Последната сериозна разходка за това лято. Планувах я още като се връщах от предишната. Исках да е малко по-натоварваща, а не просто разходчица. Този път си взех билет за влака София-Варна по-рано, а не в последния момент, като оня случай за Бургас, когато реших, че никой не пътува с влак, щом аз не съм се качвал на такова животно 10 години. Настаних се в спалния вагон и се опитах да поспя, но останах само с опита. Бях си забравил тапите за уши в багажа на колелото, а то се намираше в пощенския вагон, който, за мое нещастие, беше точно на другия край на най-дългата влакова композиция, в която се бях качвал и виждал. Колегата под мен си хъркаше, а аз си пуснах музика в слушалките и гледах леглото над мен. Гадна работа. Най-накрая, след тежката нощ, влакът пристигна във Варна, свалих колелото, яхнах го и така започна моят първи ден от петдневната ми обиколка.
Ден1:
Около 7 часа поех към изхода на Варна покрай морската градина. За втори път, през последния месец, виждам толкова голямо българско знаме:
Малко след това напуснах и Варна:
Извън Варна, по пътя. нищо интересно: Преди Шабла снимах този паметник, незнайно какво изобразяващ и занемарен!
В Шабла се видях с мой приятел и колега от София, който този ден бе в околността. Седнахме в едно хубаво ресторантче, хапнахме, разменихме по някоя дума, и никаква приказка за работа, и всеки пое по своя път. Аз, преди да изляза от града, реших да направя някоя снимка.
Общо взето, градчето не се е променило много за последните 22-23 години, откакто не съм стъпвал в него. Попитах един човек къде има чешма и той ме насочи. Отивам натам, оглеждам се, няма. Същия човек идва след малко и аз, мислейки, че ме е пратил за зелен хайвер леко троснато го питам къде е чешмичката. Той уверено се обръща, вдига ръка и онемява:
-Вчера беше здрава, на кой ли му пречеше?!-а в гласа му се долавя огромно разочарование. Спрях на една бензиностанция и помолих момичетата да си напълня от чешмата. Добре, че вода имаха поне, защото пък ток нямаха.
Минах Дуранкулак, същото село си е, два или три пъти съм ходил на лагер като дете, нищо забележително, а след това прекосих границата:
Озовах се във Вама Веке, последната ми спирка за този ден.
Няма да се повтарям за прекараната част от деня във Вама Веке. Има тема специално за това място в раздел Миш-маш, както и в блога ми:
http://gergoff.blog.bg/turizam/2013/09/02/.1145060През този ден изминах 115 км.
Ден 2:
Станах около 6:30, посрещнах изгрева, което донякъде компенсира безсънната ми нощ и липсата на слънце, заради облаците, на Джулай морнинг, закусих румънски геврек с румънско кисело мляко, което по качество не отстъпваше на нашето, но бе двойно по-скъпо и потеглих обратно за България и Варна:
Границата преминах без проблеми, леко разочарован от липсата на национален трибагреник на голите пилони. За сметка на това, вече в наша територия, "гордо" ме посрещна този разкъсан билборд, тъжно веейки се като парцаливо знаме на парцалив народ:
Обратно към Варна отново нямаше какво да се снима, както и предния ден. Там ме чакаше колегата, и в буквалния, и в преносния смисъл, защото, макар и в различни фирми работим едно и също, Валенти Добрев, който е любител на вело-пътешествията:
Щракна ми една снимка за спомен, но пък аз тъкмо се обърнах, да видя паметника
След като изпихме по бира, полафихме си за общото ни хоби, се отправихме към едно негово любимо място, край местността "Побитите камъни", където останах да пренощувам, разпъвайки палатката. Снимките са малко лоши, защото вече се смрачаваше:
Някой се е постарал да съгради малко оазисче, други да го превърнат в сметище:
Влязох в палатката, хапнах набързо и си легнах. Този ден бях изминал 137 км.
Ден 3:
Станах рано, времето беше доста хладно. "Идеално за каране"-помислих си. Закусих, събрах "сергията" и потеглих. Движех се по второстепенния път, който почти през цялото време върви под и около магистралата. Като цяло мразя магистралите. Няма сянка, няма водя, шумно е. Минусите са им много, когато става дума да караш велосипед по тях. Освен това-забранено е! В далечината забелязах някакъв хълм, като покрит със сняг. Цветът си обяснявам с намиращият се наблизо град Девня, но може и да е каменоломна. Нямаше кой да питам, само снимах:
Поне природата ни е хубава, а и този квадрат в полето, като отсечен е:
В това село спрях да заредя провизии. Дотук пътят се оказа доста тежък, с немалки изкачвания, имах нужда от храна и вода, че не се знаеше как ще е натам:
По пътя направих две снимки, които са показателни за отношението на хората към българското:
Тук, преди Шумен, мислех да се окъпя, нищо че е забранено, но уви
Шумен:
Подминах Шумен, като ми оставаше немалка част от пътя. Този ден крайната ми точка беше едно село край Разград-Езерче. С ударение на последното 'е'! Десетина километра преди Разград ми се обади Мечо пух да ме провери как се движа. Казах му, че пътувам, но бавно. Та сега ще се ударя малко по самолюбието, самочувствието и гордостта ми. Очевидно преценил, че съм изморен Мечо дойде с колата си до Разград, натовари ме мен и колелото и поехме към Езерче. Това ми се случва за първи път, ама и аз съм един пътешественик, а?! Закара ме в местната хижа, където щях да остана да нощувам и започна да приготвя вечерята. Това е Мечо пух, велик планинар, който преди броени дни, вече на 69 години и пет месеца, се завърна от поредния си пеши преход Ком-Емине:
А това е хижата, както и стадиона, на който рита състезаващия се в регионалните групи отбор на Езерче:
А край тази камина изкарахме вечерта в приятната компания на бившия кмет, три мандата, на Езерче-Салим, приятелят им Динчер, на когото бяха поверили отговорността за барбекюто и техния приятел, също казващ се Салим. Хубави хора-приятна компания. От тях се запознах с "борбената" история на селото и научих, че първият олимпийски шампион на България по борба Димитър Добрев е от тук. Школата е дала и над 100 републикански шампиони. С тези хубави хора изгледахме и победата на Кубрат Пулев над американеца Томи Томпсън и вечерта неусетно се изниза. Отправих се към леглото, като погледнах навъртяните километри.
