Бушкрафт България
Бушкрафт => Походи, разходки, сбирки, туристически обекти, тракове => Темата е започната от: meco puh в 23 Май 2014, 21:28:39 pm
-
Ком Емине 2013 – на 70 без 7!
Защо „на 70 без 7“? Ами защото съм на 69 години и 5 месеца, но по-добре звучи и по-лесно се запомня 70 без 7.
Как се разгоря огъня на Ком Емине отново в мен? Трябва да призная, че този огън винаги гори и никога няма да угасне. Бих искал да угасне, но как? Не мога да го изгася. Когато съм на пътеката казвам, че това ще ми е последното минаване, но и сега пишейки тези редове, не съм убеден, че няма да тръгна пак. А левият ми крак е контузен, лекувам го…
През 2012 година бях решил третото ми минаване по маршрута да бъде през 2014 година. Тогава щях да съм навършил 70 години.
Изведнъж всичко се промени. През Октомври 2012 година, с двама туристи от град Враца тръгнахме за връх Ботев. Казаха ми, че искали през 2013 година да минат Ком Емине. Тъй като не били минавали по-голямата част от маршрута, поканиха ме да ги водя.
Отказах им, тъй като не можех две години подред – 2013 и 2014 да тръгна. По-късно, след като поразмислих, се съгласих. Обявих си решението и в един форум.
Обадих се и на приятелите от Враца, че съм съгласен. Нека да ме извинят, ще кажа, че се оказаха несериозни. В началото на 2013 година се отказаха. Като съм обявил, вече не можех да се откажа, оставаше да тръгна сам.
П о д г о т о в к а т а
Започнаха да ми се обаждат, дали съм съгласен, да тръгнат с мен.
Защо не! Отначало им казвах, че групата ще е от 3-4 човека. После размислих, и приех всички, които ми се обадиха. Числото набъбна, достигна до 17-18 туристи. Знаех, че ще има несериозни, ще има и такива с малка отпуска, ще има бързоходци и други подобни. Групата постепенно щеше да намалее.
Първите отпаднаха, когато обявих 20 Юли за дата на тръгването. Следващите бяха тези, които искаха да минем за повече или по-малко от 20 дни. На всички казах, че програмата ми е за 20 дни, но в зависимост от времето може за 19 или 21 дни. Почивен ден не предвидих. Можеше да се почива, само ако завали дъжд, придружен от буря. Налагаше се да няма почивка, тъй като най-сигурният ми участник беше казал, че разполага с 20 дни. Аз също трябваше да се ограничавам в рамките на 20-22 дни. Не можех да се влача 25 дни или повече.
Не определих задължителните неща, които трябва да носи всеки. Имаше доста информация в планинарските форуми, всеки трябваше сам да реши, какво да носи. Само палатки и спални чували се налагаше да има всеки. За да можем да изминем за 20 дни, по възможност не трябваше да се съобразяваме с хижите.
Три дни преди тръгването броя на хората падна на 6 + един, който можеше да се присъедини от Петрохан, тъй като беше от този район.
Поръчах, да ни закупят билети до Петрохан, но се оказа, че има само 4 билета. Това бе първото препятствие, което трябваше да прескочим. Съобщих на всички, че срещата ще бъде около 8 часа на 20 Юли, на Централна Автогара – София.
Имам навика да си приготвям раницата в последния ден и всеки път да забравя да сложа нещо, което ще ми трябва. Но, обикновено не съжалявам за забравените неща. И без тях раницата ми е достатъчно тежка, пък винаги мога и без забравените неща. И този път беше така. Доста неща бях забравил. Примерно хавлия, купих от София. Самобръсначката, но не казах на никого, реших че мога 20 дни да не се обръсна.
Свързах се по телефона с двамата от Варна, запознах ги и се разбрахме да се видим във влака, тъй като аз щях да се кача от Попово. Казаха ми даже и местата си във вагона. Аз бях спокоен, лесно щях да позная бъдещите Ком Еминци, дори да бяха в центъра на София.
Т р ъ г в а н е т о
Ето че дойде и часът на тръгването. Да, това е 22,00 часа на 19 Юли.
Раницата бе много тежка, дори без водата, която щях да добавя по-късно. Да кажем, че ще олекне с един килограм от ракията, която ще изпием първата вечер, но колко е …
Комшията каза, че до никъде няма да стигна с тая тежка раница. Казах му, че нищо не познава. А един приятел ми каза, че ако остана някъде над 2000 метра, да не се тревожа, паметната плоча ще е от него.
Тръгнах в 22,30 часа на 19 Юли. В 23,00 бях пред апартамента на моя син, който ме закара до ЖП гара Попово.
Приятно и хубаво време. Небето е обсипано със звезди. Седя навън на перона и мисля за следващите 20 дни. Какви ли сюрпризи ще ни се сервират. С хората ще се свържа много бързо, ще свикна, но не зная какви изненади ни е приготвила природата и нашия мил Балкан. Дано да са преодолими, дано всичко да мине „по мед и масло“, на което не вярвах, защото никога не е минавало без изненади. И това е най-хубавото, най-интересното и най-красивото на Балкана. Винаги ще има някаква нова изненада.
Изненадите са солта и пипера на походите. Както се бях замислил, дойде първата изненада. Гръмна изведнъж гласът на дежурния на гарата. Само дето не скочих. Бил съм седнал точно под говорителя. Щял да пристигне влака. Пристигна и се качих на предпоследния вагон. Тръгнах напред през вагоните, оглеждайки къде има раници и туристи. Те се познават и по дрехите. Не са облечени като за банкет, защото няма кой да им сервира. Намерих ги лесно, защото и те се оглеждаха.
Запознахме се – Стефан и Кирчо – от Варна.
В София пристигнахме около 06,30 часа на 20 Юли. Мога да кажа, че почти не спахме. Повече му се спеше на Кирчо, все пак е младо момче. По-късно, по време на похода разбрахме, че заспиването му е пред носа. Като си затвори очите, може и прав да заспи. Стефан се оказа приятно приказлив, все намираше за какво да си приказваме. Слязохме от влака и повървяхме до Централна Автогара. Стефан носеше раница, подобна на моята по тежест, а на Кирчо изглеждаше доста по-лека.
Потърсихме билети до Петрохан, няма. Отговориха ни, че ако има места, ще получим билети от шофьора. Това ме обнадежди – значи ако помолим, шофьора може да ни влезе в положението.
Следващият, с когото се запознахме, беше Венелин. Оказа се много приятен човек, с добро чувство за хумор, което бе добре за развеселяване на групата в следващите дни.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245422.jpg)
-
„Асан не е ли ора бе, и аз иска на портрет“:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245445.jpg)
Останаха да пристигнат двамата млади – Биляна и Любо. Стана 10,00 часа, не дойдоха. А автобуса тръгваше в 11,00 часа. Четирите билета бяха в нея.
Докато ги чакахме Кирчо заспа. Дали като спеше във влака или тука на автогарата, обувката му беше се скъсала. Извади иглата, дадох му обущарски конец и започна да шие. Да му се чудиш на „морския вълк“, умее и обущарския занаят.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245461.jpg)
Чудех се как да действаме с двамата без билети. Следващият автобус щеше да тръгне в 16,30 часа и около 18,00 да е на Петрохан. Това можеше да ни провали целия ден. Възнамерявах да стигнем до връх Ком от вечерта и да тръгнем към Емине сутринта рано. Реших аз да разговарям с шофьора. Ако трябва щях да му обещая и „нещо“, само и само да стигнем до Петрохан всички заедно.
Младите пристигнаха малко преди автобуса да паркира на сектора. Започна натоварването на багажа. Нарочно останах да сложа раниците в багажника от задната страна на автобуса. Там останахме сами с шофьора и го помолих да ги вземе и двамата с билети. Предложих му „малко отгоре“. Каза, че имал две столчета и щял да ги сложи на пътечката. Няма грешка, работата заспа.
Автобуса наистина се оказа пълен. В малкия багажник успяхме да натикаме няколко раници, а за раницата на Стефко не остана място. Взе я на коленете си, но „бебето“ се оказа доста едро.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245480.jpg)
Така пътувахме до прохода Петрохан. Нямахме право да се оплакваме.
По пътя заваля дъжд. Лошо, няма „нито мед, нито масло“. Май ще ни тръгне по вода. Малко беше. Само толкова, колкото да ни поизплаши.
Слязохме, всички бяха на лице. Опасявах се Кирчо да не заспи и да отиде в Берковица. Първа обща снимка, отляво на дясно:
Венко – банкер
Любо и Биляна
Кирчо - морски капитан(морски вълк)
Аз, мечо пух – пенсионер(подлежащ на уволнение).
На фотото – Стефко(още един морски вълк)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245481.jpg)
Единодушно решихме, че сме гладни. Кирчо каза да обядваме. Нападнахме заведението до самия асфалт. Обядвахме, но не беше особено вкусно – не е само мое мнение. Наближаваше времето на старта, а отново заваля. Променихме първоначалния план, за спане на връх Ком. При дъжд и вятър на 2016 м, още първата вечер, не беше за предпочитане. Решихме да си оставим раниците в заведението на прохода, да се изкачим на връх Ком и да се върнем отново тук. Оставихме раниците отвън, в единия ъгъл на заведението и тръгнахме. Без багаж вървяхме доста бързо, особено Любо и Биляна. Дори пожелаха, да вървят напред и да ни чакат на върха. Нямах нищо против.
Когато стигнахме до разклона за хижата и върха, не видях младите. Не вярвах да са напреднали толкова много. Свирнахме. След 10-15 минути се появиха от северната ни страна. Явно, тръгнали са по пътя за хижата. Подсякохме Мали Ком и в 16,30 часа бяхме на връх Ком.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245492.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245490.jpg)
Оставихме си камъните донесени от морето под паметника на Вазов.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245496.jpg)
Нали винаги вземаме камъни от Ком и ги хвърляме после в морето на нос Емине. Стефко и Кирчо имаха друга идея. Донесоха камъни от Черно море на връх Ком. Оставихме ги и взехме други да носим към нос Емине. (Тъкмо няма да свършат камъните на връх Ком, ще има и за следващите Ком Еминци От къде мога да знам, дали няма да тръгне цяла армия след нас).
-
Н А П Ъ Т Е К А Т А С М Е
Връх Ком - Проход Петрохан
Забавихме се още малко на върха и стартирахме точно в 17,00 часа на 20 Юли 2013 година.
Часовника на Кирчо започна да отброява часовете от 17,00 часа.
Вече сме на нашия дълъг път.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245483.jpg)
Път, който трябва да ни изведе на нос Емине.
А дали ще ни изведe???
Лесно е началото. Спомням си началото на едно 100 километрово вървене от връх Чумерна до връх Шипка. Тогава на тръгване наш Васко силно се провикна:
„Дръжте ма, на Шипка не мога да се спра“!
А на слизане от връх Бедек, почти го носехме, краката му не искаха да сторят същото.
Тръгнах с най-новите маратонки. Като казвам нови, последно закупени и носени на 4-5 прехода по няколко часа. Но, едно е да ги носиш по гори и ниви, друго е по пътеките към връх Ком. Изглеждаха с дебела подметка, но само са изглеждали. За 6 часа ми се подбиха краката отдолу.
Завързах ги за капака на раницата и ги предупредих:
Няма да мръднете от тук, докато ме слушат китайските „Адидас“. Може да звучи като реклама, но не е. „Китайките“ се оказаха не само красиви, ами и верни. С тях се водихме до морето. Не ми „изневериха“ нито веднъж.
От връх Ком да се „смъкнеш“ до прохода Петрохан е, като да изядеш един шоколад, с апетита на Кирчо.
Дървото което яде табели. Такива дървета-гладници съм виждал и на други места.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245498.jpg)
За наш голям шанс и времето се оправи. Е, при това хубаво време няма да се набутаме в хижата на Фидосова! Решихме да направим бивака до чешмата на проход Петрохан. Решено, сторено. Отворихме четири палатки, салатки, ракии, бири и сладка приказка срещу бивачния огън. Имахме и гостенин, който ни изнесе „лекция“ за сеч и изнасяне на дърва с катъри от гората.
Трябва да ви призная, че много строго държа да си правя отчет на това, което съм свършил през деня, вечер преди да заспя. Като комунистическите петилетки. Винаги излиза, че плана е изпълнен за кратки срокове. Как ли? Ами аз рядко се бръсна. Вечер преди отчета, ако не съм сторил нищо през деня, взема да се обръсна, та ако някой ме види като спя, да не ми викне „ей мързел“, та да ме събуди. Едно бръснене, плана е изпълнен.
Да си призная, с днешните мъки по пътуването(билетите и раниците на Стефко на колене) плана е изпълнен 100%. С изпитата ракия, става 125%. Значи мога и да не се обръсна.
Ох, падна ми мъка от сърцето. Още първия ден изпълнение 125%. Няма да спиш ли???
П Ъ Р В А Н О Щ
Сън не ме хваща. Часът наближава 04,00, все още не съм мигнал. Мислех си, че е от вълнение, взех последната таблетка валидол. Не зная, това ли трябваше да взема, щото рядко ползвам лекарства. Ракията ме приспиваше. Около 50 грама беше останало на дъното на бутилката, изпих я след валидола. Не, и не! Към 05,00 задрямах и се събудих. Някой ме ръчкаше под ребрата. Разбрах!!! Палатката съм направил над остър камък. А наближаваше 05,30 часа, обявен за ставане. Станах, прибрах палатката, чувала и шалтето. Навих телефона да ми звъни за събуждане, но не на мен, а на другите. Всички да помислят, че сега се събуждам, даже и песничка подхванах, ама не я изпях до края.
П Ъ Р В А С У Т Р И Н
пр. Петрохан - хижа Пробойница
Започна подготовка за тръгване. Любо беше малко разтревожен. Каза, че го сърби навсякъде. Беше се зачервило цялото му тяло. Не можахме да определим от какво, но общо беше мнението, че трябва да се прегледа на лекар. Решиха да се върнат с Биляна и да се включват, ако могат в следващия преход. За общо съжаление не можаха. Наложило се лечение.
Останахме изведнъж 4 човека.
Тръгнахме към хижа Петрохан
Минахме полянката, където предния път беше пълно с палатки и хора от някаква секта. Сега бе пуста.
Ето я хижа Петрохан. Фидос беше в градината. Прибираше или обръщаше сеното. Не ни обърна внимание, дори на поздрава ни отговори троснато и не запита дали ще останем. Той продължи да се занимава със сеното, а ние направихме по една снимка и продължихме към хижа Пробойница.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245501.jpg)
Пътеката за хижа Пробойница тръгва зад хижа Петрохан и веднага започва изкачване нагоре. Не тръгвайте по лявото отклонение.
