вече сме в демократична държава, става това, което каже народа, а не „партията-водителка“.
Отчет даден – отчет приет.
Лека ви нощ.

В Т О Р А   Н О Щ
Знам, че хъркам понякога като спя, но тази нощ разбрах, че хъркащите ще бъдем повече от един. Заспах трудно, въпреки умората. Спах около три часа, събудих се и повече не можах да заспя.

meco puh:
МУШИЦИТЕ И МАТОЧИНАТА                           

Хижа Пробойница - Връх Висока могила

Станах в 05,00 часа. Имахме уговорка да тръгнем рано, за да не ни подплашат следобедните облаци. Станаха и другите. Закусихме, Атанас ни направи по едно кафе. Не можем да се оплачем от посрещането. Ядене, пиене, легла, кафета, всичко на ниво. Имахме повторно предложение да ни вози до с.Лакатник – отказахме.
Натоварихме раниците в колата и тръгнахме. Бързо слязохме до с. Губислав. Ето ги подслоните по спирките на селото. Спокойно можехме да спим в един от тях.
Подсякохме завоите на пътя по първата(къса) подсечка, излязохме на асфалта. Настигна ни Атанас. Трето предложение със заплаха, че скоро ще завали. И този път номера не мина. Не се качихме.
Една почивка на чешмата преди гара Лакатник. Ще ви е интересно, защо съм се накичил. В хижа Пробойница стана въпрос за дребните мушици, които ги има в планината. Венко каза, че имало крем, който миришел на лимон и ги прогонвал. Казах, щом мирише на лимон има вероятност да е правен от маточина, може и тя да ги прогонва. Надолу ни нападнаха мушичките, а до пътя имаше маточина. Аз се накичих. Имаше успех, мен не ме нападаха.

Не може пък да не се снимаме на моста над река Искър. Има ли турист, който е минал по моста, без да се снима???

Заслужават внимание Лакатнишките скали, надвесили се над самата река.



Някой предложи да отидем до пещерата, но щяхме да загубим много време. Отказахме се.
Това е най-ниския проход на Балкана. Сега сме на около 400 м. н.в.
Магазините под гарата бяха отворени. Пазарувахме някои неща за ядене, купихме лекарства от аптеката.
Нещо интересно, В моето село живеят около 3000 човека, аптеката я затвориха. Не зная колко живеят на Гара Лакатник, предполагам не повече от 500 човека, аптеката работи. Хвала на кмета. От това се подразбира, колко и каква е грижата за хората в регионите.
Първа грешка по пътя към нос Емине. Хванахме грешна улица, вървяхме 200-300 метра и се върнахме.
Какъв дъжд бе Наско, ще умрем от топлик на тая стръмнина. Най-после изравнихме, видяхме и селото отдалече.
Тук една краварка ни позираше, дори искаше да се снима с нас. Защо не? Но знае ли тя, че комшийките ми не изпускат случай, да клюкарстват? Ами какво ли щяха да приказват, като ме видят на снимка с жена? Снимахме я с кравите.   

Магазина в който трябваше да бъдат раниците ни, е в началото на селото.     



Изпихме по бира след голямото изкачване, купихме по нещо за из път. Питах за моя човек, който ме почерпи с бяло вино миналия път. Казаха че е починал. Бог да му прости греховете, ако е имал такива.
Тръгнахме нагоре, докато влезем в гората се поизпотихме доста. На сянка в гората е добре. Да обаче там пък има диви животни. Венко видя змия, която се шмугна някъде, аз не я видях. Жалко, имах голямо желание да я снимам. Дано да срещнем нататък. От дивите животни най-обичам да снимам дивите прасета и змиите. Да обаче, най-често те са по-бързи от мен.
Рано, около обяд пристигнахме в хижа Тръстеная.

Аз не я слагам вече между хижите. Тя е частна къща към малиновата плантация. Много берачи на малини, много нещо. Места за спане – „е па нема“. Ама поне с усмивка ни отговориха. След такава усмивка човек може да спи навън, дори дъжд из ведро да се сипе. Нямаше такива изгледи.
Извадих си мокрите дрехи и ги прострях. Забелязах, че сухия суджук започнал да се разваля. Уж беше сух и беше от най-скъпия. Закачих ги отвън на капака на раницата, да се развяват там. Къде ги забеляза кучето на хижата, без малко да ги отнесе, докато разговарях с хижарката вътре. Даже не пита, дали не са развалени. За два дена изсъхнаха, станаха кокал.
Нахраниха ни, пилешко с ориз май беше, останал от бригадата берачи. Почерпиха ни с малиново вино, което не беше скъпо. Аз не пих, защото не беше превряло. Ние в нашия край му викаме „делибуран“. Пил съм делибуран, ама после трудно достигах до тоалетната. Колана ми стоеше цял ден разкопчан.
Интересно, с нашите приятели не се случи това, което аз очаквах. Даже им подейства като допинг. Вървяха, че не можех да ги стигна.
Минахме през малиновата плантация. Бях чувал, че не разрешавали, но стана два пъти минавам, никой не ме върна.
Минахме покрай езеро Чемерика. Този път не излязоха кучета от дивечовото стопанство до гората, че бяхме приготвили пиратките. Сетих се, че забравих да си налея вода. За щастие през портала на стопанството видяхме човек. Запитахме го:
-   Може ли да си налеем вода.
-   Колкото искате. Чешмата е горе, на 50 метра , до гората – беше отговора
 Много пъти съм минавал от тук, преди да направят малинака, но че има такава голяма чешма с корита не знаех. Тече малко, но си наляхме достатъчно. Подсякохме  връх Издремец (1493 м.) през гора от североизток и излязохме на обширна, висока поляна. Тук трябва да се внимава. Пътеката не продължава на югоизток, а изведнъж завива на югозапад. Има рядка КЗМ (колова зимна маркировка). Миналата година имаше мъгла и тук се повъртях докато открия накъде да продължа. Минахме през висока папрат и влязохме в гората. Тук вече пътеката личи добре. След малко от лявата ни страна се появи изворче. Въпреки сушата не беше пресъхнала. Разклона за манастира Седемте престола е маркиран. В ляво е манастира, а ние продължихме на дясно.
Поляна с диви карамфили. А долу е манастир Седемте престола.

