Целта ми беше да насоча интереса на 12-годишния си син към Природата и да го науча на някои основни умения – и явно я постигнах, защото синът ми през цялото време гледаше, слушаше и възприемаше всичко с неописуемо въодушевление. И снимките, които пускам, в действителност са предназначени за него. Мястото, което избрахме за бивак, толкова му хареса, че той поиска да го запазя в тайна от всички, за да ходим там всяка година и за да си бъдело само наше. Изпълнявам молбата му, въпреки че съм сигурен, че като се поразходим още известно време из горите, 100% ще му дойде друг акъл.
Споменавам само, че сме в Източния предбалкан, в близост до сладководен водоем.
Местност: гориста, смесена. Преобладаващи дървесни видове: бял бор, ясен, бук, акация.
Фауна: голям пъстър кълвач, гургулици, козодои, кукумявки. С изключение на прилепите, други бозайници не срещнахме, но следите от диви прасета и воят на чакал някъде в далечината съвсем ясно говореха, че ги има. Единственото четириного което ни направи компания за няколко минути, беше един симпатичен костенурчо от вида Testudo graeca ibera.
Нощем из тревите плъзваха някакви странни едри сиво-кафеникави паяци, чиито очи блестяха в светлината на челника като капки роса, но които за съжаление не се сетихме да заснемем.
Климатични условия: период на бивакуването беше от 26 юли до 28 юли и за тези дни времето беше сухо и тихо. Дъжд не валя. Максимална температура +33 градуса на сянка в следобедните часове. Минимална температура – около +14 градуса към 04.00 часа. Вятърът се колебаеше от пълен щил в ранните следобеди и около полунощ до лек бриз надвечер и призори. Предимно източен денем и предимно западен – нощем.
Всичко по-горе може да се изрази и с три думи: условията бяха идеални.
Още с пристигането си, избрахме място за бивака: неголяма поляна сред млади буки и акации. Разположихме палатката под тях. Преди да я разпънем, окосихме малко трева и я постлахме под нея – като внимавахме там да не попадне трън. Огнището разположихме на няколко метра встрани от нея в посока центъра на поляната по-далеч от дърветата – с идеята хем да няма опасност от отхвърчане на искри към тях, хем откъдето и да задуха вятърът, димът да няма как да отиде към входа на палатката. Ето схема на разположението:
А ето я и самата палатка в разпънат вид (вторият слой не е сложен):
Запалих малък огън с помощта на калиев перманганат и няколко капки антифриз:
Този начин на запалване хвърли сина ми в истински възторг, но за съжаление именно заради захласа му, моментът на самото запалване беше проспан.
Ето го и нашият малък огън:
По-късно показах на сина си някои удобни разпалки за огън, налични в момента в гората около нас – като този лишей:
И пухчетата от магарешки бодил:
За съжаление, наоколо нямаше тополи, за да му демонстрирам – но му обясних, че белият мъх от тях също е качествена разпалка.
Носехме си сгъваеми столчета. По пътя бяхме намерили парче пресован картон, който подходящо изрязан и в комбинация с няколкото дървени колчета, които носех в раницата си, превърнах в чудесна масичка:
Надвечер заложихме рачилото. На въпроса: „какво е рачило?” отговорих, че с него ще си наловим раци. „И като ги наловим – пак пита синът – после какво ще ги правим?” Усмихвам се: „Ще си ги хапнем”.
Такива въпроси може и да разсмеят някого, но големият ми син расте в парникови градски условия и има силен уклон към електронните игри.
Та, отговорът на моето „Ще си ги хапнем ” беше „И-ха! Яко!”.
След което сложихме скарата:
Първата вечер:
... първата сутрин:
... и първата работа – да проверим рачилото. Направо го изсипах в торбата:
Не, не сготвихме всичко. Отделих най-едрите раци и върнах останалите обратно – нека да растат на воля! Сварихме големите на два пъти. Ето как:
В действителност – огънят е по-тих. Малко преди да снимам, синът ми сложи няколко дръвца в повече.
А ето я и закуската:
Идеално върви с изстудената през нощта бира
Денят продължи с упражнения в бой с нож:
... и стрелба:
А аз си сварих конска доза кафе:
Така дойде време за обяд (тия наденички „Оренда” действително много засищат, но е по-добре да не четете какво има в тях!)
:
След което научих сина си как да определя посоките според сянката:
Тъй като слънцето се движи на запад – сянката винаги се пълзи на изток:
После малко попартизанствахме:
Когато посочих на сина си, мъха по дърветата и казах, че той винаги расте от северната им страна, последва въпросът дали не е възможно едно дърво цялото да е обрасло в мъх. „Може – казвам – но от северната му страна той ще е най-плътен.”
„А не може ли – пита – мъхът да расте само от южната страна на дървото, а от северната да няма мъх?”
„Не, сине – засмивам се – това е невъзможно”
И му го демонстрирам нагледно:
Обяснявам, че от север е по-влажно – и затова мъхът се чувства по-добре там.
Вечерята ни е класическа за българския бушкрафт:
Втората вечер:
... и втората сутрин
Имахме си и гостенин:
Добре, че срещна нас, а не Беър Грилс или някой от феновете му – иначе като нищо щеше да стане на закуска. Ние обаче го пуснахме да си ходи по живо и по здраво.
А закуска си сготвихме. От кутийката пастет, изяден предния ден в следобедните подхапвания, стана импровизиран спиртник:
... с помощта на който си приготвихме чудесен кус-кус:
А ето и остриетата, които бяха с нас:
Тръгнахме си към обяд, след като събрахме всички трудноразградими отпадъци от мястото на бивака.
Синът ми остана изключително доволен. Попил е всичко. Доведох го геймър и го върнах запален турист.