След кратко изкачване се изравнява. Тук се появи първата, от многото изненади на Балкана – а именно мъглата. Не беше много гъста, позволяваше да виждаме пътеката и маркировката. Подсякохме малкото връхче Чамляку. На този връх някой скоро е издигнал българския трибагреник.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245502.jpg)
Малко по-напред, в северна посока се вижда скалния масив Тодорини кукли, от където има пътека за курорта Вършец.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245504.jpg)
Продължаваме до Червената локва, след която започва стръмно спускане към Врелата и изворите на река Пробойница.
Мъглата се издигна нагоре, но по-скоро вятъра я издуха в някаква посока. Видяхме и слънчо, който се появяваше между облаците.
Спускането е през гора, доста стръмно. Продължихме до коритото на реката. От тук започва каменно шосе. След около 1,5 часа бяхме пред хижа Пробойница.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245505.jpg)
Отбихме се за по бира. Водата ни се стопли, а по пътя нямаше вода, освен в реката. Почивахме около 40 – 50 минути, Облаците се сгъстиха, в далечината се чуваше да гърми. Мислехме да тръгваме и да направим бивак, някъде около гара Лакатник. В разговора се намеси и хижара Наско. Каза, че прогнозата била за дъжд с гръмотевици. Изглежда, че и ние сме чакали това, отказахме се да вървим надолу. А колко хубаво щеше да бъде да слезем дори, само до село Губислав и да преспим в една от ламаринените спирки.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245512.jpg)
Жалко за загубеното време. А часът все още беше около 15,00.
Кирчо провежда лека профилактика.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245515.jpg)
По-късно правеше коремни набирания на крушата пред хижата, а аз си играех с малките кучета на Наско.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245506.jpg)
Симпатични, мили животинки. Ако имах възможност бих ги взел със себе си. Съжалявам, ще ги уморя, ще умрат до нос Емине. А той ми ги подаряваше, ей така.
Погледнах си телефона, 17,00 часа. Двадесет и четири часа от нашето тръгване, а изминахме съвсем малко разстояние.
Изкъпахме се, изпрахме си, пихме на маса с Наско, по някоя бира. Предложи, на другия ден да ни вози до село Лакатник. Доста съблазнително предложение. Най-малко 7 часа – около 30 км път да го минем за 30 минути, без умора. А като знаех, че от Гара Лакатник до село Лакатник има да изкачваме 800м денивелация…
Не се съгласихме. Бяхме се разбрали, докато чакахме в София, да не ползваме превоз никъде и единодушно отказахме.
Наско не спираше. Тогава предложи да ни вози раниците. Това беше по приемливо. Съгласихме се.
Легнахме рано.
Не се обръснах, въпреки че днес плана не е изпълнен – не можахме да слезем до Гара Лакатник. Остана на 85%. Ще има мъмрене от партийното ръководство.
Да, обаче мина времето на Комуниз‘Ъ‘ма, вече сме в демократична държава, става това, което каже народа, а не „партията-водителка“.
Отчет даден – отчет приет.
Лека ви нощ.
В Т О Р А Н О Щ
Знам, че хъркам понякога като спя, но тази нощ разбрах, че хъркащите ще бъдем повече от един. Заспах трудно, въпреки умората. Спах около три часа, събудих се и повече не можах да заспя.
-
МУШИЦИТЕ И МАТОЧИНАТА
Хижа Пробойница - Връх Висока могила
Станах в 05,00 часа. Имахме уговорка да тръгнем рано, за да не ни подплашат следобедните облаци. Станаха и другите. Закусихме, Атанас ни направи по едно кафе. Не можем да се оплачем от посрещането. Ядене, пиене, легла, кафета, всичко на ниво. Имахме повторно предложение да ни вози до с.Лакатник – отказахме.
Натоварихме раниците в колата и тръгнахме. Бързо слязохме до с. Губислав. Ето ги подслоните по спирките на селото. Спокойно можехме да спим в един от тях.
Подсякохме завоите на пътя по първата(къса) подсечка, излязохме на асфалта. Настигна ни Атанас. Трето предложение със заплаха, че скоро ще завали. И този път номера не мина. Не се качихме.
Една почивка на чешмата преди гара Лакатник. Ще ви е интересно, защо съм се накичил. В хижа Пробойница стана въпрос за дребните мушици, които ги има в планината. Венко каза, че имало крем, който миришел на лимон и ги прогонвал. Казах, щом мирише на лимон има вероятност да е правен от маточина, може и тя да ги прогонва. Надолу ни нападнаха мушичките, а до пътя имаше маточина. Аз се накичих. Имаше успех, мен не ме нападаха.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245517.jpg)
Не може пък да не се снимаме на моста над река Искър. Има ли турист, който е минал по моста, без да се снима???
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245533.jpg)
Заслужават внимание Лакатнишките скали, надвесили се над самата река.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245522.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245528.jpg)
Някой предложи да отидем до пещерата, но щяхме да загубим много време. Отказахме се.
Това е най-ниския проход на Балкана. Сега сме на около 400 м. н.в.
Магазините под гарата бяха отворени. Пазарувахме някои неща за ядене, купихме лекарства от аптеката.
Нещо интересно, В моето село живеят около 3000 човека, аптеката я затвориха. Не зная колко живеят на Гара Лакатник, предполагам не повече от 500 човека, аптеката работи. Хвала на кмета. От това се подразбира, колко и каква е грижата за хората в регионите.
Първа грешка по пътя към нос Емине. Хванахме грешна улица, вървяхме 200-300 метра и се върнахме.
Какъв дъжд бе Наско, ще умрем от топлик на тая стръмнина. Най-после изравнихме, видяхме и селото отдалече.
Тук една краварка ни позираше, дори искаше да се снима с нас. Защо не? Но знае ли тя, че комшийките ми не изпускат случай, да клюкарстват? Ами какво ли щяха да приказват, като ме видят на снимка с жена? Снимахме я с кравите.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245537.jpg)
Магазина в който трябваше да бъдат раниците ни, е в началото на селото.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245539.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245541.jpg)
Изпихме по бира след голямото изкачване, купихме по нещо за из път. Питах за моя човек, който ме почерпи с бяло вино миналия път. Казаха че е починал. Бог да му прости греховете, ако е имал такива.
Тръгнахме нагоре, докато влезем в гората се поизпотихме доста. На сянка в гората е добре. Да обаче там пък има диви животни. Венко видя змия, която се шмугна някъде, аз не я видях. Жалко, имах голямо желание да я снимам. Дано да срещнем нататък. От дивите животни най-обичам да снимам дивите прасета и змиите. Да обаче, най-често те са по-бързи от мен.
Рано, около обяд пристигнахме в хижа Тръстеная.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245543.jpg)
Аз не я слагам вече между хижите. Тя е частна къща към малиновата плантация. Много берачи на малини, много нещо. Места за спане – „е па нема“. Ама поне с усмивка ни отговориха. След такава усмивка човек може да спи навън, дори дъжд из ведро да се сипе. Нямаше такива изгледи.
Извадих си мокрите дрехи и ги прострях. Забелязах, че сухия суджук започнал да се разваля. Уж беше сух и беше от най-скъпия. Закачих ги отвън на капака на раницата, да се развяват там. Къде ги забеляза кучето на хижата, без малко да ги отнесе, докато разговарях с хижарката вътре. Даже не пита, дали не са развалени. За два дена изсъхнаха, станаха кокал.
Нахраниха ни, пилешко с ориз май беше, останал от бригадата берачи. Почерпиха ни с малиново вино, което не беше скъпо. Аз не пих, защото не беше превряло. Ние в нашия край му викаме „делибуран“. Пил съм делибуран, ама после трудно достигах до тоалетната. Колана ми стоеше цял ден разкопчан.
Интересно, с нашите приятели не се случи това, което аз очаквах. Даже им подейства като допинг. Вървяха, че не можех да ги стигна.
Минахме през малиновата плантация. Бях чувал, че не разрешавали, но стана два пъти минавам, никой не ме върна.
Минахме покрай езеро Чемерика. Този път не излязоха кучета от дивечовото стопанство до гората, че бяхме приготвили пиратките. Сетих се, че забравих да си налея вода. За щастие през портала на стопанството видяхме човек. Запитахме го:
- Може ли да си налеем вода.
- Колкото искате. Чешмата е горе, на 50 метра , до гората – беше отговора
Много пъти съм минавал от тук, преди да направят малинака, но че има такава голяма чешма с корита не знаех. Тече малко, но си наляхме достатъчно. Подсякохме връх Издремец (1493 м.) през гора от североизток и излязохме на обширна, висока поляна. Тук трябва да се внимава. Пътеката не продължава на югоизток, а изведнъж завива на югозапад. Има рядка КЗМ (колова зимна маркировка). Миналата година имаше мъгла и тук се повъртях докато открия накъде да продължа. Минахме през висока папрат и влязохме в гората. Тук вече пътеката личи добре. След малко от лявата ни страна се появи изворче. Въпреки сушата не беше пресъхнала. Разклона за манастира Седемте престола е маркиран. В ляво е манастира, а ние продължихме на дясно.
Поляна с диви карамфили. А долу е манастир Седемте престола.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245546.jpg)
Излязохме на широк коларски път. Започна едно монотонно, стягащо душата вървене през ниски гори, поляни. Рядка сянка или слънце. Попитах Кирчо колко е часа, само той носеше на ръката си.
- Седемнадесет и десет.
Това означаваше, че са изминали 48,10 часа от нашето тръгване от връх Ком.
Знаех, че има чешма по пътя, но точно къде не можех да си спомня. Бяхме решили там да прекараме нощта. Не исках да включвам ГПС-а, тъй като знаех, че батериите мога да ги заредя след два дена на х.Чавдар. Първия който ме попита за оставащото разстояние до чешмата бе Венко.
- Ами, петнадесет минути, му отговорих.
Минаха може би 20-25 минути, въпроса беше повторен, а отговора същия:
- Ами, петнадесет минути.
Казах им, че не съм засичал предния път разстоянията от една точка до следващата. Ако е от хижа до друга, е възможно да знам, но да знам за две произволни точки, не. Затова и три часа да е, отговора ми е 15 минути. Тогава често започнаха да ме питат:
- Мечо, колко пъти по петнадесет минути има още?
Вече и да питат отговор не чакаха. Започнахме да подсичаме връх Високата могила. Някъде тук трябва да е чешмата. Най после чешмата, време е за дълга почивка
Потърсихме равно място за палатките, но навсякъде стръмен склон. Венко тръгна нагоре към върха, ама не! Пред самата чешма, до пътя имаше малко равно място. Решихме там да бъде. Стефко и Киро са с една палатка, но не отвориха,спаха със спалните чували. Остана ми малко място за палатка, като бях почти на пътя. Венко се настани на 3 метра пред чешмата, на самата пътека, но настрани от пътя.
Отворих палатката, прострях мокрите дрехи, вечерях.
Докато легна, стана 23,40 часа.
-
ЧЕШМИЧКАТА СЛЕД ВРЪХ ДРАНЧУЛИЦА
Връх Високата могила - Зла поляна
Бързо съм заспал, но не било за дълго. Чух шум от двигател. Разбрах,че не е много далеч, но не ми остана време да изляза от палатката. Много бързо пристигна. Видях, че се приближава возило от типа на джиповете. Много не им разбирам на марките и нямаше време да се четат надписи. Само дето не отнесе палатката. Добре, че не бях опънал укрепителните въжета. Преди да стигне до Венковата палатка малко намали, мина трапа, през който течеше вода и отново запердаши. Погледнах телефона, беше 00,45 часа.
Легнах си отново, но как да заспя? Дали няма да се върне? Какви ли бяха? Започнах да разсъждавам. Не вярвах по това време да минат туристи. Да са горски работници, не е възможно. Бракониери или някакви пияни. Най-вероятно. А как да повярвам, че няма да се върнат. Остана ми да мисля и да разсъждавам до сутринта. Пак няма да се спи. Около 05,00 часа станах спал - недоспал. Питах другите дали са чули, някои да, други не.
23 Юли
Прибрах си палатката, приготвих си раницата. Тръгнахме рано. Днес щеше да е най-тежкия ни ден. Трябваше да стигнем най-малко до Зла поляна, а може и до Витиня. Намерихме чешмата с пейки под връх Чукава(1588 м.). Заслужава си тук да се почива до студената вода. След още малко излязохме на голи поляни преди връх Лескова могила(1432 м.). Тук видяхме доста голяма площ, поляни заградени с кабели. Стефко каза, че по кабелите тече ток ниско напрежение, който завръща животните.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245549.jpg)
Опитах и аз, наистина има леко гъделичкане.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245553.jpg)
Не се отбихме в хижа Лескова. Нямаше смисъл да губим височина и пак да се изкачваме. Минахме през връх Увеса(1455 м.) и започнахме спускане към гората. Преди да навлезем в гората почивахме на сянка. Малко преди това видяхме как се измъчва животно. Завързали коня за един джип и карат с не малка скорост.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245555.jpg)
Минахме през гористия връх Бигла(1321 м.) и излязохме на широката Белева поляна, с ловджийско чакало. Отсреща се виждаше голям връх, но не бил труден за изкачване. Това е Белев връх. Погледнахме към връх Мургаш и Зла поляна. Имаше още много да вървим. Венко преброи, че има още три или четири върхове. Тук, преди Белев връх наблизо имало вода, но тъй като не знаехме точното място, нито пак координатите, не се отбихме. Минахме през ниското връхче Дранчулица(1113 м.) и малко преди гората седнахме под едно дърво за обяд. Водата ми почти беше свършила, а до река Чешковица имаше още много да се изкачваме и да слизаме. Още като седнахме, мястото ми се видя познато. Спомена беше от 1987 год. От тук минахме пак на поход Ком Емине. Нямахме вода намерихме долу чешма и пихме вода с капачка от коняк Плиска. Тогава нямаше найлонови бутилки. Казах:
Тук, долу в храстите трябва да има вода.
Изсмяха се и ми казаха, че бълнувам. Почивахме, обядвахме и легнаха да спят. И аз не вярвах да има вода, може да не е било тука. Тръгнах да проверя. Венко подигравателно каза:
Мечо отива да търси вода.
Те бяха по-добре. Носеха повече вода и сега имаха. Влязох в храсталаците. Наистина имаше вода. Само че, преди имаше чучурче, а сега е затлачено. Изрових, изчаках да се утаи, пих вода и напълних един литър за път. Учудиха се, когато се върнах. Всички си подновиха водата. Почивахме още около половин час, издълбахме на дървото надпис, окачихме лист с надпис „вода“ и тръгнахме. След 30-40 метра минахме покрай КЗМ. Долу на бетонната основа имаше стар надпис „вода“. Едвам личеше.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245557.jpg)
От кола имаше и път към чешмата, който продължаваше надолу, по всяка вероятност към село Огоя. Обещах им, че тук ще направя чешмичка. Колко му е, един малък каптаж и тръба вкарана в земята и изведена за чучурче.
