Очите на Рила за последно видях през 1995. В предната, по-дръзка и прибързана половина от живота си. По тея времена при олтара на Рилския бог бях оставил вече единия си менискус от ски, и за малко не оставих един приятел – камъка от Куклата само му изкърти няколко парченца от черепа и обезобрази временно едната му ръка в края на колоритното лято на 92-ра. После лекарите от ВМА върнаха душата му обратно в тялото и човека оцеля без последствия. ... Това ми бяха досега последните спомени.
Настава емблематичната 2012 и поемаме отново нагоре. Хем на Радко му са се изчерпали част от най-високите върхове по нашите места – подарявани му като изживяване за Рождения ден. Вече има Вихрен, Ботев и някой подобни покрай тях. Ред е на Мальовица, Додов връх и Мусала.
Дългия път на 8-ми септември.540 километра... надявам се да не карам повече никога толкова. Накрая почти се бъгвам. Чудя се дали по първостепенния път е по-гадно или по магистрала Тракия. Очасти по новите отсечки се минава през нещо като прерия, оградена с ограда. Едно пикане предполага доста прецизна маскировка, понеже няма ни клозет ни достъп до околните полета.
Над Пазарджик - ни маха един пътен полицай да спреме... намалявам и той прави пирует, като онея образи от клипа на Веско Маринов и с палката си сочи джипа зад мене.
В Боровец е като на Уудсток мамка му. Дори и място за паркиране няма. А народа щъка на тълпи забързано нанякъде. Продължаваме към Говедарци. В селото ни заинтригува една процесия от много, ама много жени с дополвина пълни кофи в ръцете. Кофите са различни – малки, големи, сини, червени, жълти... Има нещо течно в тях, по сянката разбирам. Ко ли може да е това?
Към 18 часа сме пред хотел Мальовица. Имаме резервация, кога ли сме си правили до сега... всичко е ок и бързо се настаняваме. Нормални стаи, по 15 на тяло, плюс закуска. Вдругиден пак смятаме да спим тук, ама разбирам, че хотела утре го затварят. Изприквам до ЦПШ и се уговарям с някаква жена за следващата нощувка /вдруги ден/ и започваме да отмаряме. Най-вече аз.
После си лягаме, а ръцете ми търсят скоростния лост - трета четвърта втора, трета четвърта пета... и цяла нощ сънувам пътни полицаи загърнати с кренолин и обути с палци да подскачат по белия като лебедово езеро асфалт покрай Татар базарджик...
Към Вазов.
Утрото е ведро, закуската – мекици колкото сомбреро и айрян – любимото ми питие. Към 09.30 отлепяме към хижа Мальовица.
На пейките пред хижата снимам носталгичната Кукла, разсъбличаме се и продължаваме нагоре.
На първа тераса ме напада един кон. Докато се опитвам да снимам нящо, успява да бръкне с език в джоба на панталона ми и да извлече някаква коричка хляб. После величествено се отдалечава. Не излъчвам женски феромони и не съм му интересен явно. На Радко и Ирена конете не обръщат никакво внимание понеже нямат трохи и семки по джобовете. После наближаваме скалата с плочи на загиналите ни бъгарски сънародници алпинисти. Има и на Цанко и Радко от Безенгийската стена. Виждал съм такава на ... Мисес кош май се казваше. Това беше отдавна.
Носим общо два литра вода за трима и едни месни пръчки суджук „Петрохан” – сухи, като подкрепа за из път. Имам май и няколко чирозчета малки в страничния джоб на панталона.
Скоро стигаме Еленини езера. Тук правим по-голяма почивка.
Спомням си, на Еленка като катерихме някога, един се беше запецнал в една цепка и вика - ... ” Боже, земи ми акъла и ми дай мускули”.
После пъшка половин час, като при запек да беше и пак извика -
... ”Боже, стига с тея мускули, дай малко акъл”... след което моментално друсна с главата надолу май, ама нямам спомен да е пострадал. Имаше тогава и един Вуйчо /прякор/ май от Хасково, който го бъзикаше по време на полета. Събитята са от края на юни 1989.
Скоро излизаме на билото. Тук духа приятно. По-точно от единия край те пържи слънцето, от другия те замръзява вятъра, но може да се върти човек постоянно или да не :lol:бава и това е изход. Някъде от към върха се вижадат щъкащи възторежно фигурки и се чува откъслечна руска реч... мда братята са насякъде. /макнамара/.
