ВОЛЯ И МЪЖЕСТВО – СРЕЩАТА.
Хах, никакъв пророк не съм аз. Точно след последната ви уговорка не смеех даже да я спомена, сакън да не се развали пак нещо. Като чух новините каква е снежната обстановка в разградска област и за напълно забранения транспорт точно това си помислих: Язък, пак няма да стане работата. Обаче добре, че не съм пророк 
. Искрено се радвам, че най-после сте се срещнали. Дано не сте разочаровани един от друг след толкова надяване. Ще чакам с нетърпение да разкажете и двамата как е преминала срещата.
Започваме с най-лесното. Решаваме да се срещнем, но лошото е, че срещата трябва да се състои в зимен месец. Не, в първия зимен ден. Не мислете, че така го е докарал Пламен. Да, той вече не е pa4obar, моят герой вече се казва Пламен. И той вече 26 години около 20 Декември си чествал втория си рожден ден. И винаги в х.Тъжа. Трябваше да се срещнем на същата дата миналата година. Не стана, разболях се. Човек, когато силно желае нещо, казват че се сбъдвал. Да ама, не. При мен силното желание отблъсква нещата. И така, разболях се и вместо на Тъжа, в леглото. През лятото също се уговорихме. Обещах, но желанието ми не беше голямо, защото нямаше да е там, където Пламен се роди за втори път. Нямаше да е, и на същата дата. Сега ми съобщи, че ще празнува втория си рожден ден на 22 Декември в хижа Тъжа. Обещах, че ще отида. Желанието ми беше огромно. За да не се провали моето ходене реших да потърся и спътник. Намерих го много лесно. Един съсед се съгласи, като за целта му казах, че всички разходи за отиване и връщане ще бъдат от мен. Евтин трик, но хвана дикиш. Като знам, че двоен дикиш по яко държи, веднага разнесох новината в клуба на пенсионера.. Никой не му вярваше. Повече от 3 – 4 км. не беше вървял. Не беше се качвал никога на висок връх. Хората се шегуваха с него, и той отвръщаше с шега:
- Че той на 68 години, а аз на 44. Даже по пътя ще го изчаквам.
Как да не му вярваш. Съобщих на Пламен, че ще сме двама. Около седмица преди тръгването запитах моя човек:
Не си се отказал нали, ще поръчам да проверят за автобуси?
Отказване няма. Кога ще имам случай, някой да ми плати разходитe?
Пет дни преди тръгането времето се развали. Започна невиждана виелица. Пътищата бяха затрупани от огромни преспи. Движението на всякакви превозни средства бе спряно. Живота в Лудогорието замря. Не се разколебах. Но съседа се уплаши и на третия ден от виелицата ми изтърси, че няма да дойде с мен. Хората от клуба започнаха да се шегуват:
Е, мечо, ще ходим ли на Тъжа.
Доста пъти бяха ме питали, знаеха височината на която се намира хижата.
Отговарях им без колебание:
Ще ходим разбира се.
Ама сам ли ще ходиш?
Не бих тръгнал сам, но ако не успея да се срещна с Пламен, щях да сторя и такава лудост.
Тя, бедата като идва повлича крак. Преди виелицата заваля дъжд, стана студено и улиците се превърнаха в ледени пързалки, като игрище за хокей на лед. Реших да отида в задния ни двор, а на връщане не обиколих през улицата, ами минах над гаража. От двете страни на гаража има по пет стъпала. На слизане, на последното стъпало се подхлъзнах и паднах по гръб. Ударих си гръбначния стълб в острия ръб на второто стъпало. Това е ъгъла, в който се събират линиите на дължината, ширината и височината. Полежах си 2-3 минути и с помоща на жената се преместих на леглото в къщата. Първата ми мисъл бе:
„Край, провалих и тая среща“. Това бе на 16 декември – неделя, един ден преди виелицата. Дойде личния ми лекар, изписа ми един „чувал“ лекарства и ме оставиха да се тревожа. Понататък знаете, виелица, отказа на съседа...всичко против моята воля. Имам добри приятели. Още същата вечер ме посетиха, не забравиха и да ме ядосват:
-Ще се качиш на планина а? Няма планина, ей тука, на леглото.
-Разбира се, че ще се кача, може на патерици, но ще се кача на х.Тъжа.
