На другата сутрин Жорето вече се e изстрелял както винаги рано нагоре към Белите Сенки. Идеята е да тръгнем след него и да отидем до Голям Кадемлия, ако е възможно.
Кафенце, едно друго и става девет и нещо когато най-сетне се закатерваме към Вълчата глава. Времето е ясно.
Слънцето свети, снега блести – вятъра пее хайдушка песен. На доста пищящ тон и от север, веднага прониква зад яките на горните дрехи и кълве неприятно кожата. Само след два часа и нещо ще се сещаме за този ветрец като за лек полъх с аромат на цветя и пролет, дори приятен разхлаждащ в иначе топлото време. Пътеката е естествено от наветрената страна, но това е в реда на нещата.
Почти не почиваме и към 10.30 излизаме под Росоватец. Няколкото скални стръмни участъка преодоляваме внимателно, котки не слагаме тъй като няма лед и те остават до края като баласт в раниците.
От тук до върха е има-няма половин час, но талазите освирепяват затова слагаме кофража /аз шлем от мохер, а Ирена вдига гюрука на нейната шапка/.
Далече отпред се вижда малката фигурка на Жорето. Той често спира да почива, тук таме покрай коловете се въргалят и по няколко замръзнали мигновенно обелки от мандарини. Под самия връх преди излизането вече почивам доста на често, верно за кратко, а пъртината която правя /нямама снегоходки/ изчезва за секунди от ледените въздушни вълни и вдигнатия сняг. На няколко пъти губя равновесие, но не излитам понеже гледам да се движа с дясното рамо към най-страшните пориви. Имам време само да се обръщам рядко назад за да установя, че Жена ми още ходи, а не лети в южна посока.
Нямаме никакво желание за по-дълга почивка в сърцето на тази аеродинамична тръба. А е ясно. Нашия приятел си е далече напред все още.
Слизаме постепенно от югозападната, май че, страна на върха и се насочваме между Малък и Голям Кадемлия и скоро прекосяваме завой на камионния път.
Тук е сравнително по-спокойно, но снегът е дълбок и едва пъпля на места.
Накрая догонваме Жорката /той ни чака/ и на около час от върха решаваме … да се върнем. Ей, къде сме долу и бавни.
Часа е 13.30, появяват се няколко облака, а над Росоватец зад нас танцуват кикимори от снежен прах на фона на иначе синьото небе. Почиваме около две-три минути, правим няколко снимки, пийваме течност и забързваме наобратно.
На Върха е по-зле от на идване и лично аз на няколко пъти почти се отделям от земята, другите вероятно също. Докато опитвам да не изхвърча на юг, в главата ми се гушкат спокойни мисли. Яд ме е, че Ирена не си е взела слънчевите очила, чудя се къде ще се изпикая, ако ми се прииска и мисля че за въжето още е рано т.к. върха е плосък като тепсия и едно провлачване по вятъра ще е като падане на пияница в канавка в см. сравнително без последствия. Досадни са само порциите ледени кристали, които периодично получавам във физиономията си…Сякаш гигански шепи загребват от тях и буквално ги „зафичват” към мене. И всеки път уцелват зачервеното ми и блестящо като лятна слива лице. Замръзнало в глуповата усмивка…
Така, залитайки и кланяйки се периодично на вятъра, бавно слизаме към хижата. Белия Вълк вече хапе темето на Росоватец на мястото през което преминахме.
Малко под Курт бащица намираме южно, сравнително равно балконче покрай пътеката. Подвиваме крак на това парадоксално място /за пръв път днес за 10-тина минути/ и впиваме млади изгладнели зъби в повяхналото тяло на една стара и самотна баница, която се гони с резервни ръкавици, челници и котки из недрата на раницата ми.
В около 16.30 пристигаме на Мазалат. Погледа нагоре показва, че вятъра под Росоватец продължава да прави секс - „аз със аз”, затова бързо хлътваме на топло и сваляме доспехите. Междувременно хижата се е понапълнила. Стари алпинисти критично оглеждат френските ни кубинки, ама на нас толкова ни и пука, нали краката са сухи и топли. /хубаво че не демонстрирам и котките, че щеше да има апоплексии заради странната система за закрепяне - от времето на ранната младост на татко/. Естествено никой днес не е ходил нагоре, а и не смята утре, тъй че след ползотворна /за мен/ дискусия на тема екипировка, заемаме мястото си на масата до камината.
Тук малко странен фурор прави „Primus”-а на Жорката, като решаваме да мезнем по някой супа, макарони, чай и въобще всичко което се прави на котлонче. Учудено цъкат с език хора, които казват, че са бивали туристи, като че ли без гиганската бака на готварската печка и хижарския боб света ще свърши. Но иначе всичко е много добронамерено.
Хората са дошли да се повеселят и го правят по най-подходящия и деликатен начин. Към девет часа монолога по масите вече е изключително колективен…
имам аз една изолация на банята – златна
две гуми бе братчед, две гуми – 200 лв. , ибахти колата
аз отивам в планината за да търся…
даже го намирам за доста неприятно да знам, че ми изневерява
значи принципа е следния, понеже дефакто си е…
горе – мъртвите, търсят безсмъртните
Ботев не се води в Рила, Ботев се води в Балкана
знам и телефонния номер, ще ти го пратя после на есемес
Ей такива работи и така нататъка. Знам че докато седим и си говорим и слушаме другите какво говорят, а те слушат нас – горе:
Милион невидими ръце,
загребват ледени стрелички
и ги запращат към небето
по смеещата се луна.
Към 23 отново се оттегляме. Горе в стаята е топло, уютно и още няма никой почти. Свиваме си гнездо с Ирена и отплуваме към истинското си „аз”.
На другата сутрин не бързаме да тръгнем, и въпреки това сем първите към Узана в около 09.45. Времето продължава да е хубаво, само вятъра… Французойките ни са в същия образ и подобие както в началото.
Сравнително бързо пристигаме долу, от където симпатична двойка /уговорка предната вечер на хижата/ ни откарва до Габрово. Там хапваме по едно шкембе с всичките му атрибути и се качваме на влака за Варна.
Гара Габрово:-)
Друга гара по пътя...
Връщането е без особени перипетии, но за това пък по-дълго и весело заради някакви нападали камъни между Царева ливада и Дряново. Малко след полунощ сме у дома.