Продължихме, минахме покрай паметната плоча на загинал човек. Подсякохме връх Рудешки камък(1178 м.), минахме през връх Йовчовото(1069 м.) и започнахме изкачването на Мургашкия масив.
Пропуснах да си погледна часовника на телефона, а бях започнал да се срамувам, че постоянно питах Киро – колко е часа. Той носеше ръчен. Отдавна беше минал седемнадесет, значи до тук сме на 72 часа от тръгването.
Тук трябва да се внимава при пресичане на газопровода. Мога с чиста съвест да похваля тримата туристи – Стефко, Яница и още един, на когото, с извинение забравих името. Нашите благодарности,за идеалната маркировка. Само, ето тук може би трябва да се сложи една боя. Като се излезе на газопровода маркировката не се виждаше. От предния път знаех, че е с едно стръмно изкачване. Тръгнах да търся наляво, а трябвало малко само на дясно, повикаха и се върнах.
Много сили ни отне изкачването на връх Чилек, а след това и към местността Белия камък. Ето я тая местност.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245564.jpg)
Малка почивка, преди да стигнем до самия разклон на Белия камък.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245562.jpg)
По лявото разклонение за 20 минути стигнахме до река Чешковица. Бяхме уморени и разколебани – дали да не нощуваме до реката! Настоявах да излезем до Зла поляна поради две причини: първо нямаше равно място до реката, където да си опънем палатките и второ, до реката отсега имаше комари, които щяха да се увеличат като се стъмни.
Продължихме. За 15 – 20 минути бяхме при заслончеъо на говедарите
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245575.jpg)
Старателни хора са маркирали, други злосторници са изпочупили.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245567.jpg)
При заслона имаше хубава „маса“ и две красавици-чужденки, които се приготвяха да тръгват. На наш Кирчо очите му бяха там, но ние не можехме да вървим повече. Започнахме да опъваме палатките, а говедарите ни поканиха на масата. Е, не можех да не им уважа поканата, като предварително им заявих, че изпитото се плаща. Нашите не седнаха, но мечо се намести, че от три дни гърлото му беше пресъхнало. Изпих една стотачка, исках да стана и да си опъна палатката, но всеки имал две ръце, две очи, две уши, затова трябвало да се изпиват две чаши. Не се карахме, изпих още една. Даже не можах да ги накарам да ми приемат парите, не вървели в планината. Явно, добри хора са, и как иначе, нали са планинари. Опънах и аз палатката, вечерях и легнах.
Откакто тръгнахме, за пръв път спах нормален сън. Станах пак рано, вече знам начина по който да събуждам другите. От вечерта си настройвам телефона за определения час. Като започне да звъни или ако съм се събудил по-рано, го изключвам и го настройвам да звъни след 20 минути. Тези минути ми са необходими затова, че се приготвям бавно. Оставям телефона да звъни по-дълго и да не искат се събуждат. Не сме имали проблем със събуждането.
-
ИЗКАЧИХМЕ ЗВЕЗДЕЦ ПО ПОГРЕШКА
Зла поляна - хижа Чавдар
Връх Мургаш беше огрян от слънцето. От Зла поляна изглежда като великан.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245581.jpg)
Миналия път тук се запознах с дървосекач от село Чурек. Вместо да опъна палатка, той ме настани в техни общежития на прохода Витиня. Исках отново да го видя, ако пак режеха дърва. Беше ме поканил на гости, не можах да отида. Намерих и площадката, където режеха дърва, но нямаше никой. По-надолу видях камион, на който товареха дърва. Спряхме за почивка и запитах шофьора за Бай Ганьо от село Чурек. Щял да дойде след малко. Изчакахме, не пристигна и решихме да го посрещнем по пътя. Видяхме се, поприказвахме си. Като видя, че имаме желание да ядем малини, каза:
По-надолу има много, но влезте навътре, че покрай пътя са прашни.
Послушахме го.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245594.jpg)
Наляхме си вода от хубава чешма, с беседка. Предполагам, че е построена в чест на партизанска бригада Чавдар. Надписа останал без първа буква – „авдар“.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245604.jpg)
От чешмата до прохода Витиня разстоянието е малко, но трябва много да се внимава – пътища и пътеки, колкото щеш.
На прохода сме. Пусто опустяло. Дори бензиностанцията вече не действаща. Тук преди 26 години беше много оживено.
Мечката дебне.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245614.jpg)
Мечката и мечо се сближиха. Хм, стари познати.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245620.jpg)
Това животинче си променило украската, може би усещайки идването на есента.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245629.jpg)
Продължихме по асфалта и покрай оградата на горското. Пътеката се е изгубила под избуялата трева, но благодарение на новата маркировка се движим бързо. Почивка преди прохода, до паметника напомнящ за бойните действия през 1877 - 1878 година.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245649.jpg)
Пресякохме пътя Арабаконак. Нова маркировка, но унищожена. Маркирали добри хора, но са минали рушители на табели, на природа, казано на България. Това ни е съзнанието.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245664.jpg)
Вървим по път, по който камиони возят дърва. Скоро започнаха серпентините, но ние се отклонихме от пътя и хванахме пътеката с маркировка.
След края на серпентините има разклон в дясно – североизток. Има стара маркировка, от ония с жълто червена боя. През 2011 година минах от там, но се оказа грешка – изкара ме на пътя за Етрополския проход, но доста на юг от най-високата точка.
Затова, този път реших да продължа на север, към връх Звездец.
Нова грешка. Очаквах някъде да има отклонение, по което да подсечем връх Звездец. Ядец, няма отклонение. Изкачихме се на върха и от там слязохме на най-високата точка на Етрополския проход. Пак не успях да намеря подсичащата пътека, а има такава.
Когато слизахме надолу от върха оглеждах се да видя къде ще се пояи тая подсичаща пътека.
Не много далече от превала на прохода видяхме маркировката на подсичащата пътека. За наше съжаление, не можахме да я намерим долу.
При изкачването на връх Звездец нервите на всички бяха опънати като струни на китара. Моите също, разбира се. На никого не му се искаше да изкачи този доста стръмен връх. Слънцето се наклони към хоризонта, свечеряваше се. Отдавна бе минал 17,00 часа. Значи вече над 72 часа сме на пътеката.
Не беше толкова лесно и от върха до хижа Чавдар, въпреки че е почти само надолу. Много се бяхме уморили. Кирчо куцаше. Забелязах, но не казах нищо. Какво ли можех да сторя?
Вече бяхме наближили хижата, Стефко ми каза, че крака на Кирил не е добре. Успях само да кажа, че малко остана. Този път не им казах, че са „останали 15 минути“. От къде можех да знам, колко време е останало до хижата. Никога не съм запомнил времена по пътеката. Засичам толкова, колкото да разбера за колко сме пристигнали и след малко забравям.
Все пак стигнахме до хижата. Кога ли не сме, че и сега няма да стигнем. Имаше две коли, като едната беше представителна – значи „джип“.
Запитахме хижара за места, за храна, за бира. Каза, че няма нищо, разбира се че беше шега. Даже ме позна. Каза, че преди няколко години съм минал пак, ама сам. Само дето не беше преди няколко, ами преди две години. Вътре на масата баща и син играеха табла. И те били тръгнали от Ком за нос Емине. Синчето беше на 12 – 13 години. Носеха българския трибагреник.
Собсвеника на „джипа“ ми позволи да си включа GPS a на заряд в колата, включихме пералнята да си изперем дрехите, приготвиха ни супа и храна. Е на това му казвам аз, че всичко е „шест“.
Дали от нерви или от умора, след като вечерях започна едно сърцебиене при мен. Имах го преди много години, но беше минало. Започнаха едни екстрасистоли. Нямах никакви лекарства за това. Попитах хижара за валидол, валериан или нещо подобно, но няма. Попитах и хората навън, и те нямаха. Казах си, да става каквото ще става и легнах. Да обаче не можах да заспя до 03,00 часа. След това малко ми се успокоиха чуковете на разнебитената мелница и съм заспал. Слава богу, до края на похода, повече не ми се обади мелницата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245666.jpg)
-
ПАМЕТНИКА НА 859 ИЗМРЪЗНАЛИ
Хижа Чавдар - Косишки превал
Поради умората и мислейки за болката в крака на Кирчо, не бързах да ставам. Тръгнахме малко по-късно от нормалното. Беше около 07,30 часа. Бащата и сина ни настигнаха нагоре по пътя.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245673.jpg)
Отбихме се на паметника на измръзналите войници.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245678.jpg)
Двамата със знамето не се отбиха при паметника, бързо се отдалечиха.
Не зная какво си помислиха другите, но на мен тая постъпка никак не ми хареса.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245683.jpg)
Не можеш да отминеш паметника на почти 1000 войници, загинали от студ. Ако не се уважава труда на тези, които са построили паметника, то тези войници заслужават уважение.
Аз бих се отклонил всеки път, когато и да мина от тук заради двете причини – заради културната стойност на паметника и заради спомена за войниците.
От паметника към прохода Кашана се върви почти до края по пътя, когато се пресичат няколко завоя на пътя.
Боровинкаджиите отново са тук. Като че ли две години не са си заминали. През 2011 година бяха тук, сега продължават да берат.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245693.jpg)
А това е изкуствено създадена грозотия – нашенска. Предполагам, че има начин да се изземва рудата, без да се нарани планината така грозно. Примерно, чрез подземни рудници или по някакъв друг начин.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245708.jpg)
Наближаваме Кашана. Рано е за обяд, но тъй като няма вода по пътеката, ще обядваме тук, до чешмата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245716.jpg)
След почивка от половин час тръгнахме. Минахме прохода и преди да започнем изкачването седнахме на сянка, за кратка почивка. Зад нас се появиха бащата и сина. Отбили се в хижа Кашана. Искали да подсичат върховете Кордуна и Свищиплаз. Запитаха ме дали може да се мине по подсичащия път. Не знаех, бях минал по този път през 1987 г. на Ком Емине. Но от тогава минаха 26 години, а през 2011 г. минах през върховете. Запитах по телефона хижара на Свищиплаз. Пътя на места бил силно изровен, получили се пропасти и било трудно минаването. Предадох им разговора и тръгнахме нагоре към Кордуна.
В моя план не беше включен слизане към хижа Свищиплаз, поради което изобщо не възнамерявах да подсичам върховете. Двамата ни спътници също решиха да не подсичат, като разбраха приказките на хижара. След доста дълго изкачване минахме покрай Каполски връх и връх Кордуна, подсякохме връх Свищиплаз от северната страна. Не се отбихме към хижата, а продължихме по билото. Преди Косишки превал намерихме уютно място, с малък равен терен, колкото за три палатки и ги опънахме. Горе духаше вятър, но тук бяхме на завет. Вече свикнахме, след опъване на палатките, всеки се прибираше в неговата къщичка и след малко утихвахме. Започнахме очакването на …мечките. Беше много тихо, не дойдоха ни мечки, нито пък ония с Джипа.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245722.jpg)
Пропуснах да пиша за броя на измръзналите войници под връх Етрополска Баба;
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245681.jpg)
-
Л Е К Ц И Я П О К О Н Е В Ъ Д С Т В О
Косишки превал – Хижа Ехо
Събудих се рано. Още беше тъмно, вятъра беше започнал да духа и при нас. Не беше така силен, но безпокоеше ме. Горе, на открито може и да е силен. Успокояваше ме това, че нямаше облаци. Обикновено силния вятър отнася облаците. До хижа Тъжа, във високата част на Балкана, дъжда не е добър спътник, че и хижите са по-редки. За днес имаме дълъг преход, до хижа Ехо. Друго щеше да е ако работеше хижа Планински извори. Изкачих се нагоре около 200 – 300 метра, вятъра наистина се усилваше. Върнах се. Включих телефона за събуждане и започнах да се приготвя за тръгване. Станаха и другите. Стефко и Кирчо спят в една палатка. Така се разбрали преди тръгване, за да не носят две.
Мислех да стигнем до хижа Ехо, но резервният ми вариант беше чешмата преди връх Вежен. Зависеше от времето. Не бях я открил през 2011 година, имаше мъгла, но днес мислех да я потърся. Ако се наложи, щяхме да спим до нея.
В главата ми се въртеше и хижа Момина поляна, при този ураганен вятър, ако завали и дъжд.
Като се изкачихме на билото, разбрахме каква попара ще изядем днес. Вятъра се беше усилил, трудно се придвижвахме. Но трябваше да се върви, колкото и трудно да е. Минахме Косишкия превал и разклона за хижа Паскал. Отказах се от хижа Момина поляна. Изкачихме втория двухилядник връх Косица – 2001метра. Първия беше връх Ком. Минахме през връх Паскал – 2029 метра, подсякохме връх Картала от южната страна.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245723.jpg)
През туфички хвойна се спуснахме на хижа Планински извори.
Може би е по-правилно да се каже оборите Планински извори. Наоколо е замърсено, хижата започнала да се събаря. Вътре са попипали малко, но колкото да се каже, че от тук са минали хора. Конете отвън чакат на вратите.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245725.jpg)
Стефко за малко да настъпи змия пред хижата. Въпреки желанието си, аз пак не можах да я видя и да я снимам. Но, не загубих търпение, знаех че някъде и аз ще видя. Продължихме към връх Тетевенска Баба – 2029 метра. След малко спряхме пред оригиналната чешма с петте чучура.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245748.jpg)
Дойде и пастира на конете, който бе моторизиран
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245757.jpg)
Оказа се приятен и приказлив човек. Разказа ни за пашата, конете, коневъдството. Изнесе ни цяла лекция. На мен ми беше приятно да го слушам. Не беше като ония лектори, които идваха по времето на комунизма по месторабота, да ни изнасят сухи и безинтересни лекции, че половината от слушателите заспиваха. И на мен ми се спеше пред чешмата, но при такъв лектор нямах шанс да заспя. Друг път не ми се ядеше, но той докато свърши, обядвах с апетит. Изядох цяло парче сух Горно Оряховски суджук. Накрая ни направи и една снимка:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245759.jpg)
Да, обаче трябва да се върви, връх Вежен още е много далече. Ами хижа Ехо???
Подсякохме Тетевенска Баба, минахме през връх Булуваня. При Хайдушките камъни си направих снимка, за спомен от миналия път. На това място ми беше палатката, когато ме хвана гръмотевичната буря.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245780.jpg)
Последва връх Братаница и Старопланинското конче.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245788.jpg)
В дъното на снимката се вижда края на улея, където е чешмата под връх Вежен.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245789.jpg)
Колко е лесно, когато съм на масата с компютъра. А колко пот се стече от челото, докато минем Кончето и изкачим връх Вежен. И колко красоти видяхме, сега само спомени. Ето го улея.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245820.jpg)
С водата на такава чешма може да се водоснабдява едно средно голямо село.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245823.jpg)
Има и масичка с пейки.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245826.jpg)
Погледнах си часовника, минал 17,00 часа. До тук 144 часа от началото на похода.