Слава богу, в четвъртък вятъра и болките в гръбнака намаляха. Започнах да си стягам багажа. Около обяд се обадих на моя син, да ми купи билет до Севлиево, ако има автобуси. Започна всичко постепенно да влиза в релсите. Автобуса за София ще пътува и аз ще бъда в него до Севлиево. Билета бил закупен. Извадих раницата, сложих дрехи, храната, не забравих и „чувала“ с лекарствата. Вълнувах се и се чудех – ще успея ли с този гръбнак да се кача на х.Тъжа??? Та, това са почти 1500 метра!!! Подготовката продължи до 22 часа на 21 Декември. В 22,30 ч. вече летях към Разград. Гостувах на сина, не можах да легна, не спах. В 03,30 ч. Вече чаках автобуса за София. Всичко нормално. В 07,30 бях пред Кауфланд в Севлиево. С Пламен се разбрахме, че ще ме возят до Априлци. Знаех, че Пламен ще тръгне рано, а аз ще пътувам с Дидо. Лица, имена, всичко непознато. Стана 08,50 часа, започнах да се тревожа. Няма хора с раници. Насреща спря една кола, от която слязоха мъж и жена. Приказват си там, но аз почти бях сигурен, че мъжът е Дидо. Не може друг човек да дойде тук с туристически дрехи. Та целия град Севлиево да тръгне днес на туризъм ли? Оказах се прав в догадките си. Жената тръгна към мен, т.е.към вратите на магазина. Не влезе в магазина, а дойде при мен и ме запита:
-За къде ще пътувате?
-За Априци.
-От там за хижа Тъжа нали? Аз съм жената на Пламен.
Благодарих и тръгнахме към колата на Дидо. Дойдоха и другите и се качихме в колите. В колата беше топличко и ми се доспа. За жалост не ножах да заспя, поне 5 минути. На краката ми беше студено, въпреки топлата кола. В колата бях с Добри, Дидо – шофьора и Нушка – жената на Пламен. Дидо веднага ни развесели, намираше най- добрите изрази, за да ни е весело.Поради снежния път колите остават малко след края на кв.Острец. Слязох от колата, но почувсвтах някаква умора, като че ли съм извървял 15-20 километра. Краката ми трепереха. Казах си:
„Като повървя, като загрея ще се оправя“. Другите докато се приготвяха, Дидо каза да тръгваме. И на мен не ми се стоеше, беше ми студено на краката. Тръгнахме с Нушка. Повървяхме километър – два, все същото. Уморен съм. От безсъние ли е, от лекарствата ли е, не знаех. Палците на двата крака бяха изтръпнали. Опасявах се от измръзване на пръстите на краката. Споделих и с нея. Тя се опита да ме успокои, като каза:
-Аз не вървя бързо, ще вървим заедно.
Но това не можеше да ме успокои. Аз не бях свикнал да се влача и хората да ме изчакват. Но свикнал или не, останах си в тежест на хората. И сега от тук им благодаря на всички.По телефона няколко пъти ни се обаждаше Пламен. Той бе стигнал до хижата рано, тъй като тръгнали рано сутринта. Казах му, че „този път май ще фалирам“. Помогна ми Дидо, а Нушка през цялото време вървеше с мен, нито за момент не ме изостави. Повторно им благодаря на всички.Минахме Дългата поляна. Не е много стръмна, но най-много тежи, защото е към края на изкачването. Тук винаги са ме питали:
-Мечо колко има още?
А аз отговарях:
Малко, още 15 минути и сме в хижата. А знаех, че до хижата има още 40 – 45 минути. Днес аз не питах колко има до хижата, защото знаех колко, но все очаквах някой да каже, малко остана, 15 минути. Чешмичката в края на Дългата поляна.
А това беше хотел-ресторант Табиите. Ето тук, една вечер преди 26 години чакахме да се завърне Пламен от Мара Гидик. Уви, не се завърна. Легнахме със свити сърца. Зарадвахме се сутринта, когато го видяхме да идва отдолу. Прозореца на втория етаж, откъм планината е на стаята в която бяхме тогава.
И ето ни вече в хижата. Запознахме се за трети път с Пламен. Може би се е променил много или аз съм го забравил, но не можах да го позная. Ето го моя герой, когото съм давал за пример винаги, когато закъса някой.
И точно днес,изкачвайки се нагоре, си повтарях:
„Покажи си волята, спомни си Пламен какво стори преди 26 години“.
Прекарахме една хубава вечер. Седнах между Пламен и Дидо. Имаше всичко. Ядене, пиене, приказки, шегички.
За 3 – 4 часа се оправиха и пръстите ми, възвърнаха се и силите ми.А това е нашият домакин – хижар, Чочето.
Следващия ден слязохме долу в гр.Априлци, седнахме да обядваме заедно, преди да се разделим. 18 човека на една маса. Тръгнахме след обяд за Севлиево. Този път бях в колата на Пламен. Само, не помня имена и забравих името на младото момче до мен. А той бе толкова грижлив с мен. Въртя един куп телефони да разбере за Автобусите. Пожелахме си до нови срещи, като Пламен каза:
-Дано следващата среща да не е след още 26 години.
Обещах да се видим съвсем скоро. Оставиха ме на Автогара Севлиево, от там във В.Търново и Разград.
Това е, питата цяла и стомаха сит. Направихме срещата и гръбнака мина.
