Прогнозата за неделя 20 януари беше стабилно и слънчево време. Имах нужда да се измъкна за малко от големия град, поразмислих и се обадих на Митака и готово , място на срещата неделя под часовника на Централна Гара- посока гара Лакатник Искърско дефиле. Билети, лафче между вагоните и след час и кусур ето ни на гара Лакатник, закуска лафче с познати и продължаваме към пещера Темната Дупка. Времето е наистина страхотно а гледката както винаги изумителна. Не усетно стигнахме до пешерата и хайде в нея идеята аз да покажа на мой познат едни местенца за проверка , да щракна някоя друга снимка и после лежерна разходка из района. С Митето вадим осветление и нахълтваме след 3 минути намираме нашите познати следва едно "разбуждане" разбираме се да ги изчакаме близо до мястото където ще се "ръчка", всичко се нарежда прекрасно, малко лафче, а аз лениво дъвча едно парче домашна баница. Нашите хора се появят уточняваме кое е как и Тонката се запътва към местенцето. Намъквам си пещеризона и се качвам след него във вертикалната цепнатина, уви не намираме това което търсим и преустановяваме "мисията" аз се изнизвам надолу и стъпван на равното връщам каската на Коста и в следващия миг усещам чудовищна болка, някакси успях да им кажа, че ми е много зле и трябва да седна защото почвам да губя координация и най-вероятно ще загубя съзнание. Коста и Митака реагират светкавично и успяват да ме подхванат точно преди да се сгромолясъм върху камънаците, усещам милостивата загуба на съзнание миг или минута не знам. Следващото "усещане" е звуково чувам гласове някъде от далеч, гнусната болка и ужасяващо трудното поемане на въздух се завръщат в комбинация със студена лепкава пот. Успях да мерна физиономиите на моите спътници силно разтревожени и тръгваме да излизаме на вън на открито и чист въздух, успявам с огромно усилие да измина около 20-30 метра и спирам няма сили, воля и болката е разтърсващо нетърпима. Митко и Коста, някак си ме удържат, срещаме още хора това е курса на ПК Академик и някак си различавам гласа на още един познат, броя на придружителите нараства и с много усилия къде влачен, къде подпиран изминаваме 50-те метра до изхода. Навън успявам да измънкам на Митко да вземе моя телефон и да се обади на познат лекар за консултация, Коста се обажда на 112 и се започна, линейката от Своге е на адрес, Сашо предлага да ме закара, трескаво се стъкмява носилка от подръчни материали, която след малко е сменена с друга истинска, чудодейно предоставена от едно момче- благодаря ти , както и на всички останали за почти невъзможните усилия да ме свалите до пътя. При мен всичко е на приливи и отливи, ту чувам и виждам ясно, ту всичко ми се размива. В колата съм и внимателно напредваме към Своге намираме болницата и там ме поемат фелдшер и лекар виждам как панически ми забиват едни инжекции, ЕКГ, мерене кръвно и лекаря казва момче заминаваш си правиш масивен инфаркт- сега ме прехвърлят на Линейка вече ми преливат някакви неща, студено-топло, студено-топло в София съм, болница шум народ, чувам една докторка да казва този първи и ме сочи не знаех, че има опашка за инфаркти, пак ме преместват на друга носилка, мяркат се асансьор, още хора светлини, една докторка ми тика химикалка и казва трябва да подпишеш, подписвам вече съм разсъблечен и окичен с жици и тръбички. Отново потеглям на някъде, всъщност среща с високите технологии на кардиохирургията, минава известно време и почти тичешком ме връщат в интензивното, по пътя зървам Митко и моята жена видимо притеснени, разговарят с една много симпатична лекарка, а аз съм спокоен болката я няма, някакси инстиктнивно знам ,че страшното е отминало и всичко ще е наред.Така завърши моето пътешествие до царството на Хадес, и Олимпийските богове(това в резултат на обилните дози лидокаин :) и обратно до земята. Защо ви разказвам всичко това, ами причини бол.
Ваш пътеписец Vanjo