Мястото е добро за бивак, можем да останем тук, но как ще се чувстваме на този ветрилник? Вятъра въобще не мислеше да спира. Предложих да продължим и да си направим бивака от източната страна на връх Вежен. Вярвах, че ще намерим уютно място зад скалите около Каменната порта. Съгласиха се. Наляхме си вода и продължихме към върха.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245834.jpg)
Вече сме на връх Вежен, 2198 м. Оставаше ни едно слизане около 2 – 3 часа до хижа Ехо.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245840.jpg)
Не останахме дълго на върха, духаше много силен вятър. В далечината, между върховете Юмрука и Кавладан се белееше хижа Ехо. Когато слязохме до Каменната порта, спътниците ми предложиха да продължим до хижата. И моя план беше такъв. Следващия ден можехме да стигнем по-лесно до Хижа Дерменкая или Добрила. Имаше и друга причина да гоним хижа Ехо. Искахме да вечеряме с топла храна и да спим на бели чаршафи. Продължихме. Връх Юмрука от запад.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245846.jpg)
Минахме покрай чешма „Сладкото кладенче“. За наше съжаление чешмата е занемарена, водата изчезнала. Чешмата вече може да се нарече „сухото кладенче“.
Имаха голямо желание да минат през връх Юмрука, но стана късно, стъмни се. Сложихме челниците и продължихме по лятната пътека, през гората. В хижата влязохме около 22,00 часа, имаше няколко човека. Поръчахме си вечеря. Имаше какво да се яде. Кирчо ни учуди със апетита си. Ядохме супа, второ, десерт и изпихме по две бири. Кирчо успя да унищожи същото, умножено по две. Гледаш го слабичък, но намери къде да го сложи.
Веско се свърза с баджанак си. Поръчахме следващия ден да ни снабдят с провизии. Затова решихме да тръгнем малко по-късно, около 08,50 часа и на обяд да бъдем на Беклемето. Бяхме много уморени от дългия преход, налагаше се да почиваме малко повече.
(http://media.snimka.bg/s1/3083/032409447.jpg)
-
Г Р Е Ш К А Т А
Хижа Ехо - хижа Дерменкая
Станах рано, въртях се около хижата. Тръгваше ми се, но бяхме решили за 09,00 часа . Станаха в 07,00 часа, тръгнахме в девет. Минахме през Железни врата – тесен процеп между върховте Юмрука и Кавладан и за 40 минути стигнахме до седловина Карчов преслап. От това място се отделя пътека за Рибарица. Подсякохме връх Ушите от юг.
Връх Юмрука от изток.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245852.jpg)
Много боровинкаджии, върволици от хора на пътеката. Запитахме ги, били от Тетевен.
В 11,20 бяхме на хижа Козята Стена.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245853.jpg)
Изпихме по нещо, направихме лека закуска и тръгнахме.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245856.jpg)
Срещата на Беклемето уговорихме за 13,30 часа. Нищо интересно до Беклемето. Подсякохме Боба връх от юг, Бальова планина от север.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245861.jpg)
И слязохме на прохода.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245864.jpg)
В 14,00 часа пристигнаха провизиите. Малко приказки, обядване и в 16,30 часа поехме на изток. След Арката на връх Горалтепе пътя се разклонява.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245866.jpg)
Унесени в приказки сме хванали десния разклон. Стигнахме до чешма, която не бях виждал друг път. Казах си, вероятно не съм я забелязал. Продължихме още малко и на 30 – 40 минути от прохода видях кошара и пасящи бикове около нея. И кошарата не бях виждал. Станаха много незабелязани неща. Спрях за почивка, извадих GPSa. Oха!!! Отклонение от пътя. Тъй като двата пътя са почти в една посока, правилният път се оказа на север и малко на по-високо ниво. Трябваше да преодолеем рида между двата пътя. За 17 – 18 минути отново бяхме на верния път.
Нямаше хора на заслон Орлово гнездо. Само един турист обикаляше наоколо, и затова почивахме 10 – 15 минути и продължихме. След заслона някой предложи да изоставим маркировката и да вървим по пътя. Съгласих се. Нова грешка. Пътя заобикаля доста. В крайна сметка си казах, нали сме тръгнали да вървим, какво значение има малко повече или по-малко. Малко преди залез стигнахме в хижа Дерменкая.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245868.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245870.jpg)
По паркираните коли, на 50 метра преди хижата разбрахме, че ще има хора. Много коли, много нещо. Троян се изсипал тук. Помислих дали днес има някакъв празник. Ами, нито 9 Септември, нито пък 1 Май е! Да ама има. Сватба ли беше, рожден ден ли беше, така и на следващия ден не разбрах. В столовата не можеше да се влиза. Направо тълпа от хора. Попитах един за хижара. Бил на маса в банкетната до столовата. Не се оказа хижар, ами няколко хижарки на маса. Места нямало. Помолих да ни настанят някъде по коридорите. Съгласиха се и ми казаха, че очакват група от пет човека, ако не пристигнат, ще спим в стая.
Като излязох навън, видях едно голямо куче пред раницата ми. Опитваше се да ми захапе суджука, окачен на раницата. Добре, че Стефко беше там и извика. Щях да остана без суджук.
Не пристигнаха хората от запазената стая. Пожеланието ми да не могат да тръгнат от Троян се сбъдна.
Хапнахме си от торбичките, не посмях да ги питам за храна. Много не искаха да се занимават с нас, имаха си клиенти и занимавки.
Спахме в стая със седем легла.
-
О Т К А З В А Н Е Т О
Xижа Дерменкая – Заслон Ботев
Станах рано, в 04,50 часа.
Днес предстои най-трудният преход. Поехме по пътеката в 06, 10 часа. Вървим много бързо. Минахме покрай къщичка, която предполагам, че е частен имот.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245871.jpg)
Каква хубава работа можеше да ни свърши. Вместо да се моля за легла, вчера трябвало да повървим до тук, да спим в къщичката и да му оставим парите на стопанина. Дали е пчелин или какво не зная, но в трудни моменти може да помогне на бедстващи.
Почивахме само 2 – 3 минути пред паметната плоча на загиналото младо момиче – Боряна. Никога не сме я отминавали, без да й почитаме паметта
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245873.jpg)
Появиха се пак ония малки мушици, дето влизат в очите, но най-много на мен. Най-после се видя хижа Добрила.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245875.jpg)
Новата хижа започната да се строи преди първото ми минаване по Ком Емине, преди 30 тина години, продължава да се строи. Ще я открият на сто годишнината от започването. Расте по-бързо от костенурката. Тя расте и може да доживее до триста години.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245878.jpg)
Венко и Кирчо почиват преди да тръгнем към върховете в алпийската част на Балкана.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245882.jpg)
Казах, че ще тръгваме в 10,30 часа. Достатъчни са 45 минути почивка. Стефан поиска да почиваме още. Не можех да се съглася, далеч беше заслон Ботев. След обяд можеше да се развали и времето.
Вдигнахме си раниците и хванахме пътеката към връх Амбарица. В подножието на върха спряхме за почивка. Когато вече щяхме да тръгваме, Стефан каза, че няма да може да продължи. Оплака се от крака си. Какво можехме да направим. Според мен нищо. Трябваше му почивка, а колко време, не се знаеше. Преди тръгване бях казал, че ако не мога да продължа, ще ме оставите в някоя хижа и ще продължите напред. Това се отнасяше за всеки. Казах на Стефан, че хижата е още съвсем наблизо, ако мисли че няма да може да върви, да се върне в хижата и след ден-два почивка да слезе надолу или да продължи с други, напред. За мен това напред означаваше да тръгне с бащата и момчето, които бяха един ден след нас. Предложих му и друг вариант – да слезе надолу, да хване превоз донякъде и да ни настигне напред в някоя хижа. Трябва да си призная, никак не ми беше лесно да се разделя със него. Беше веселяк, а и аз лесно свиквам с всеки, трудно се разделям. Просълзих се. Но, налагаше се да бъда твърд, защото нямахме много време за губене. Тръгна назад, ние тримата продължихме.
Вече сме над 2000 метра. На връх Амбарица сме– 2166 метра. За този железен заслон, който може да спаси човешки живот, винаги съм се чудил, как ли са го вдигнали до тук?
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245889.jpg)
Вървим добре, нямаме признаци на умора. Появяват се обикновено привечер. Дано до тогава да сме стигнали до връх Жълтец. Вече се виждат поредицата върхове, които трябва да преодолеем.Малък Купен, Голям Купен(острия), зад него Кръстците, по-височкия Жълтец и в дъното връх Ботев с кулата. Малко остана……
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245893.jpg)
Слизаме от Малък Купен и наближаваме черешката на тортата – Голям Купен
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245895.jpg)
Вече сме почти на най-високата точка на Голям Купен. Вижда се така нареченото езеро - Локвата и долината на Стара река А най-ниско, в дъното е един от най-хубавите градове на България – град К А Р Л О В О .
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245900.jpg)
Трудно се изкачих през процепа, малко преди върха. Веско ми помогна. Ето го и връх Голям Купен – 2169 метра. Това е кулминационната точка на нашия поход Ком Емине.
На върха заедно с нас се качиха още няколко туристи, само че от изток. Един от тях ми каза, че ме познавал. Но аз не го познах. Сега те пишат, че са били на Голям Купен.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245918.jpg)
Писахме и ние, насладихме се на красотата на Централен Балкан и тръгнахме надолу по трите въжета.
Уморихме се вече, но оставихме назад Костенурката, Кръстците и Купените. Ззззззз
Между Костенурката и Жълтец най-после срещнах моя приятел. Опитваше се да ми избяга и да се скрие. Не успя, този път аз се оказах по-бърз.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245928.jpg)
На връх Жълтец не се изкачихме по зимната пътека, минахме по подсичащата, за да видим чешмичката и да си налеем вода. Не винаги има вода на нея, някои години пресъхва. Но извадихме късмет, имаше вода. Не си наляхме, заслона вече е наблизо. На връх Жълтец сме – 2227 метра. Насреща вече съвсем наблизо е моя любим връх Ботев
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245929.jpg)
На това място излиза зимната пътека от хижа Плевен за връх Ботев. На връх Млечния чал сме, висок е 2254 метра. Долу в ниското, в местността Бъзов дял се вижда много добре поддържаната и голяма хижа Плевен. По-надолу е град Априлци.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245934.jpg)
Ето, затова е прекрасен нашият Балкан. Само преди час бяхме в Южна България – в град Карлово, а сега сме в Северна – в град Априлци. Особено когато тази красавица Стара Планина ни се усмихва и ни показва цялата си прелест.
Не час, а само за секунди, само с едно обръщане на главата можем да се любуваме на такава красота, на това чудо. Ще го видим утре от връх Параджика.
Ето виждате ли, там в подножието, на седлото на върха е кацнало едно бяло птиче. Заслон Ботев се казва птичето. Ще му гостуваме тази вечер. Ще ни посрещнат добри домакини. Той, Ицо ни посреща и изпраща всеки път.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245938.jpg)
Отсъстваше Ицо, но затова пък тук беше собственика – Вальо.
Имаше и други гости, от различни места. Стана дума за чешмичката , която искаме да направим при връх Дранчулица. Двама от гостите ми предложиха пари за чешмата. Отказах, като им казах, че не се знае дали ще мога. По-възрастният, alex68 от този форум каза, че ме познавал и знаел че няма да злоупотребя с парите му. Ако не можеш да направиш чешма, пусни една маркировка някъде, ми каза. Съгласих се, взех му 20 те лева. Тогава младото момче, Димитър от Г. Оряховица, също ми даде 10 лева. Обещах, най-малкото да направя маркировка някъде. Дано да успеем. След весело прекараните часове и нови запознанства, легнах в 00,00 часа. Венко и Кирчо отдавна бяха заспали.
-
И З Н Е Н А Д И Т Е
Заслон Ботев – Xижа Мазалат
Станахме рано, въпреки късното лягане. Предстоеше ни да видим връх Ботев, най-високият на Балкана – 2376 метра. Изпрати ни кучето на заслона.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245939.jpg)
Изкачването не продължи дълго, около 50 минути. Радвахме се на хубавото време, което успяхме да хванем. Малко са щастливците, на които се случва това.
Преди 25 – 26 години на върха работеха войници, които строяха втората кула (която се събори миналата зима). Тогава туристическата спалня „връх Ботев“, най-южната ниска сграда, все още работеше. Веднъж там сварих една диаграма за времето на върха, направена от войниците. Тогава видях, че 90 дни от годината времето на Ботев е слънчево, а 275 дни е мрачно (облачно). Ето какво е времето:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245946.jpg)
Кирчо се опитва да запечата победния момент на Веско, на най-високата точка на върха.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245959.jpg)
Последна снимка на върха.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245963.jpg)
Забавихме се около час на върха, а може и да е било по-малко. Минахме покрай паметника на тримата алпинисти, останали тук завинаги. Много хора подигравателно казват, паметника с трите кирки. На мен ми се струва, че не са кирки, ами са си три пикела.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245964.jpg)
Заслон Маринка е все така, продължава да се руши. А едно време съм спал в този заслон. Тогава хижите и заслоните добре се поддържаха.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245966.jpg)
На изток връх Голям Кадемлия 2276м, 100метра по-нисък от връх Ботев.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245973.jpg)
А на запад зад нас остана връх Ботев:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245972.jpg)
Подсякохме връх Параджика 2209 метра.
(http://media.snimka.bg/s1/1302/028848004.jpg)
Не минахме през върха, а по пътя от връх Ботев за град Калофер. Исках да видя състоянието на заслон Михайлов. Същия като заслон Маринка, не е за поглеждане.
(http://media.snimka.bg/s1/1302/028847994.jpg)
След местноста Пилешкия полог напуснахме пътя и започнахме изкачването на по-ниския връх Юрушка грамада, висок 2136 метра.
(http://media.snimka.bg/s1/1302/028848010.jpg)
Следваха Русалийските гробища, от където се виждат изворите на река Тъжа. Там се белее и хижа Тъжа.
(http://media.snimka.bg/s1/1302/028848019.jpg)
Не се отбихме. Мислехме да обядваме в хижа Мандрата.
(http://media.snimka.bg/s1/1302/028848025.jpg)
Да, ама не! Беше заключена. Продължихме надолу по течението на река Тъжа. Намерихме сянка в местноста Смесите и решихме да обядваме. За наше щастие, отсреща в сградите имаше хора, от където си наляхме вода. Обедната почивка, заедно с обяда, беше около час.