Рилския манастир.
По-близо.
На Мальовица сме вече.
Радко се крие от вятъра.
Към Додов връх наняколко пъти си сменяме с Ирена обувките... лошо. Май Скарпетата не я заобичват от пърия път. Вината е моя, понеже обувката, е хубава, но никой луд няма да тръгне с нова обувка на дълъг преход. Освен Жена ми, щото аз съм я помолил...
Поглед назад...
По маршрута.
Накрая обува резервните платненки и нещата се оправят. Малко преди Вазов настигаме човек. Интересен, свещеник от близко село и доста добър познавач на района.
На Вазов е весело. Не се познавам лично с Венци и помощниците му, но ни приемат много добре. Аз не съм претенциозен към хижите и стопаните им, но в повечето случаи получаваме просто добър прием или лично и позитивно отношение от Хората горе. Що ли?
Картина от билки и семки в хижата.
Тук, в столовата до късна доба седим, говорим си, а Радко пада на табла от една симпатична какичка и накрая се скриваме в едно бунгало до хижата, под звездите.
Умората не се шегува...
Зелени рид.На другата сутрин потегляме.
Минималистичния ми багаж - десет литровка за катерене или байк с манджи и примус вътре и осветления.
"Огромната" раница на Радко по лека от моята. Вътре е пухеното ми елече, едни гащи, три чорапа, ръкавици и шапка.
Първом пътят е към Езерата.
В Седмото езеро откривам черупки от езерни миди, които Йоана после, вкъщи, правилно определя като обелки от шам-фъстък.
Ама настина приличаха...
На връщане през разклона лукавия ме отнася към вр. Вазов, докато Ирена ми вика ядосано отдолу, че Зелени рид е в друга посока. Съгласявам се накрая и се връщам. Известно време вървя мълчаливо надолу, докато жена ми зад гърба ми добавя съответстващите коментари за способността ми да се ориентирам.
Урдини езера.
Горе подухва...
...накрая забравяме за спречкването и снимам някакъв човек – възкачен на вр. Харамията...
Ето една майка с две деца.
Срещаме и таткото с останалите. Заобикалят ни отдалеч, като ни видят.
Подухва още по- и Радко нахлузва шлемофона.
Иде есен и тоновете се затоплят.
Скоро навлизаме в гората.
Борове с кора на широколистни дървета:blink:
При внимателно оглеждане, наоколо се намират немалко боровинки и дори малини, което отдалечава перспективата на финиширането на ЦПШ. Всъщност бърза работа нямаме. Минаваме 7-часови разстояния за 10-11 часа. Мисля си – не съм бъхтил вчера из цяла България за да бързам тук... ако може и двайсе часа щяхме да вървим само да не се мръква. При разклона за хижа Вада ни настига бързащ човек. Раницата му е малко по-висока от Радко. Кимваме си и ние поемаме надолу към реката. Скоро достигаме кът за отдих, където набързо забърквам една супа и като бонус изравям от джобовете последните парченца „Петрохан”.
Плюс две-три филии черен хляб става страхотен, но поносимо вкусен буламач.
Към 18 часа сме на ЦПШ. От оняденшната лелка няма и следа и всичко е заключено... Знаех си и ползвам резервния вариант – Чайната.
Бързо се договаряме със собственика за цената – пак около 15 на тяло и разпускаме с някой и друга бира, а Радко със сок. Стаите са доста луксозни и вече не съжалявам за Школата, дори си мисля че сме имали голям късмет с настаняването тази вечер. После мръква, захладнява и се прибираме в уютното стайче. Там до посред нощ хапваме пийваме и кроим шапката на утрешния ден.
Ден за почивка. Самоков.На другия ден преди обяд навигацията вместо до музея ни отвежда до един междублоков паркинг и затова се разхождаме през целия център на Самоков. Музеят е интересен на всеки го препоръчвам. Има много експонати пряко свързани с името на града и с добива на желязо. Тримата научаваме доста нещо за развитието Самоковската епархия и за първите училища тук.
Небезизвестната самоковска джамия.
Местни, почернели от...Слънцето гражданчета, оглеждат и опипват метала на стари гаубици в центъра на града:grin::grin::grin: като начални стъпки в интеграцията под бдителното око и флага на ЕС.