Излязохме на широк коларски път. Започна едно монотонно, стягащо душата вървене през ниски гори, поляни. Рядка сянка или слънце. Попитах Кирчо колко е часа, само той носеше на ръката си.
-   Седемнадесет и десет.
Това означаваше, че са изминали 48,10 часа от нашето тръгване от връх Ком.
Знаех, че има чешма по пътя, но точно къде не можех да си спомня. Бяхме решили там да прекараме нощта. Не исках да включвам  ГПС-а, тъй като знаех, че батериите мога да ги заредя след два дена на х.Чавдар.  Първия който ме попита за оставащото разстояние до чешмата бе Венко.
-   Ами, петнадесет минути, му отговорих.
Минаха може би 20-25 минути, въпроса беше повторен, а отговора същия:
-   Ами, петнадесет минути.
Казах им, че не съм засичал предния път разстоянията от една точка до следващата. Ако е от хижа до друга, е възможно да знам, но да знам за две произволни точки, не. Затова и три часа да е, отговора ми е 15 минути. Тогава често започнаха да ме питат:
-   Мечо, колко пъти по петнадесет минути има още?
Вече и да питат отговор не чакаха. Започнахме да подсичаме връх Високата могила. Някъде тук трябва да е чешмата. Най после чешмата, време е за дълга почивка
Потърсихме равно място за палатките, но навсякъде стръмен склон. Венко тръгна нагоре към върха, ама не! Пред самата чешма, до пътя имаше малко равно място. Решихме там да бъде. Стефко и Киро са с една палатка, но не отвориха,спаха със спалните чували. Остана ми малко място за палатка, като бях почти на пътя. Венко се настани на 3 метра пред чешмата, на самата пътека, но настрани от пътя.
Отворих палатката, прострях мокрите дрехи, вечерях.
Докато легна, стана 23,40 часа.

meco puh:
ЧЕШМИЧКАТА СЛЕД ВРЪХ ДРАНЧУЛИЦА
 
Връх Високата могила - Зла поляна       

Бързо съм заспал, но не било за дълго. Чух шум от двигател. Разбрах,че не е много далеч, но не ми остана време да изляза от палатката. Много бързо пристигна. Видях, че се приближава возило от типа на джиповете. Много не им разбирам на марките и нямаше време да се четат надписи. Само дето не отнесе палатката. Добре, че не бях опънал укрепителните въжета. Преди да стигне до Венковата палатка малко намали, мина трапа, през който течеше вода и отново запердаши. Погледнах телефона, беше 00,45 часа.
Легнах си отново, но как да заспя? Дали няма да се върне? Какви ли бяха? Започнах да разсъждавам. Не вярвах по това време да минат туристи. Да са горски работници, не е възможно. Бракониери или някакви пияни. Най-вероятно. А как да повярвам, че няма да се върнат. Остана ми да мисля и да разсъждавам до сутринта. Пак няма да се спи. Около 05,00 часа станах спал - недоспал. Питах другите дали са чули, някои да, други не.
23 Юли
Прибрах си палатката, приготвих си раницата. Тръгнахме рано. Днес щеше да е най-тежкия ни ден. Трябваше да стигнем най-малко до Зла поляна, а може и до Витиня. Намерихме чешмата с пейки под връх Чукава(1588 м.). Заслужава си тук да се почива до студената вода. След още малко излязохме на голи поляни преди връх Лескова могила(1432 м.). Тук видяхме доста голяма площ, поляни заградени с  кабели. Стефко каза, че по кабелите тече ток ниско напрежение, който завръща животните.

Опитах и аз, наистина има леко гъделичкане.

Не се отбихме в хижа Лескова. Нямаше смисъл да губим височина и пак да се изкачваме. Минахме през връх Увеса(1455 м.) и започнахме спускане към гората. Преди да навлезем в гората почивахме на сянка. Малко преди това видяхме как се измъчва животно. Завързали коня за един джип и карат с не малка скорост.