От тук започва продължително изкачване на Гърмящата гора, което продължава до връх Росоватец – 1972 метра. Под 2000 метра е, но като се има предвид тръгването от доста ниска точка при Смесите, задачата не е никак лека. Не е лека, обаче като се изкачи върха, удоволствието е голямо. Започваме леко спускане надолу към Пеещите скали. Срещнахме втора приятелка. Изглежда, че и е студеничко, та не може да бяга, ами се изтегля от пътеката бавно и славно, дава ми възможност да снимам. Направих и няколко снимки. Змиите не ги познавам, виждал съм в повечето случаи смокове. Тази приятелка каква е не зная, но ми казаха, че не била отровна.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245976.jpg)
Ето ги и Пеещите скали. Много пъти съм минавал покрай тях, никога не съм ги чул да пеят. Понякога като минаваме пея аз, но те, никога. Една зима при силен вятър свистяха, ама пак не беше песен, само музика. Кирчо иска да чува песента от по-близо, но малко е поасно.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245980.jpg)
Минаваме от северната страна на връх Вълчата глава. Една зима, на 3 Март ни беше голяма мъка слизането от заледения връх, без котки.
Хареса ни тази пътека. Лятната, от север. Главно заради малините. Най-вече на наш Веско. Ние с Кирчо понякога минаваме без да хапнем, но Веско вече го знам, че ще си хапне и после ще ни подгони. Щом има сила да бяга! ! ! Този път и на мен ми харесаха, бяха доста едри.
Вече сме пред хижа Мазалат.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245985.jpg)
Хижара ни видя, отиваше да изхвърля динени кори. В предверието ни посрещна жена, която не познавах. Когато се представи, разбрах че си бяхме писали във един форум. Не вярвах, че ще я срещна тук. Влезе и хижара, изненадата бе двойна.
Извиках, Пламене! Не зная дали не изплаших хората при мен. С Пламен се запознахме преди 25 години. После си загубихме следите. Намерих го в един форум миналото лято, а на 20 Декември 2012 година си уредихме среща на хижа Тъжа.
И сега голямата изненада! Замествал хижара на Мазалат. Вечеряхме, приказвахме всички заедно, госпожата даже ми предложи пари за чешма. Отказах категорично, щяха да станат много пари, а не се знаеше какво ще успея да направя. Кирчо и Веско отидоха да си легнат.
Около 23 часа в хижата влязоха двама туристи. По облеклото разбрах, че са вело-туристи. Изглежда днес е ден на изненадите. Единият беше Борис Борисов, моят познат, потребител от Планинарски форум. Е, как пък ще си легна сега. Приказвахме доста, не съм поглеждал часовника. Тръгнахме да си лягаме заедно.
Благодарих на всички, за случайните срещи, благодарих на Пламен за почерпката и вечерята.
Повторно благодаря Пламене, бъди жив и здрав.
-
Г Е О Г Р А Ф С К И Я Ц Е Н Т Ъ Р
Хижа Мазалат – Проход Шипка
Тръгнахме малко късно. Една снимка пред хижата, с Пламен преди тръгване.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245981.jpg)
Не може пък, приятелите да останем без спомен.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245984.jpg)
Вървим с добра скорост по път, а после по пътека през гората.Минаваме покрай върховете Мали Бухал, Бухала и западно от връх Корита. С леко слизане стигаме до чешма Корита.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245987.jpg)
Веско ожаднял:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245989.jpg)
След чешмата се върви по път, но пътищата тук са много. На едно кръстовище доста се чудихме накъде да вървим, тъй като нямаше маркировка, а GPS a беше доста изтощен. Наложи се да почиваме, докато се включи машинката. Тези почивки са полезни, Кирчо си поспива по малко. Още не е седнал и заспива.
Излязохме на асфалта малко преди хижа Партизанска песен, където пихме бира и около 40 минути направихме приказка с служителките от хижата. След хижа 9 Март трябваше да се отклоним от асфалта и да минем през Черни връх, но приятелите пожелаха да заобиколим по асфалта, за да могат да се отбият до географския център на България. Не мога да ви покажа снимка от там, тъй като с Кирчо продължихме направо за хижа Узана, а само Венко отиде до географския център. Ще го помолим да ни покаже снимката. На около един километър преди хижа Узана срещнах трета приятелка. Не беше настроена много по приятелски. Като я снимах се обръщаше и си показваше езичето. Все пак успях да и открадна 3 – 4 пози.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245992.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245993.jpg)
В хижата поръчахме си обяда, докато се приготви взехме по една бира и зачакахме Венко. Не се забави много.
Веднага след обяда тръгнахме нагоре към Марков стол, откъдето пътеката се спуска към местноста Шадраваните. Тук има чешма, от която си налях вода и започнахме стръмното изкачване на терасите. Те са три, но няма никакви тераси. Има места, където пътеката става по полегата и тези места са наречени тераси. Преди 25 – 30 години, бях забравил фотоапарата и ръкавиците на първа тераса. След седмица,в една люта зима и сняг около 60 см, минах повторно и си ги намерих заровени в снега. Съветската машинка отново заработи. Спомени ! ! !
След Терасите излязохме на равни и широки поляни. Минахме покрай връх Малуша и по път слязохме на Шипченския проход. Намерихме хубаво място за палатки, зад хотел-ресторанта.
Опънахме палатките и отидохме да си пазаруваме от магазините. Заоблачи се и докато се върнем заваля. Легнахме рано.
-
Т Р А В М А
Проход Шипка – ГД Българка
При толкова място и тревни градини, палатката пак съм я опънал върху „бабунка“. Лежах и слушах тупуркането на дъжда върху палатката. Отново безсънна нощ. Палатките ни, моята и на Веско бяха еднакви, китайски. През ноща моята пропусна, но водата покрай мен изтичаше към краката и аз не станах. Сутринта викнах, че палатката ми пропуснала, а Веско ми отговори, че при тях имало езеро. И дрехите им се намокрили. Стефко като остана в Добрила, Кирчо се премести да спи в палатката на Венко.
Прибрахме палатките, минахме през безлюдния площад. Магазините не бяха отворили. Вървяхме по асфалта, по пътеката тревата беше мокра от дъжда, щеше да ни намокри обувките и крачолите. Като наближихме Бузлуджа, се появиха берачи на капинови листа покрай асфалта. И листата изкупували.
Изборни агитации не липсват и тук. Не зная колко хора минават от тук, кого ще агитират. На паметника написали "АТАКА". Нашенска култура. Толкова колкото да замърсят хубавите паметници.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245994.jpg)
Като излязохме на големия паркинг, където едно време паркираха автобусите, спряхме за почивка. Простряхме си мокрите палатки и дрехи да изсъхнат. Почивахме около час. Даже си поспахме. Времето е слънчево и предразполага за вървене. Настроението е добро. Вече наближаваме вятърните централи.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245996.jpg)
Тук, на това място има чешма, но за наше съжаление чешмата е пресъхнала.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245998.jpg)
Нямам вода, надявах се от тук да си налея. Преди две години течеше. Чудех се дали да не вляза в служебния двор на централите. Дойде една кола, запитах го. Каза, че напред има друга чешма, забравил съм я. А тя, хубава, със студена вода.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031245999.jpg)
Минаваме покрай някаква хижа, ведомствена ли е, каква е не зная, но е поддържана.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246002.jpg)
В далечината, отляаво се вижда връх Бедек. До края на живота си няма да го забравя този връх.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246003.jpg)
Като подсичахме върха, над горския пояс имаше много едри малини. Веско и Кирчо спряха да хапнат, аз продължих, макар и по-бавно. Под тревата имало камък, по-малък от юмрука ми. Настъпих го без да видя, изкриви ми се крака от коляното и паднах. Тръгвах надолу по стръмния склон. Хванах се за малките туфи чим. Видяха ми падането, дойдоха и двамата ме изтеглиха нагоре. Поради тежката раница, сам не можех да се изтегля. Продължихме да вървим към хижа Българка. Не усещах болка и си казвах, че съм минал „метър“. Да, ама не!Болките се появиха на следващия ден, като слизахме към гара Кръстец.
Снимах се до една от централите, за да се види действителния размер на диаметъра на кулата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246004.jpg)
Ние докато се снимахме с Венко, Кирчо напредна. Той още от сутринта се оплакваше от болка в крака. След Централите навлязохме в гората. Започна дълго спускане към Горски Дом Българка. Обед беше минал отдавна, но искахме да стигнем до чешма Бабин Райкин чучур и там на масичките да обядваме. Най-после сме на чешмата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246007.jpg)
И тук имаше изненада. Някой беше донесъл телевизор. Кой и как го е домъкнал? Не е лошо, ако имаше ток и обхват, можехме да гледаме Лудогорец – Партизан Белград
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246006.jpg)
След голяма умора в такава поза се почива най-добре.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246009.jpg)
Вече сме пред хижата. Четвъртият човек е хижара.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246012.jpg)
Седемнадесет часа е. Изминали са 264 часа от тръгването ни от връх Ком. Момче и момиче бяха се излегнали на тревата пред хижата. Момчето ми каза, че ме познава от форума и че ще ме почерпи. Изпихме по две бири. Съжалявах, че не можах да го почерпя с една нашенска ракия. Имаше още две жени и двама мъже в хижата. Излезли са на разходка, върнаха се привечер.
Пристигнахме рано, изкъпахме се, изпрахме си дрехите и легнахме рано.
-
Д Ъ Ж Д
ГД Българка – Ски база Грамадлива
Станах с болка в коляното. Очаквах да ме боли, но се надявах, че като се раздвижа ще ми мине. Напразно съм се надявал. Не мина, продължи да се влошава.
Въпреки ранния час, хижара също беше станал. Взехме си по нещо за закуска и поехме надолу. Отначало вървим по път, докато минахме отбивките за хижите Планинец, Армеец и Ивайло. Скоро не съм се отбивал в тези хижи, не зная дали работят. Преди демокрацията съм ходил 3 – 4 пъти.
Ето една грешка, поне според мен. Това ще го спорим в форума.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246013.jpg)
На кого са нужни тези два маркира на едно дърво. Ами на някое дете, което си играе на боички. Ако втория маркир беше на 10 – 20 – 50 метра след това дърво, можеше да спаси човешки живот. А така...? Винаги съм казвал, не слагайте два маркира в близост един до друг и не подновявайте старите маркири. Старият маркир напомня на туриста, че пътеката и преди е била от там. Направете още един знак на известно разстояние от първия. Старият знак все още ще служи на някого.
След голямото кръстовище със седемте разклонения, хванахме скритата пътека надолу към Гара Кръстец. Заваля дъжд, не беше пороен, но такъв, който като започне не спира 24 часа. Облякохме дъждобраните. Моя го купих преди тръгване, даже не го мерих. Хареса ми плата. Оказа се дълъг до петите и понеже беше и черен, с него заприличах на бостанско плашило. Но сега не ми е до външноста ми, стига да не ме вали.
За около 40 - 50 минути слязохме до първата мина за въглища в България – мина „Лев“ на Гара Кръстец.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246014.jpg)
Не зная гарата ли е построена заради мината или мината е разработена заради гарата. Нещо като яйцето и кокошката. Който знае да каже. При двата случая е грешка. На гарата никой не слиза и не се качва, освен някой заблуден турист като нас. А мината е затворена. Кой не знаеше, че скоро ще се затвори. Въглищата отдавна свършили, вадеха само мергел. За какво построиха цяло селище, превърнало се в руина. Разсипия... Нямаше да покажа тая снимка, но заради съборетините. Гледайте тях, а не плашилото.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246015.jpg)
Намерих хубава тояга, с която вървенето е по-леко, олекотява натиска върху левия ми контузен крак. Тая тояга мислех да я изхвърля следващия ден, но я носих до нос Емине. Даже сега ми е в стаята, скъп спомен.
(http://media.snimka.bg/s1/3203/032649791.jpg)
Вече повече от час вали, ще се наложи да поизчакаме.
Покрай някогашните жилищни блокове (миньорско селище), за 15 – 20 минути бяхме на Гара Кръстец. Седнахме отвън под козирката на гарата, дойде влак от север за юг. Ако някой каже, че през Гара Кръстец не минават влакове, лъже. Колко малко време стояхме тук, мина един влак. Само че не зная до утре дали ще мине друг.
Ако продължава така да вали, доста влакове ще посрещаме и изпращаме.Накрая може и да се качим и да отпътуваме по родните места.
По локвите се вижда, че вали.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246018.jpg)
Стана ми студено. Влязохме в чакалнята, ама и там не е много топло. Смених си мокрите панталони.
Има кантар, и то голям. Претеглих се. Отслабнал съм с 4 кг. И другите се претеглиха, но аз не зная дали са отслабнали, защото не зная колко са били преди тръгване.
Имаме време за размишления, шегички, а бе за всичко. Хрумна ми да си претеглим раниците. Моята е 16 кг, на Венко 15 кг, а на Кирчо 9кг.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246016.jpg)
Дъждът намалява постепенно. Венко отиде да види къде е хижа Кръстец и дали работи. Каза, че е зад гарата, но хижара бил починал. Приготвихме се и тръгнахме, вече само ръми. Минахме през жп линиите започнахме да се изкачваме. Следва асфалт, но за кратко, 15 – 20 минути. Отклоняваме се в ляво. Следва разклон. По десния път се слиза до коритото на река Габрищица. Стръмно слизане, след дъжда не виждах как ще успеем. Разбира се, че можем, не сме малки деца, щяхме да се пързаляме, къде седнали, къде легнали...
Но ние хващаме левия път. Обикаля малко повече, затова пък няма слизане, няма качване.Почти по равно. Минахме покрай Горялска чука и когато стигнахме до връх Клъшка чука, изоставихме коловата маркировка и тръгнахме да подсичаме върха от изток. Там, в седловината има чешма, която е указана с табела на пътеката. Още малко по пътя и го изоставихме. През гората стигнахме до ски база Грамадлива. Да кажа хижа, не е. Да обаче има гостоприемен собственик. Баня, храна, ракия, бира и т.н, всичко има.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246020.jpg)
Градината показва каква грижлива ръка я стопанисва. Поне аз не съм виждал на такава височина да се произвеждат домати, пипер, царевица, тиквички, всякакви цветя.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246024.jpg)
Наш Кирчо пак извади иглата и конеца. Започнах да вярвам, че с тези обувки ще изкара до нос Емине, майстор човека. И Галин му се учуди на мурафета, шивача му с шивач.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246028.jpg)
Малък коментар преди лягане. Утре водач на групата ни ще бъде Венко, той така пожела и сега се готви за теорията на водачеството.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246029.jpg)
Преди да си легнем приготвих една торбичка с дрехи и излишни неща и ги оставих на Галин за отговорно пазене. Опази ги човека до 15 Декември, когато ги взе моят син. Разбира се, че му занесе писмо от мене. Писмото го сложих в 3 литрова туба.