Километражът, за дена, показваше точно 116 км.
Ден 4:
Събудих се отпочинал. За първи път последните дни спах в истинско легло. Мечо пух дойде до хижата, пожела ми лек път и се разделихме. Тук, от този форум, повтарям поканата си той и тримата му приятели да са ми гости, когато пожелаят.
Тръгнах по указания от Мечо маршрут и в село Балкански спрях да снимам това. Когато човек няма знаме, но има желание, може и така да покаже своя национализъм:
В село Благоево видях първия, от доста километри, наистина поддържан паметник:
Този ден трябваше да стигна до Велико Търново. Още от сутринта, дали заради добрата храна, дали заради добрата компания вечерта, дали заради спането в легло, а може би съвкупност от трите, усетих, че имам повече енергия от предните дни и реших да я пазя и използвам максимално. По-чести почивки, без да усещам нужда от тях, но така прецених за правилно.
В с.Ломци отново поддържано и чисто, явно обичайно за тези места, а не само за празници:
Стигнах и до Попово, където центърът беше наистина за пример, като изключим този паметник, който дали и скулпторът му знае какво изразява:
Приближих чешмата в центъра, където тези двама юнаци си говореха на турски. Поздравих ги и единия, на по-чист български и от моя, сигурно, ме попита дали съм местен. Отговорих му, че живея в София, а той ме попита дали съм дошъл с колелото. Отговорих уклончиво, не ми се влизаше в подробности за целия ми маршрут и на свой ред им зададох въпрос, дали карат велосипеди. Малкият сладур, този вляво: -Имам колело, ама ме мързи да въртя педалите, а пък чак до София.... Децата са много сладки като малки, но после.....
Малко след Попово видях това "Ковачевско кале". Започнала е реставрация, дано го завършат, изглежда интересно:
Малко преди Стражица имаше едно изкачване, около 2 км, а преди него табела 10% наклон. Наистина беше сериозно изкачване, но после имаше 10-12 км. спускане, та компенсира усилията ми.
От Стражица трябваше да покарам над 20 км по магистралата, което още не е магистрала, но в неделя следобед е доста натоварено шосе. Поозорих се докато стигна Търново, но най-накрая бях там:
За следващия ден, последния от прехода, ми оставаше да мина Хаимбоаз. Не знаех какво ме очаква като изкачвания. Имах спомен, че е лек проход, не като Шипка и Беклемето. Имах сили и реших да отхвърля някой километър, пък ще видим къде ще се спи. Бюджетът ми не включваше спане на хотели и в квартири. Отбих се в Дебелец, взех една бира и консерви и хайде по баира. Покарах двайсетина километра и взе да се смрачава. Започнах да се оглеждам за черен път, който да ме отведе до някоя полянка. След два неуспешни опита открих едно скоро окосено поле, разпънах палатката, вечерях и легнах доволен.
Този ден бях отхвърлил 142 км.
Ден 5:
Последен ден, последен преход. Този ден трябваше да стигна до Калофер, където да остана 4-5 дни на палатка. Към 7:30 вече бях потеглил и стигнах Вонеща вода. Наистина се усещаше някакъв неприятен аромат наоколо, дали от водата, дали от канала наблизо...
Хаимбоаз се оказа много приятен проход, като се минава откъм Търново. В обратна посока ще е по-тежък. Имаше само едно по-тежко изкачване, дълго 4 км, от Мишеморков хан нагоре. Хубавото на Хаимбоаз е, че на две места има работещи чешми, нещо доста рядко срещано за цялото ми пътуване:
Поредният безмислен паметник:
Обаче Гурково успя да ме изненада. Спомням си го преди 12-13 години какво загубено градче беше. Сега, гледайки красивия и поддържан център доста се учудих. Служителки казаха, че кметът им е доста взискателен, всеки ден поливат, косят и чистят. Радва окото, браво!
Следващата снимка олицетворява напълно защо "овца" се използва за обидна дума. Цялото стадо се бяха скупчили под сянката на това дърво, ще умрат от топлината на собствената си вълна и допира една в друга, но няма да се разпределят равномерно под сенките на околните дървета:
Продължавам, почти му се вижда края, наближавам Казанлък, а оттам има-няма 50-60 км.
Наближавайки Калофер, не зная преди кое село беше, снимах този паметник, отново занемарен:
Най-накрая крайната ми цел. Калофер, поне центърът му, изглежда приятно място.
Тук разказът ми свършва. През петия ден изминах 126 км, като за целия преход навъртях 636 километра. Получи се добра разходка, вече обмислям следващата. Физически се чувствах уморен, но психически починал.