После вън докато се разхождаме из уличките на градчето, ядосано си мисля защо навремето новите управляващи в следосовобожденските години са избрали за столица не град известен с нещо позитивно – като Велико Търново, Пловдив, Русе, Самоков, Ловеч, Габрово или Бургас дори, а някакво западащо мръсно градче в полите на Витоша... както и да е.
Цитат от Уикипедия:
В края на 18 век градът започва да запада със западането на самата Турция, освобождението на Сърбия и приближаването на границата до София, в резултат на което изостава в развитието си. Към всичко това се прибавя големият пожар от 1816 г., чумата от 1857 г. и две земетресения съответно през 1818 и 1858 г. От внушителния брой от около 70 000 жители в края на 18в. в следващите десетилетия населението намалява на около 10-15 000. Пътьом към колата се отбиваме за фурнети за Радко и ставам свидетел на отношението на суровите самоковски майки към три годишните им деца.
Една лелка си върви с детето и го гълчи...
„Абе ей, л:blink:йно мръсно ся ше те подкарам с шутове към къщи бе...”:shocked:
... и действително му играе един ритник в меките части, докато си бъбри с друга себеподобна. Е, лек де. Детето, явно привикнало на този спартански начин на отглеждане, се призимява меко и продължава да хълца...”мамамамамамамамамама”
„Сигур е само гледачка”- се обажда из-зад гърба ми Ирена докато озадачено зяпам този фрагмент от шарения пъзел на нашенската народопсихология...
После след като фурнетите са изядени, а кафето изпито отиваме до Метоха. Джипиеса ни е докарал на сто метра от него и там случайно съм паркирал колата. Вътре е много красиво, особено в църквата и някак спокойно, чак да не му се тръгва на човек. Някакво драконче, артефакт на стената на църквата...
Дракончето.
Нашата Мария у която ще отсядаме в Кокаляне , работи до 18 часа, а е ранния следобяд още. Къде, къде... и давам газ към Сапарева баня да гледаме един гейзер. Според рекламата единствения в континентална Европа. До гейзера спирам на някакъв паркинг в края на който има Цирк. Очаквам някой да ме потърси по хендито и да ме пита къде сме...
„Ми в Сапарева Баня”
„ А, ко праите там”
„ Ми нищо, на цирк решихме да отидеме”...
После обикаляме гейзера и след няколко снимки пътя естествено ни отвежда в скромно ресторантче.
Хубаво шкембе правят там и са любезни и гостоприемни...
Часът на срещата ни наближава и паля към Кокаляне. Обаче минавам през Бистраца и Железница. В едно от двете села хората практикуват друг вид разходки, не като с кофите в Говедарци. По улиците е пълно с мъже на средна възраст които барзат нанякъде с празни бирени шишета в ръце. Кой с три, кой с пет, кой с колкото може. Може би това е също вид следобедна физкултура. Загадъчна е Западна България, да.
Към 18 часа с Марийка се срещаме пред селмага, където вече съм успял да жулна една бира, а Ирена кола. После сладки приказки в уютната ѝ Вила Виликула, наденици на плоча, салатки, ичкии, а торбата ми с борина която Ванката ни подари над Ракитово отдеве на предното ходене, преминава в софийско владение.
Накрая емблематичния 11 септември свършва и заспивам в поза ембрион до Жена ми на дивана.
Мусала.12-ти е вече. Радко става на десет години днес. Към 9 се изстрелваме в посока Боровец. Мммм от към Самоков действително баира е по-плавен, затова пристигаме бързо, а аз оставям Астрата до базата на ПСС, с любезното съдействие на Пламен - управеителя ѝ. Хората под кабинките са направили паркинг, ама кой да знае...
26 денара е двупосочния билет за тримата до Ястребец и скоро полетяваме нагоре към стратосферата. На Радко му е много забавно...
”сега ако спре тока... ако кабинката падне, ако излезе буря?” – живо се интересува синчето ни от пълната гама въображаеми мизерии, които могат да се случат на пътуващите в лифта.
В 10.15 сме на Ястребец, а в около 11 на хижата.
Тук започва едно епично търчене нагоре, заради моята параноя да не изтървем последната кабинка. В резултат на което изкачваме върха за час и нещо и изпреварваме повечето кандидат-изкачвачи по пътя. А, те не липсват – има най-малко една голяма група и маса индивидуалисти.
На Върха.
Пак...