Снимка за спомен преди отпътуване от Ски база Грамадлива.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246031.jpg)
-
В О Д А Ч А
Ски база Грамадлива – хижа Чумерна
Взехме си довиждане с нашия приятел Галин, като му обещах пак да мина. Спуснахме се покрай хижа Грамадлива и за 15 минути бяхме при хижа Химик. Химик е голяма и красива хижа, но не зная каква е вътре. Все още не съм влизал вътре, тъй като има и други места за нощувка – хижа Химик, хижа Грамадлива, ски база Грамадлива и хижа Предела на снимката.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246032.jpg)
Намират се на 30 – 40 минути разстояние една от друга. Но аз мисля, че най-удобна е хижа Предела. Намира се на самия проход, има заведения за пазаруване и хранене, все пак е най-близка до хижа Буковец, която пък е на голямо разстояние от четирите хижи. Хижа Предела е на най-високата точка на Прохода на Републиката (Хаинбоаз):
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246034.jpg)
Там сме сега, Кирчо влезе да пазарува, аз направих няколко снимки на прохода и поех нагоре по големия наклон към връх Бита ела. Пътеката нагоре:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246033.jpg)
Не исках да изчаквам Кирчо, тъй като вървях по-бавно от тях, поради болка в коляното. Преди да съм изкачил стръмнината ме настигнаха. Пуснах водача Веско отпред, а ние отзад. Минахме през връх Божура. Казах им, че водача ще сгреши преди да хванем пряката пътека, където пътя продължава към останките на хижа Бутора. След около 2 часа бяхме на този разклон. Венко наистина го подмина, но когато видя, че аз се забавям и не вървя, се огледа и хвана правилната пътека. Там маркировката вече съвсем не личи, а аз знаех това.
Нямаше да е голяма грешка, с малко заобикаляне щяхме да минем през Бутора. Започнахме изкачването на Буторски чукар. Струва ми се, че след Ботев и Купена, това е най-тежкото изкачване по маршрута. Стръмно и достатъчно дълго. Най-стръмната част е около 20 – 30 минути. Започваме по-полегатата част. В началото имаше го и това:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246035.jpg)
A това е бременно дърво:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246036.jpg)
Най-после свърши изкачването, продължаваме към заслон Караиваново хорище по равно, като минаваме през местноста Жълтата локва.
Не влязохме в заслона.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246037.jpg)
Няколко пъти съм писал, че този заслон беше един много хубав и поддържан преди 90 те години. Ето какво е писал за него Тодор Ненов на гърба на пета карта от Ком Еминските карти: „Заслонът представлява добре обзаведена масивна едноетажна сграда, с капацитет 17 легла...“. Колко хубаво щеше да е да има и сега легла и чешмата да тече! ! !
Простряхме потните дрехи да изсъхнат и седнахме да обядваме навън. Преуморен не мога да ям, но трябва да се гълта нещо, иначе няма да стигнем до ...никъде. Знаете къде, нали? Водата ми се стоплила, добра е за миене, но за пиене...Кратка почивка и пак на път.
Около 3 часа ни отне разстоянието от заслона до хижа Буковец. Най-много ми тежи винаги изкачването на връх Буковец, последните 20 – 30 минути. И накрая на чешмата зад хижата няма вода. Хижарите бяха много любезни. Не отидох до хижата, седнах отвън. Поръчах Венко да ми донесе две бири. Едната я изпих, другата сложих в раницата за пътненка, вместо вода. Венко пред хижата:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246053.jpg)
Все пак се наложи да вляза в хижата. Венко и Кирчо ядяха някакви сладки неща, ходих да си купя и аз. Кирчо ще снима:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246062.jpg)
Трябва да се тръгва. Имаме още път до хижа Чумерна. Утрешният преход е дълъг, не можем да останем тук и да го удължим още.Тръгнахме. До проход Елена – Твърдица са 5 минути.
Излязохме на прохода.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246069.jpg)
Колко малко му трябва на човек да си отиде долу, където е пълно с народ. Домъчня ми за дома, за приятелите. Мога да спра един на „стоп“, 23 км и край на всичко.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246081.jpg)
Лягай, сядай пред компютъра и живей, няма да те боли ни крак, ни глава... И за какво тръгнах тогава? Върви си по пътеката Мечо, не се заплесвай.
Продължихме нагоре. По средата срещнахме мъж и жена, слизаха от хижа Чумерна. Не ги питахме, но трябва да са мъж и жена. Иначе какво ще правят в дивата гора сами?
Те ни питаха, от къде сме били. Казахме им. Оказа се, че и те ме познават. Казах, че не съм мечо пух, познавам го, от Разград е.
Да обаче в групата има „чужд агент“, който ме издал. Зад мен си служат с мимики.
Ех Венко, Венко! Не мируваш, предаде ме и този път.
Още малко и седнахме за малка почивка, че за много няма време. Пак ще хванем тъмното. Преди да стана забелязах, че наш Кирчо за 5 минути заспал. Повярвайте ми, не ме усети като ставах. Снимах го. Сега за пръв път ще види тази снимка.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246046.jpg)
Държи си болното коляно. Той дясното, аз лявото. Събудихме го и тръгнахме.
Вече сме пред хижата. Посрещна ни хижара. Слънцето отдавна беше залязло.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246089.jpg)
Изкъпахме се. Вечерята беше много добра. Ами какво остана, остана да си легнем.
Има още нещо, няма да забравя. Трябва да благодарим на днешния ни водач, Венко. Без грешка ни докара до хижа Чумерна.
До днес не сме се карали. Това се дължи на тях, тримата, а след хижа Добрила двамата. Никога не повишиха тон. Освен мене, някъде като че ли повиших, това те ще кажат. Дано и занапред да е така.
-
В И Д Е О К А М Е Р И
Хижа Чумерна – Изворите на река Камчия
Този преход няма някакви забележителности, освен хайдушката Агликина поляна. Според мен, един от най-скучните преходи. Върви се изключително през гори, без видимост.
На тръгване от хижата пътеките са две. Указани са с табели. И тук има дърво, което се храни с табели.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246097.jpg)
Пътеката сочеща на югоизток е старата. Тя тръгва към връх Чумерна. Достига почти до връхната точка и завива на север. През 2011 година минах по нея пътека.
За да има малко разнообразие, тази година тръгнахме по втората пътека. Веднага след хижата поехме в североизточна посока по чер път. Тук пътя е слабо маркиран. Вървяхме, може би половин час и реших да видя къде сме. Машинката каза, че сме много близо до маркираната пътека. Отклонихме се на изток, намерихме пътеката и по нея започнахме да слизаме надолу. След известно разстояние, тя завива на изток. Около обяд излязохме на местноста Говежда поляна. Обядвахме под сянката на едно дърво. Изглежда, че Кирчо имаше нужда от изразходване на излишни сили или може би така си почива. Качи се на дървото.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246107.jpg)
Мина моторизиран пастир, придвижващ се на гърба на кон. Почивахме още малко, поспахме и тръгнахме. Машинката ми казваше, че по пътя има чешма. Наистина има такава маркировка.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246109.jpg)
Слязох долу до чешмата да си налея вода. Не вярвайте нито на машинката, нито на маркировката. Вярвайте ми, вода няма. Чешмата е пресъхнала. Затова пък малко нататък има цветя, и то много.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246112.jpg)
Най-после видяхме Агликина поляна. Свалихме раниците и първи аз, после и двамата отидоха до чешмата.
На следващата снимка се вижда завой на пътя. Като се движите към Вратник, преди да стигнете до завоя завийте в дясно от пътеката, След 10 - 20 м продължете да вървите 50-60 м почти в обратна посока – към Чумерна. Там е чешмата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246114.jpg)
На поляната има паметна плоча, зад която се вижда и параклиса:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246116.jpg)
Паметната плоча е с надпис:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246118.jpg)
Параклисът е построен скоро, след демокрацията. Преди това не съм го виждал, тогава не бяхме вярващи.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246120.jpg)
След 15 – 20 минути от Агликина поляна, слязохме на прохода Вратник. Асфалтираният път свързва - от север село Стара река със село Бяла от юг. Има разклонение за Сливен на изток.
Има и заведение, в което може да се нахраните, но само ако работи. Днес е затворен, охранява се от видеокамери.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246122.jpg)
Отсреща има една затворена вила, при разклонението за Сливен, накъдето продължихме ние. На едно място има отклонение от асфалта, за избягване завоите на пътя. Вървяхме по асфалта почти до Железни врата, от където пътя завива на юг, а ние на изток по маркирана пътека. След малко преминахме покрай останките на заслон Вратник и след 100 – 200 метра достигнахме крайната точка на днешния маршрут – изворите на река Камчия. Като по команда опънахме палатките.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246124.jpg)
Наляхме си вода от чешмата – извор на реката и седнахме да вечеряме. Чешмата е на около 150 метра на изток от поляната. Да не вярва човек, че Луда Камчия може да извира от тая малка чешмичка
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246126.jpg)
-
К О Л Я Н О Т О М И С Е В Л О Ш А В А
Проход Вратник – Котел
Станахме рано, в 5,30 часа. Прибрахме палатките. От сутринта чувствам болка в коляното.
Мазах го с Диклак, сложих ластичната наколенка. Тръгнахме надолу по билото, западно от Голямата река, право в северна посока. Вече един час вървим все надолу. След като изравнихме, посоката се обърна постепенно на изток. Движим се само в гора. Тук северните склонове са стръмни и моторизираните АТВсти са маркирали със знак „опасно“. След около два часа минахме покрай паметната плоча на Дели Ради(Делирадевата бука).
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246129.jpg)
Има голям камък с надпис, но е доста изтрит. Опитваме се да разчетем, но не успяхме всичко, като не се поддържа изхабява се:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246131.jpg)
Постепенно гората се понижава и се превръща в храсталаци. Спираме за кратка почивка при едно вековно дърво.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246133.jpg)
Разбираме, че сме подминали първата отбивка за Кипиловския път. И двата пъти на Ком Емине съм минавал през връх Разбойна, този път исках да мина по пътя от Кипилово за Котел.
За мое съжаление от GPSa разбрах, че връх Гредата е останала назад и сме подминали и втората отбивка. Не беше много далеч, но не искахме да се връщаме. Ще минем пак през връх Разбойна. Продължихме по път през едни ливади. Предишния път реших да пресека ливадите, изоставих пътя, но после съжалявах и се ядосвах с часове. Тревата беше човешки бой, то къпини, то тръни...Дъжд няма, мокър до кости. Този път продължихме по пътя. Заобиколихме малко, но чиста работа.
Вече и огладняхме, но напред знам че имаше малко изворче и ако не е пресъхнало можехме да обядваме при студена водичка. Предложих и се съгласиха. Намерихме изворчето в дясно от пътя, до горичката. Наляхме си студена вода с Кирчо. Венко не пожела. Кординатите на чешмата: 42гр. 51.056' ;026гр.21.884'
Сега пък нямаше удобна сянка. Продължихме да вървим. След още половин час намерихме едно самотно дърво и седнахме на сянка. Тъкмо завършвахме обяда, мина едно младо момче,по посока Котел. Беше с нищожен багаж. И той е тръгнал от Ком за нос Емине. Правеше скоростен поход. За съжаление забравих му името. Когато четат тези редове, Кирчо или Венко ще кажат и за колко дни е успял. Към края на нашия поход те разговаряха с него по телефона. Мен тогава не ми беше до разговори. Той замина, ние почивахме още малко и поехме нагоре към Разбойна.
Коляното продължаваше да ме боли. По равно беше приблизително добре, нагоре ме болеше малко, но надолу болките ставаха адски. Като се изкачвахме нагоре, се чудех как ще слизам от Разбойна до Котел. Не беше малко, около 2 часа слизане. С моя крак – 3 часа.
Изкачването се оказа не толкова лесно. Пътеката не беше осеяна от паднали дървета. Тя беше затрупана, едвам ги преодолявахме. Някои не можехме и ги заобикаляхме, най-вече аз.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246137.jpg)
Не се зарадвах, че го изкачихме върха. Започвахме слизането по пътища, пътеки, а някъде и през образувани от водата вади. Една малка почивка на набожното дърво. През целия път, от Ком до тук все вървях със спомени. Винаги ми се появяваха, като спирахме да приказваме . Примерно, ония маркировки са направили Стефко и Мариана, в тази местност миналия път видях следите от колелото на Борисов, при тези скали бях уплашен от гръмотевици. Като вървя напред по всяка вероятност ще си спомням прекосяването на река Елешница с mikesli и другите от Сливен, ще си спомням четирите прекрасни дни прекарани с Tzetzko, Sqnkata, Стефко, Живко и Мариана. Ще им казвам на хората, че на тези пейки на заслон Набожното дърво е спал нашият Тито.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246139.jpg)
Знаете ли, като потъна в спомени и размишления, забравям за малко болката в крака.
И така вече сме в почивната зона на гр.Котел. Тук в този град съм бил може би стотици пъти. Така се наложи, че в продължение на 4 години, почти всяка седмица идвах тук. А сега не ми се влизаше в този град. След малко щяхме да влезем, а аз се чудех дали да не се отбия на автогарата и да хвана автобуса за Разград. Влязохме, минахме моста и веднага след моста, на 20 метра, преди имаше малко заведение. На моите приятели им казах, те да отидат да пазаруват, аз няма да отида, ще ги чакам в заведението, ще изпия две бири. И досега не знаят, че кроях малко коварен план. Те докато обикалят в града, аз да хвана пътя за автогарата и когато се отдалеча от Котел, да им се обадя, да продължат сами.
Няма заведение, превърнали го в магазин. Взех само една бира. Докато я изпия помислих какво може да стане понататък.
Двамата може би щяха да завършат похода, въпреки че казваха, че не могат сами. Нямаха GPS, карти с малък мащаб, дори компас. И да бяха завършили, щяха да ме обвиняват. И щяха да имат право за това. Обещал бях да ги водя до края.
Не, не, няма да си ходя. Не бива да ставам предател.
Купих още една бира. Вече не мислех за автогарата. Мислех за прехода до Върбица.
Върнаха се усмихнати. Напазарували и квартира намерили. Ще бъдем в една квартира с момчето-бързоходец, в съседни стаи, по двама в стая.
Ако знаеха какво бях замислил? ? ? Как ли щеше да им замръзне усмивката, ако не бяха ме намерили пред магазина?
