Човек и добре да живее се жени, а ожени ли се вече е роб, не човек. Това са глупости де, поне донякъде, но тези глупости допринесоха до това един заклет моторист пак да възседне педалетката.
Стана така, че с жена ми, основно тя сътворихме план да заминем за чужбина. След доста умуване - къде, как , кога се спяхме на държава, добре позната с прекрасната си природа - Ирландия.
Та ей ме на по средата на този смарагдов остров, готов за нов живот, далеч от татковината, на място за което само съм мечтал.
Оказа се, че тук както навсякъде живота не е цвете и че не може да се преместиш от едно мясо на друго, нищо че сме част от Европейското общество, без да се сблъскаш с културния шок.
Поради много високите такси за коли и за мотори тук, непосилни за новопристигнали, с дарения ми велосипед от страна на хазаина ми, аз отново си припомних младините, когато хвърчах със сгъваемото си Балканче. Обикалях насам натам , разглеждах новият град, забравих да кажа, че живея в Корк, общо взето си мислех, че колелото може да е моя най - добър приятел.
Мотивиран от това, че имам средтво за придвижване, покарал няколко дена, аз реших да изляза от града и да огледам околията, знаейки че е много красиво и много спокойно и приятно. Тук урбанизация няма, няма блокове или поне си представете град с големината на Варна, че и по голям с 20 блока в него. Всичко е къщи с дворове, без дворове, еднофамилни, двуфамилни. А излезе ли малко извън града човек, може да се наслади на безкрайни зелени хълмове, с накацали по тях красиви къщи, без бодливи огради или триметрови плътни зидове.
Навсякъде има животни, навсякъде има малки горички или езера, реките се вият бавно в района пълни с риба, която не е забранено да се лови, но трябва да се пуска.
Покарах 5 километра по хубав широк път, оказа се, че е околовръстен път на Корк. След това почувствал се глупаво, свих и тръгнах към първата малка, махала, защото тук има много малки селца с по десетина къщи, безброй са, които аз оприличавам на махали. Та свих си аз и напънах сили да се преборя с един недълъг, но доста стръмен баир. Трябва да призная, че това не ми е първото излизане от раммките на града, но досега е било с кола и чусвството е различно. Когато навлязох в тази местност, сякаш попаднах в онези приказки за леприконите и златното съкровище. Първо попаднах на един старинен пъб, ирландска кръчма, който беше според надписа над входната врата на над 200 години. След това започнаха дворовете и къщите, коя от коя по красива, не с кича си а с излъчването си за уют, в тази мрачна и непозната за мен страна. Спрях до една къща, да си налея вода, бях пресъхнал - възрастна жена беше на двора и просто ми показа къде е чешмата и . Дали, защото водата засега е безплатна, засега, а може и поради друго тук можеш да получиш вода от всеки ако си жаден. Може и да влезеш в някой двор, да разгледаш и да си тръгнеш, без да те застрелят или да пуснат ротвайлер след теб. По дворовете няма вртати. Напълних си манерката, разпитах я дали има нещо интересно в района и продължих. А какво време бещше само, слънчево, топло, сякаш не бях в Ирландия, а ня южен остров. Стигнах до един малък поток, който на външен вид си беше неугледен, но след като се загледах и видях няколкото огромни пъстърви, които се поклащаха спокойно в средата на вира, си дадох сметката, че наистина съм далеч от вкъщи. Седнах на тревата, не беше валяло 4 дена, което май е рекорд, и можех да седна направо на земята. Изядох си сандвича, изпих си шишето с кафе, което си нося, не посмях да си паля примуса, не знаех дали не е забранено, тук с огъня нещата са сурови и зазяпал се в улова мечта почти задрямах. Събуди ме една крава, която безцеремонно се нагнезди във вира и ми изгони пастървите. Тук кравите са като котките и кучетата в България, има ги навсякъде и по много. Станах и си включих джипиеса, защото се почувствах малко загубен. Харесах си нова локация, през която реших да се прибера и потеглих. Беше около четири часа, хората излизат от работа. Това е време, в което не е хубаво да се кара колело, защото уличите в Ирландия, особенно тези извън градовете са тесни, колкото да се разминат трудно две коли. Усетих, че съм се забавил много с прибирането , защото трафика стана непоносим и пречех здраво на движението. Започнаха се едни клаксони, едни крясъци и изведнъж, от рая в който бях попаднал, се озовах в ада, на съвременното общество, заедно с демона му - вечно бързащият, работен човек. През целия си живот не бях се стресирал толкова много, от каране, където и да е било. Колите фучаха, а попаднах и на някакъв участък от пътя, още по-тесен и без никаква отбивка за почивка. Къщи нямаше, също. Та общо взето треперех и карах, бях забравил и красивите къщи, пъстървите, наглата крава, дърветата и невероятните зелени хълмове. Излета ми се беше превърнал в колоездене на ръба на оцеляването. Клаксониете продължаваха да свирят, спирачки свистят и след всеки завой се молех да не съм на капака на някоя кола.
Прибрах се, жив и здрав, но с нагласата ,не че съм бил на някое невероятно място, а с желанието повече да не карам колело. Треперех, беше ми лошо, някак си се бях измъкнал от трафик за какъвто си мислех , че има само в Индия.
Заспах и като се събудих си мислех, колко жалко е, в какво се е превърнала съвременна Ирландия. Развитието на икомиката тук, е направило хората роботи. Сега ръждясалите колела седят като забравен артефакт, забити в ъгъла на двора, а хората забързани в трудовото си ежедневие, не забелязват колелото, с което те са кръстосвали улиците преди години. Сега те са в метални кафези на колела и безцеремонно са готови да минат през теб, защото ти си част от нещото пречещо на натоварения им график. Лицата на хората, с които се разминах по този път, бяха същите лица, които са се усмихвали и поздравявали, спирали са и са се смеели на всичко, което са преживели през деня, на слуките и неволите си. Не знам защо, но това пак ме върна близо до България, това трябва да е нещото, което е трябвало да обедини хората, по света. Тази призрачна безчувственост, тази морална обремененост, на човека интересуващ се само от кариерата си, от банковите си сметки, от таксите, от времето за новините по телевизията, от времето утре за да избере подходящ костюм, а не за да иде в парка, тази слепота за новото, за различното, за забравенотонаследството от дедите ни и за това какво ние искаме да оставим. Всичко това осъзнах, че съм видял на този път, него ден и всичко това ми бе толкова познато. Най-жалкото е, че припознах себе си в тези хора, а още по-жалко е, че ще трябва да си купя кола, за да мога да съм като тях. Да имам хубава работа, красивата къща на хълма и птички в клоните на дърветата, на които да завиждат всички. Дали това ще има някакво значение за мен или ще са просто дадености, стереотип на подражание не знам, знам само, че не искам да съм на пътя в деня, в който друг колоездач е там пред мен, а аз гневно да му свирна, че закъснявам за любимия си сериал заради него, а аз и пет пари не давам за това, че той цал ден се е радвал на всичко, което аз имам, но вече не виждам и даже съм забравил, че притежавам. На това, че той е оценявал и си мечтал да бъде на мое място.
Сега вече не се чувствам чужденец, сега съм си като у дома си. Сега за мен колелото отново е средство за предвижване до края на града и обратно, както като си бях вкъщи. Просто не искам да виждам тези хора и да си спомням, какво съм преживял там, а с времето ще забравя и колелото. Толкова по-лесно е просто да стана един от тях. Дали....