Горе пийваме по чайче и се запознаваме с един 73 годишен човек от Самоков, който редовно си качва Мусала /на връщане дядото мина като хала покрай нас, а не е да сме слизали бавно/. В момента е облечен с дънки, анцуг горнище и на краката едни плетени обувки, дето зевзеците им викат миризливки. И носи някакви буркани в торба.
Радко търси обхват за телефона си. Щото поздравите направо валят от цяла Европа.
Поглед надолу.
Общо взето горд от себе си.
Както казах, на възрастния човек с дънките му дишахме праха:shocked:
Пак скрил ръцете в ръкавите.
На хижата долу отмаряме малко, като се поглъщат „петрохани” и кашкавалец на поразия.
После следва кабинката надолу. Първоначалният ѝ полет след горната станция, предизвиква резки и бурни страсти в част от Семейството...
Доле на ПСС се запознаваме със симпатичен чичка от Добричко, който ни демонстрира съчетаването на полезното с приятното. По време на почивката си в Рила е успял да напълни микроскопичното си „Тико” с огромни количства картофи, чушки и патладжани от местните угодия. Чакал го дори един телешки труп в близък магазн у фризеро... След като научавам къда са най- ефтините дънки и бели кожени якета и черни мерцедеси, си бием камшика към Марийка. После – огъня, плочите, месата и салатата... И скромното духане на свещички от Радкова страна върху нещо шоколадово и много вкусно, наподобяваще прототорта.
Пътят към Варна. На другата сутрин си вземаме довиждане с любезната ми супер приятелка и стъпваме на обратния път. Време има, решили сме да пренощуваме в Твръдица в небезизвестната къща „Росана” – трети път за това лято. Затова се отбиваме до Пазарджик пътьом. Впечетлява ме изобилието на платени паркинзи там и зелените блестящи джамове на новата болница. И часовниковата кула естествено.
На излизане от музея се пошматкавме малко из центъра, а аз купувам туба Фусидин, щото на Радко устните са му заприличали от слънцето и вятъра на задните части на мармозетка. После излизаме от града и се качваме пак на магистралата при някаква Цалапица май. Време има. Решаваме да посетим Карановската могила. След Стара загора, по първостепенния път през има-няма няколкостотин метра има полицаи под крайпътните орехи... не проявяват интерес към нас, нито ние към тях. В Караново, намираме могилата и хлътвме под асмата.
Хората продаващи билети, колкото могат ни обясняват - защо, какво и как се намира тук и правим бавна обиколка, замезвайки обилно с грозде.
Линията с означението на пластовете.
Тук-там стърчат артефакти.
Покрай Караново.
Към 16.30 вече хлопаме по джиесема на „вратата” на къща Росана. След кратък релакс, оставяме Радко да гледа телевизия и отпрашваме с Ирена по посока Калето.
Първом вървим по екопътеката, след това забиваме през коритото на една река.
Зида е доста дебел...
Кът за отдих е наблизо.
Наскална живопис:shocked: или опит за за скъпоструваща интерактивна схема на района. върху трайно природно табло:cool:
Обратния път е по-благ, щото е надолу, а и бързаме понеже взема да мръква. Следва обичайното нощопрекарване от последните седем дни, хапка пийка, лаф и ... поза ембрион накрая.
На другия ден закусваме полагаемите сандвичи и отлитаме към дома. Следобяда сме в къщи.
Забележки.
1. 1400 км пропътувано разстояние, среден разход малко над седем газ. Тая Астра приятно ме изненадва.
2. В Чайната на Мальовица по хъръби се спи от хотела и от ЦПШ. Има нет.
3. С платненки може да се премине целия маршрут който направихме. Стига да е хубаво времето.
4. Най-свесните туристи според Венци от Вазов ходят през непочивните дни на септември.
5. В Самоков ми думнаха картата в един банкомат. По сетне се обади една мацка от мойта банка и заяви, че картата ми е блокирана поради теглене на пари от съмнително устройство.
6. ...това за София и мръсното градче малко се олях. Ясен е идеалът за Сан-Стефанска България и близостта до Македония но... какво е била София и какво примерно Русе тогава. И остава неприятното чуство.
7. На маршрута никакви забележки по колата. Ден преди тръгване ми падна изгнилото гърне в Суворово между магазина за авточасти и СО2 заварчика. Ден след като се върнахме спуках лошо гума пред гаража на гумаджията /той ми е съсед/ пак в Суворово.
8. Обектите в Рила ги говоря по памет, щото картата която купих преди да тръгнеме , мистериозно изчезна още същата вечер.