Настанихме се, направихме малко приказка в квартирата, заедно с момчето-бързоходец. Условията в квартирата, като в хотел, на сто метра от магазина. Излязохме да вечеряме. Наблизо имаше хубав ресторант. И той ми се видя много далеч, болките бяха адски при всяка крачка.
Дано да олекне до утре, пустия му крак.
-
З А С Л О Н А Н А Ц И Г А Н С К И Г Р О Б
Котел – Върбишки проход – връх Кольов гроб
Момчето беше казало, че ще тръгне по-късно, искал да почива, уморен от дългия преход. Ние излязохме от Котел по посока към Омуртаг. След табелата за края на града напуснахме асфалта, пресякохме река Глогова по моста, като минахме от южната и страна. След около 5 минути пресякохме реката, като този път минахме от северната и страна. Тук вече наистина е глогова плантация. Няма пътека, нито маркировка. Миналия път улучих вярната пътека, но сега сме хванали северния дол. А трябваше да вървим срещу течението на десния приток на Глогова река. За 10 – 15 минути намерихме притока и започнахме изкачването. И тук имаше доста нападали дървета, наложи се да приложим вървене с препятствия. За последен път пихме вода от чешмичка, тъй като до Върбишки проход нямаше повече чешми, поне ние не можахме да намериm. Не сме и търсили.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246141.jpg)
Препятствията свършиха на широката поляна, където има разклони. На това място преди две години с mikesli, се чудехме на къде да продължим.
Излязохме на асфалта, напече ни слънцето. Продължихме нагоре по асфалта. Преди да го изоставим седнахме за почивка.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246147.jpg)
Така изглеждаше разклона.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246149.jpg)
От този разклон до Цигански гроб се върви почти по равно и аз бях добре. Мислех, какво ще е нататък, пътя до курорта Върбица, по течението на река Герила,беше все с наклон надолу. Трябваше да внимаваме, защото разклоните на коларските пътища следваха един след друг, маркировката не беше много на гъсто. Най-после Циганския гроб. Има много хубав заслон.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246155.jpg)
Вътре е обзаведен, има и легла.
Пред заслона има навес с дълга, масивна маса. Обядвахме под навеса.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246151.jpg)
Предварителният ми план беше от тук нататък да продължим по нов вариант. Трябваше да тръгнем по десния(южния) път, да минем през връх Каракус и по пътеката която маркирахме с Тодор и Румито, покрай връх Писаница да излезем на най-високата точка на Върбишки проход. От прохода покрай река Елешница да слезем на ГС Елешница. Там да прекараме ноща.
За този вариант нямаше да ни стигне времето, тъй като часът отдавна мина 13, 00.
Водата ми беше на свършване, а до прохода имаше още много. Минахме покрай млад мъж и жена с един Москвич. Събираха, мисля че бяха плодове от трамбъз.Заприказвахме се. Разбрах, че вече ще си заминат, а имаха цяла 10 литрова туба с вода. Поисках си половин литър, напълниха ми два литра.
Познайте, какво прави Венко? Ще ви кажа след малко.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246178.jpg)
Като слязохме по-надолу видяхме станцията на връх Каракус. Беше доста нагоре, в лявата страна на снимката, над дърветата.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246173.jpg)
Много капини, много нещо. Само не зная, Венко дали ги мирише или ги яде.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246175.jpg)
На оная снимка Венко си приготвя фотоапарата за обща снимка. Много е чевръст, само да видите как бяга, като приготви апарата. През целия поход не му омръзна да прави това. Трябва да брои снимките, на които го има, ще разбере колко пъти е прибягвал. Няма умора.
Около 20,00 часа бяхме на Върбишки проход. Седнахме в първото заведение и изпихме по бира. Да не мислите, кой знае колко заведения има в курорта. Имаше едно време.Аз знам още едно, като се тръгва към хижа Върбишки проход, от лявата страна. Други не зная дали има.
От Курорта до хижата се отива за 40 минути. Като сложите още 40 за слизане, стават 1 час и 20 минути.
Аз предложих, вместо да се качим на хижата, да продължим да вървим по посока към ГС Елешница. Ако стигнем до чешмата, там ще спим. Като не стигнем, все ще намерим да преспим някъде. Първата чешма беше много наблизо, още при изкачването, но нямаше равно място. След това намерихме едно място, пак много не ни хареса. Е, стигнахме до чешмата, за която мислех, място за палтки колкото щеш.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246187.jpg)
Вечеряхме в 22,30 часа. Кирчо запали огън. Като решихме да лягаме, не влезе при Венко в палатката, ами легна отвън, само със спален чувал. Три пъти ставах да видя, дали мечката не го изяла(да да, след такава умора едва ли ще се събуждам три пъти).
-
З А М И Р И С А Н А М О Р Е
Връх Кольов гроб - Ришки проход
Вече свикнахме със ставане и прибиране на палатките, но краят наближава. Като че ли ще се наложи да го минем похода и догодина. През цялото време, от Петрохан насам, Венко все ме закача затова, как съм щял да чакам цяла година. Всеки път му казвах, че този път ще е последно...
Днешният преход е повече равнинен, но никой не може да каже, че е лесен. Един от най-дългите и най-трудните за ориентиране. Наистина се направи много за разчистване и маркиране на този преход, но си остава проблемен. Човек, ако не е минал поне веднъж и ако не разполага с GPS, трудно ще се ориентира, най-вече от чешмичката на mikesli до Ришкия проход. Лесно ми е на мен, защото за 3 години не зная колко пъти бях тук и някъде пак се учудвам, накъде беше? Мога да кажа примерно, че от хижа Плевен или Левски до хижа Тъжа няма да се объркам, дори и мъгла да има, защото пътеката личи, маркировка идеална, но тука през Юни и Юли става джунгла.
Започнахме изкачването. До пътеката имаше много маточина. Аз пак се накичих, макар че нямаше мушички. Харесваше ми миризмата на маточината.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246189.jpg)
Започнахме слизането към ГС Елешница. Помня това слизане, преди две години го изкачвах нагоре, сега ми е двойно по-трудно. Слизам бавно, да не „натъртвам“ коляното.
Река Елешница е почти безводна. Почиваме съвсем малко, колкото да направим някоя и друга снимка. Ето една стая, на която е изкъртена вратата. Тук може да се пренощува.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246194.jpg)
Идваме отгоре, покрай по-високата сграда:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246200.jpg)
Вижда се пътят, по който се заминава на север за село Бяла река. До селото са 8 км. Нашият път е на изток, към морето. Пресичаме река Япъдере, десен приток на река Елешница. През пролетта, до началото на Юли, трудно се преминава през Япъдере.
Но сега е намаляла много, до есента може да пресъхне.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246202.jpg)
Започваме изкачването към местността Голямата нива. През пролуката на дърветата, понякога в далечината се вижда връх Топалкая.
След едночасово плавно изкачване достигаме до Голямата нива.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246205.jpg)
Тук се кръстосват 4 пътеки: за село Каменско(някога е бил асфалт), за Върбишки проход по билото, за ГС Елешница(откъдето идваме), и за Ришки проход(накъдето ще продължим).
Започва стръмно, но късо изкачване. Стигаме до кръстовище с две продължения. От където и да се продължи, не е грешка.
Първи вариант:По дясната пътека се върви по равен път до Сухото дере, около 50 минути. Там има изворче. Веднага след изворчето, по маркировката се изкачва около 20 минути до завой, където двете пътеки се събират.
Втори вариант: По лявата пътека се изкачва на билото и по билото се идва пак на завоя, където се събира с дясната пътека..
Минахме по първия вариант, тъй като искахме да си налеем вода от изворчето. Изкачването, което започва от изворчето е маркирано с ламаринени табели. Малко нагоре след изворчето излязохме на път. По този път вървяхме около 5 минути нагоре и по указана маркировака напуснахме пътя надясно(нагоре). След 15 минути излязохме на билната маркировка. От тук се продължава да се изкачва и след 5 минути се изравнява. Има стара маркировка. След леко слизане се прескача много грамадно паднало дърво. След дървото още 5 – 10 минути продължихме по билото и тръгнахме надолу, напускайки го. Билото изкачва връх Байряка. Ние го подсякохме от север, покрай скалите Топалкая. Тук вече маркировката е прясна, направена е от Мариана, Стефко и Sqnkata. Пътеката е разчистена от Tzetzko, със собствена резачка.
Обяд мина отдавна, но ще повървим още, за да обядваме при чешмата. Вървенето на гладно никак не е приятно, но какво да се направи. След около час сме на кръстовището, на коетоmikesli е сложил табела „чешма“. Без табелата тя е неоткриваема.
Обядвахме, малко почивахме и отново на изток. Доста дълго разстояние се върви по път. Минахме през мястото, където беше нашият лагер по време на „разчистването“ на Ришкия проход. На това място, вечер след работа унищожихме много течности.
Продължаваме по пътя на изток, но той не е безкрай. Много скоро достигнахме ниско място с много нападали дървета. Невъзможно е прескачане или преминаване по някакъв начин. Знам, че пътеката е по ниското, в дола. После завива на 90 градуса и стръмно нагоре и изведнъж изравнява. Решавам още в началото на пътеката да се изкачим със завиване надясно и след изравняването да търсим пътеката на север. Не се наложи даже да я търсим, тя изскочи пред нас. След това по маркировката преминахме през връх Малък и Голям Дебелец, с леко изпускане на пътеката (поради рядка маркировка около върховете) и отново сме на път, който ни изведе на Ришкия проход. Тук се усеща миризмата на морето. Убеден съм, че ще ме питате, как усещам миризми от стотици километри. Трябва само да гледате, да си отваряте очите, а носа може и да затворите. Миризмата се усеща от тази табела, вече сме в морска област:
(http://media.snimka.bg/s1/3097/032438039.jpg)
Тръгваме надолу(на юг) по асфалта. Трудно се върви, движението е голямо, особенно като има ТИРове. Най после сме на големия завой(последния), където обръщаме посоката на юг.
Около 100 метра надолу е пътеката към река Немойдере. Слизаме надолу. Това е най хубавия навес по Ком Емине;
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246222.jpg)
Масите:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246211.jpg)
За пръв път виждам този заслон. Първия път – 1987 година спахме в някакъв Бургаски пионерски лагер, а след това откъде сме минали не си спомням. Сега този лагер не мога да го намеря. Втория път – 2011 година не знаех заслона и слязох по асфалта до Крумовия мост, пресякох реката и продължих обратно нагоре, покрай Немойдере.
Прославената чешма с петте чучура.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246213.jpg)
Май съм побрадясал, но с Кирчо имаме приказка: няма да се обръснем, докато стигнем Емине. Знам, че не ми прилича брада, но казана дума, хвърлен камък. Вечеряхме, опънахме палатките и легнахме. Не спахме под навеса, а в палатките. Само Кирчо спа под навеса със спален чувал, времето беше ясно. Трябва да се радваме, нямахме лошо време. Мъгла – съвсем малко около Тодорини кукли, дъжд – малко, около 1 час, вятър – много, урганен, но само един ден. Ако нямаше и толкова, не можехме да кажем, че 20 дни сме били на планина. Каква планина без дъжд, вятър и мъгла.
Всеки който ще тръгва по маршрута, да помисли за времето. Педварително бях казал, че всичко може да се промени, но тръгването ще е в края на Юли. Друга група тръгна в началото на Юли, дъжд ги валя много дни, вървяло им по вода!
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246225.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246230.jpg)
-
И З П И С А Н И Т Е Ч Е Ш М И
Ришки проход - Дъскотна навеса преди Снягово.
След Ришкия проход започват чешмите, които са красиво направени, дори мога да кажа – изписани. До село Сини рид никой няма да страда от безводие – чешмите са на гъсто.
Напуснахме райския кът със заслона. Пресякохме реката и тръгнахме покрай река Немойдере. Вървим по чакълест път и напредваме бързо. Уж минах само преди две години, а ми се губят много спомени. Може би и толкова съм ги запомнил. Тогава други мисли ми се въртяха в „кофалника“. Пък ако тръгна още веднъж, кой знае колко ще ги запомня. Маркировка не липсва.
След около час бяхме пак при чешма. Чешмата на Хазим горския.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246234.jpg)
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246241.jpg)
Има и заслон. Кирчо и Венко се канят на връщане към вр.Ком да спят тук.
Когато достигнахме най-високата точка на пътя и минахме покрай връх Голям Карък, започнаха да изникват разклони като гъби след дъжд, та се налагаше често да изваждам GPSa.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246246.jpg)
Маркировката е стара и избеляла, дори често липсваща.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246251.jpg)
Трябва да се внимава, щото човек ако има желание, като нищо може да се „загуби“. Тук е по-трудно ориентирането от Централна Стара Планина. Горски пътища безброй, а няма била и хребети, които да се виждат и по тях да се ориентираш.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246253.jpg)
Често се мисли, че Източна Стара планина е лесна, има много села. Да, ама не! Има села, ако сте по асфалт с автомобил, а не през планината с „кракомобил“. По асфалт вървяхме между село Рупча и село Планиница, и малко до Дъскотна.
Водата ми се стопли, а вече е време за обяд. В далечината се видя село Рупча.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246255.jpg)
Седнахме, обядвахме и тръгнахме. Не бяхме изминали и 200 метра, вдясно от пътя, на поляната видяхме голяма чешма с корита. Наляхме си вода, разговаряхме с овчаря. Оказахме се адаши. Обясни ни как по-пряко да стигнем до селото. Малко по на запад от Рупча се вижда и село Люляково. Овчарят бил от Люляково. Венко го разпита за негови хора. Покрай приказките, отново си отпочинахме. Минахме пряко през гората, покрай гробищата и слязохме в селото. Изпих една бира, те пиха кола в това заведение.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246257.jpg)
Заредих една бира за път, напуснахме Рупча и по асфалта към Планиница.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246260.jpg)
Строили хората чешми, не им досвидяло.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246259.jpg)
Още една чешма, а до нея хубав заслон с камина.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246262.jpg)
Пак чешма с моя помагач, придобит на гара Кръстец.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246273.jpg)
Следва богато находище – едри къпини.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246279.jpg)
Час и половина - два часа е разстоянието между двете села.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246285.jpg)
Влязохме в селото. Купихме си по нещо от малък магазин. Хората бяха облечени празнично. Знаех аз причината – утре е Шекер байрям на мюсюлманите. Аз бях избрал да чествам този ден в Балкана. Деня предшестващ байряма се казва Арефе. В този ден мюсюлманите имат обичай да даряват комшиите, минувачите пред къщите им и най вече бедните, за да могат всички те да почувстват празника. Даряването може да бъде с пари, питки(прясно опечени), мекици и др. И на мен ми замириса на прясно опечен хляб. За щастие една жена ни почерпи с мекици. Наистина бях огладнял. Разговарях с двама, които бяха седнали пред къщата си. Казаха, че били борци по свободна борба. И наистина ги видях на мазните борби в село Черна, обл Шумен в началото на Септември. Ето единия :
(http://media.snimka.bg/s1/3321/032886095.jpg)
Продължихме по асфалта, но като излязохме от селото се отбихме по чер път, който сечеше завоите на пътя. След стръмно слизане, измъчващо контузения ми крак, стигнахме до моста и жп прелеза преди село Дъскотна. Малко чуденка, накъде да продължим. Дали да сечем надясно или да продължим към центъра и от там вече към планината. Имаше и спусната бариера, та питахме хората в колите. И те посочиха към центъра на селото.