Минахме през гористия връх Бигла(1321 м.) и излязохме на широката Белева поляна, с ловджийско чакало. Отсреща се виждаше голям връх, но не бил труден за изкачване. Това е Белев връх. Погледнахме към връх Мургаш и Зла поляна. Имаше още много да вървим. Венко преброи, че има още три или четири върхове. Тук, преди Белев връх наблизо имало вода, но тъй като не знаехме точното място, нито пак координатите, не се отбихме. Минахме през ниското връхче Дранчулица(1113 м.) и малко преди гората седнахме под едно дърво за обяд. Водата ми почти беше свършила, а до река Чешковица имаше още много да се изкачваме и да слизаме. Още като седнахме, мястото ми се видя познато. Спомена беше от 1987 год. От тук минахме пак на поход Ком Емине. Нямахме вода намерихме долу чешма и пихме вода с капачка от коняк Плиска. Тогава нямаше найлонови бутилки. Казах:
Тук, долу в храстите трябва да има вода.
Изсмяха се и ми казаха, че бълнувам. Почивахме, обядвахме и легнаха да спят. И аз не вярвах да има вода, може да не е било тука. Тръгнах да проверя. Венко подигравателно каза:
Мечо отива да търси вода.
Те бяха по-добре. Носеха повече вода и сега имаха. Влязох в храсталаците. Наистина имаше вода. Само че, преди имаше чучурче, а сега е затлачено. Изрових, изчаках да се утаи, пих вода и напълних един литър за път. Учудиха се, когато се върнах. Всички си подновиха водата. Почивахме още около половин час, издълбахме на дървото надпис, окачихме лист с надпис „вода“ и тръгнахме. След 30-40 метра минахме покрай КЗМ. Долу на бетонната основа имаше стар надпис „вода“. Едвам личеше.

От кола имаше и път към чешмата, който продължаваше надолу, по всяка вероятност към село Огоя. Обещах им, че тук ще направя чешмичка. Колко му е, един малък каптаж и тръба вкарана в земята и изведена за чучурче.
Продължихме, минахме покрай паметната плоча на загинал човек. Подсякохме връх Рудешки камък(1178 м.), минахме през връх Йовчовото(1069 м.) и започнахме изкачването на Мургашкия масив.
Пропуснах да си погледна часовника на телефона, а бях започнал да се срамувам, че постоянно питах Киро – колко е часа. Той носеше ръчен. Отдавна беше минал седемнадесет, значи до тук сме на 72 часа от тръгването.
Тук трябва да се внимава при пресичане на газопровода. Мога с чиста съвест да похваля тримата туристи – Стефко, Яница и още един, на когото, с извинение забравих името. Нашите благодарности,за идеалната маркировка. Само, ето тук може би трябва да се сложи една боя. Като се излезе на газопровода маркировката не се виждаше. От предния път знаех, че е с едно стръмно изкачване. Тръгнах да търся наляво, а трябвало малко само на дясно, повикаха и се върнах.
Много сили ни отне изкачването на връх Чилек, а след това и към местността Белия камък. Ето я тая местност.

Малка почивка, преди да стигнем до самия разклон на Белия камък.

По лявото разклонение за 20 минути стигнахме до река Чешковица. Бяхме уморени и разколебани – дали да не нощуваме до реката! Настоявах да излезем до Зла поляна поради две причини: първо нямаше равно място до реката, където да си опънем палатките и второ, до реката отсега имаше комари, които щяха да се увеличат като се стъмни.
Продължихме. За 15 – 20 минути бяхме при заслончеъо на говедарите

Старателни хора са маркирали, други злосторници са изпочупили.

При заслона имаше хубава „маса“ и две красавици-чужденки, които се приготвяха да тръгват. На наш Кирчо очите му бяха там, но ние не можехме да вървим повече. Започнахме да опъваме палатките, а говедарите ни поканиха на масата. Е, не можех да не им уважа поканата, като предварително им заявих, че изпитото се плаща. Нашите не седнаха, но мечо се намести, че от три дни гърлото му беше пресъхнало. Изпих една стотачка, исках да стана и да си опъна палатката, но всеки имал две ръце, две очи, две уши, затова трябвало да се изпиват две чаши. Не се карахме, изпих още една. Даже не можах да ги накарам да ми приемат парите, не вървели в планината. Явно, добри хора са, и как иначе, нали са планинари. Опънах и аз палатката, вечерях и легнах.
Откакто тръгнахме, за пръв път спах нормален сън. Станах пак рано, вече знам начина по който да събуждам другите. От вечерта си настройвам телефона за определения час. Като започне да звъни или ако съм се събудил по-рано, го изключвам и го настройвам да звъни след 20 минути. Тези минути ми са необходими затова, че се приготвям бавно. Оставям телефона да звъни по-дълго и да не искат се събуждат. Не сме имали проблем със събуждането.

Навигация

[0] Списък на темите

[#] Следваща страница

Премини на пълна версия