В селото сме, но накъде:
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246296.jpg)
Все още беше рано, слънцето не беше залязло. Бяхме уморени, но решихме да повървим още малко, докато се стъмни. След селото хванахме черния път през гората, за село Снягово. Предния път, през ноща бях минал покрай красива чешма с голям навес. Ако можехме да стигнем до този навес, щеше да е добре, щяхме да намалим разстоянието до село Козичино, за следващия ден.Оказа се доста трудно. Пътя пресичаше много улеи и правеше завои. Все пак продължихме, стигнахме до заслона около 23 часа. Бърза вечеря и подготовка за лягане. Кирчо отново запали огън. Накрая на заслона легнах аз, ако дойде мечка, да изяде контузения член на групата.
-
ЧЕШМА – ШЕГАДЖИЙКА
Изписаната чешма - Козичино
Отново станах рано. Спал съм добре, след вчерашния дълъг преход. Измих се и започнах приготовлението. Най-напред закуска. Следва прибиране на палатка, спални чували, дрехи, останалата храна, колкото и да е оскъдна вече. За последен път прибиране на лагера. Ако дал Господ, довечера ще спим за последно заедно, в туристическата спалня на Козичино. Станаха и двамата ми приятели. Вече мога да ги назовя така, защото се опознахме много добре за тези изминали дни и километри. И най-важното не сме имали конфликти, най-много някъде един или два пъти аз да съм казал нещо по-остро. А те, никога. Затова съм им благодарен. Бързо се приготвят, през целия път бяха готови преди мен.
Направихме по една две снимки на най-красивата чешма по Ком Емине.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246301.jpg)
Строена е в памет на някого, но кой е, какъв е не пиши.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246307.jpg)
Не съм поет, не мога да превеждам в стихове, но тъй като е интересно съдържанието, ще се опитам, за да го знаете:
„Водата не спира, тече,
Пийни си пътнико от тази чешма.
Някога идва ден, човека умира и заминава.
И ти остави една творба, без да очакваш нещо насреща(възнаграждение).
Още при предишното преминаване, ми направи силно впечатление последния ред. И сега като гледам хубавата чешма си мисля, че е прав този който е измислил надписа. Хубаво е човек да остави някаква следа, макар и много малка, след себе си.
Сутрин по хладно се върви леко, но не и на куц крак. Вече по време на почивка ползвам тоягата. Нито да седнеш, нито пък да не седнеш. Като седнеш, трудно е ставането.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246310.jpg)
Добре че тоягата е с мен и по-често моите приятели ми подаваха ръка.
Рано сме на асфалта за село Снягово. Предния път тук бях пристигнал през нощта и не знаейки продължението на пътеката слязох в селото. Сега, попитахме един пастир и той ни посочи пътеката за с. Добра поляна.
Навлязохме в гората. Съвсем скоро се оказахме пред чешми.Струва ми се, че тези хора са строили чешми по горските пътеки открай време. Тези са стари, и то няколко на едно място.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246312.jpg)
Вървим по хубави черни пътища през поляни, по протежението на далекопровод за 20 кв. Слязохме малко надолу покрай езеро или може би микро язовир и сме в село Добра поляна.
Видяхме заведение, отбихме се да закусваме. Днес имам празник, трябва и да почерпя моите хора. Седнахме на маса отвън, на която имаше и местни младежи.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246314.jpg)
Поприказвахме си, почерпихме се и пътниците на път. Вече вървим по асфалт, през селата Средна махала и Топчийско, които са на малки разстояния едно от друго. След Топчийско още малко по асфалт и се отбиваме в дясно, покрай гората на югоизток. Пътищата са изорани, липсва и маркировка. Най-после сме на широки поляни с редки големи дървета. Седнахме да обядваме под едно от тези дървета. Почивахме около един час и отново на път. Преди село Сини рид излязохме на асфалта. Като стигнахме до селото не се отклонихме по маркираната пътека, тъй като искахме да минем през селото. Малко след отбивката от главния път към селото има хубава чешма със координати: 42 гр. 49.409' и 27 гр. 25.779'
Като се влезе в селото, в началото има заведение. Седнахме на почивка. Има и аптека, но беше затворила вече. Един от местните каза, че ще се обади по телефона на аптекарката. Стана ми неудобно, че ще я докараме от тях. След 10ина минути дойде аптекарката. Купих си ластични наколенки и Диклак за мазане. Кирчо реши и той да си купи наколенки, но били последните. Сложих едната наколенка на левия крак и дадох другата на Кирчо.
След селото не минахме по асфалта нагоре, а тръгнахме по маркираната пътека. Предния път бях минал по пътя, откъдето се заобикаля.
Скоро не остана ни пътека, нито маркировка. Вървяхме през храсталаци, на посока. Минахме покрай Доброданските гъби. Видяхме пчелин, където имаше жена. Питахме за пътя, показа ни палатки до гората. Продължихме към палатките. Минахме покрай голяма чешма с малко вода. Като преполови моята бутилка, водата спря. Изчакахме пак да тръгне, и наистина тръгна. Помислих си, че някой се шегува. Спира водата и ни гледа „сеира“. Координати на чешмата: 42 гр. 49.973' и 27 гр. 29.215'.
След няколко спирания успяхме да си налеем вода и тръгнахме.
От тръгването ни от връх Ком до тук са 456 часа.
Малко след чешмата излязохме на пътя и влязохме в гора. В началото на гората имаше катун – секачи на дърва. Маркировка – слаба, тук-там. Наближаваше да се стъмни, излязохме от гората, видя се надолу село Козичино. Докато влезем в селото се стъмни, не помня в колко часа е било.В началото на селото имаше човек в един двор, който ни канеше да преспим там. Знаех, че има тур. спалня и продължихме. Влязохме в магазин, едновременно и заведение. Имаше всичко, каквото желаехме – плодове, дини, пъпеши. Даже и топла храна. След вечеря ни заведоха в спалнята и ни настаниха. Малко е занемарена, но колко ни трябва на нас. Има топла вода, има ток да си заредя всичко, чисти чаршафи. От кога не съм спал на такива! Благодат. Платихме си от вечерта . В стаите има по един контакт, а аз бях забравил разклонителя още в хижа Чавдар. Включих телефона, GPSa, акумулатора в различни стаи и коридора. Изкъпахме се и легнахме.
-
ПРОХОД - НЕПРОХОДИМ
Козичино - Морето
Станахме по тъмно. Прехода е дълъг, но желанието да видим морето е силно. Бързо приготовление и тръгнахме много рано. Има лека мъгла, която е подвижна и има видимост. Виждаме във далечината телевизионната кула. Трябва да се насочваме към нея.
Много бързо достигаме Дюлинския проход. Малко нагоре по асфалта и се отклоняваме на изток по чер път.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246316.jpg)
Вървим в мъгла, но това не ни плаши като в Централен Балкан, дори ни радва. Такава омара обикновено се появява сутрин край морето. Леки изкачвания, слизане, вървене по равно. Изобщо, приятно е да се върви. Съвсем наблизо е телевизионната кула, почти под нея сме. От време на време се показва Райко, дава ни възможност да снимаме.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246328.jpg)
За съжаление нямаме време да чакаме Райко. Забули се в облаци при снимането. Изядохме по някой плод пред портала и поехме надолу по пътеката под електропровода. Пътя много заобикаля. Стръмничко е, малко ме измъчва коляното. Вижда се Бургаския залив.
Тръгнахме по асфалта. Спомням си, че тук преди две години разговарях със моя син, за да му кажа да дойде на нос Емине, да ме прибере. На същото място ме подгониха две кучета, подплаших ги с пиратки. Сега не смея да се обадя на сина, защото накуцвайки не зная кога ще пристигнем на носа. Наближихме изоставеното село Плазовец. Някой започнал нов строеж, но се е отказал. Сричам на английски. Нищо не разбирам, но има записан телефонен номер, значи е за продан. И на друго място съм виждал такива обяви.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246332.jpg)
Напускаме „селото“, по-скоро развалини от селски тип. Седнахме под едно дърво за кратка почивка. Все това ми е в мисълта – кога най-после ще сме на Емона. Още малко по асфалта. Венко започна да събира шайби, мисля че бяха 6 мм. Ама бяха съвсем нови, не ползвани. Отначало мислех да му се присмивам, но когато намери 7, 9, 10 и не знам си колко, започнах да съжалявам, защо не събирах и аз. За какво ли ми бяха, в къщи имам с кутии, ама на... нали са намерени, по-ценни са. Дори и да е ръждиво желязо. Някой ги изсипал както върви колата.
Зарадвах се, когато се отбихме от асфалта. Повече шайби няма да събираме. То, така пък е скучно. Идеше ми да ги върна и да продължим пак по асфалта.
Дълго вървяхме по горската пътека. Около обяд излязохме на Поморийския проход.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246334.jpg)
Виждате ли ония порти? По пътя мислех за тях и сега очите ми бяха там. Бях много жаден. Не ми се пиеше топлата вода, станала като чорба без месце вътре. Мисля, че Тито беше писал, че в двора на горското има вода. Взех тубичката и тръгнах. Ядец! Вратата е застопорена с мандaло (ние и сюрме му викаме, ама мандало е по-звучно). Казах, щом е застопорена отвътре, значи има хора. Да, ама не!
Забелязах, че има пролуки над мандалото и с някаква пръчица може да се бутне. Извиках Венко. Аз дърпах вратата, а той бутна мандалото мъничко, щото да се отвори, ама да не падне. Нали казват, „късно е чадо, мандалото падна“, затова мъничко.Отвори се. Тръгнахме и тримата навътре. Оглеждах се откъде ще излезе пазача или някое грамадно куче. Чешмата е навътре, чак зад сградата. На Кирчо силни му са очите, той я видя. Наляхме си, пихме до насита, излязохме и пак бутнахме мандалото в дупката.
Обясних всичко това, за да знаят следващите, ако до тогава не сменят мандалото с някой огромен катинар. Имайте в предвид, че от тук до село Емона вода няма. Има бира, но в село Емона. Има и вода там, но кой ще ти поглежда чешмата, при наличието на студена бира.
Това вървене по асфалта ми разгони фамилията. От къде се връщат тези коли не разбрах. Имало е нещо, панаир или футболен мач. Къде ли са тръгнали, не могат ли да си седят в тях?
Запомнете, има един участък от асфалта, прав и без никакви завои. Дълъг около 1,6 – 1,7 км. Докато не извървите този участък, няма отбиване. Най-после завой и след него отбивка към морето. Да обаче морето пак не е толкова близко. Маркировка почти липсва. Върви се само по пътища, но на някои разклони доста ще се чудите, ако нямате GPS.
Преди да се стъмни сме в Емона. Една жена на балкона на голяма къща ни се зарадва, като казахме че идваме от връх Ком. Може би не беше радост, а учудване или може да е бил присмех. Запитахме накъде е заведението. Било по нататък, в центъра.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246336.jpg)
Аз преди две години минах от тук, знам че е в центъра, но накъде да завием? Където и да е, не трябваше да питаме. Все щяхме да стигнем до там. И наистина стигнахме.
Времето на вървене от Ком до нос Емине е 484 часа или 20 денонощия и 4 часа.
Свалихме си раниците, хората ни гледаха малко или може би s голямо учудване. На мен ми беше ясна причината. Може би сме им изглеждали като диваци – брадясали, с големи чували на гърба и оглеждащи се уплашени.
Не, не сме диваци! Ние сме нормални хора, които поне за 20 дни се освободили от суетнята, неразборията, мъките, мислите и още много неща на резонния живот. А защо той – всекидневието ни, да е резонен. Дали не е по-резонен живота , който изживяхме през тези 20 дни...
Купих си една бира. Оставихме си раниците пред заведението и поехме към нос Емине. Бирата набързо я надигнах, тъкмо се чудех, дали да не взема още една за пътненка, мина кола близо до нас. Венко ме попита дали не е моят син. Погледнах, наистина беше той.
Слезе от колата, попита как съм. Признавам си, излъгах. Казах му, че съм добре. Аз наистина бях добре, но крака ми не беше добре. Покани ме да тръгваме. Отказах, като му казах, че ще отидем до фара. Не му стана хубаво, били ни търсили дълго наоколо, телефоните нямали обхват и т. н.
Поехме към фара. Излязохме извън Емона. Вече беше тъмно. В това „голямо“село си загубихме пътя. Слезли сме доста на юг, а пътеката остана от другата страна на дерето. Щяхме да загубим много време докато излезем отсреща на пътеката. Реших да не нервирам повече сина и да се върна. Ако бях здрав, може би нямаше да взема това решение...
Върнахме се при колата, дадох си камъчето от връх Ком на Венко. Помолих го, да го хвърли в морето вместо мен, направихме си една снимка за довиждане и си тръгнах.
(http://media.snimka.bg/s1/2501/031246337.jpg)
Когато слизах от колата, сина разбра колко съм добре, едвам стигнах до къщата
Но, аз съм щастлив, че извървях пътеката.
Сега, девет месеца след завръщането, съм приблизително добре. Ако мога, бих опитал още веднъж да мина по пътеката, дори с риска, да остана осакатен до края на живота си.
Там, НА ПЪТЕКАТА Е ИСТИНАТА, там ми е хубаво.
-
Само крепко здраве да имаш и да я минеш тая пътека още сто пъти още дано :)
Страхотен пътепис, искренно се радвам, когато го чета. Навивам се и аз да мина Ком - Емине някой ден, ма да видим кога ще е :)
-
Благодаря за пожеланията, но не мисля,че мога да стигна до такива далечни хоризонти.
Колкото до желанието ти, готви се всеки ден, всеки месец. Човек не може да си представи, колко близък е бил денят на тръгването на Ком Емине. Тръгва се ненадейно, с една искра произлязла изневиделица. Поне така тръгнах аз и сега нямам спокойствие и покой, въпреки годините и травмите.
-
Поздравления за проявения дух, за хубавата тема и с пожелание за покоряване на нови хоризонти на участниците в похода :)
Виждам, че Кирчо, нашето момче, не се е посрамило и там, показал е духът на завършилите ВВМУ "Н.Й. Вапцаров"!