Ком-Емине 2011 - дързост и премеждия

[meco puh]

   Ком – Емине 2011   самостоятелно.
       Прелести и премеждия.          Подготвителен ден
                       ( meco puh.)
  Ще започна с въпроса, който ми задаваше всеки срещнат: Защо сам? Защото :
1) Не можах да намеря мераклия, с коготото да имаме еднакви критерии-продължителност на похода, възрастта на участниците, хранителен режим и т.н.
2) Нямаше да има опонент при вземане на ршения.
3) Най-главното, нямаше да деля сладоста от успеха на две или три, щях да я изпитвам сам.
   А имаше ли недостатъци? Бяха много повече от предимствата. Най-малкия недостатък, няма кой да ви извади дори тубата с вода от раницата, за да не я сваляте всеки път. Ами тръгнете само веднаж на  къс самостоятелен поход и ще разберете половината от тях.
   Отначало имаше няколко желаещи, но поради различни причини, постепенно отпаднаха всички.Трябваше да решавам:
1) Да се откажа и аз. Нямаше да понеса срама от хората.
2) Да тръгна сам. Риска бе голям.
    Когато разговарях с един приятел му казах, че се страхувам единствено от среща с мечка и мургавите братя. Коне, крави, кучета, вълци и др.такива  въобще не ме плашеха и имах среща с всички поотделно, ще ви разкажа за тях.
   Всичко бях приготвил, отказа и последният кандидат. Реших категорично. Толкова походи съм провел самостоятелно, макар и по-къси, тръгвам САМ.
  Колко мислих, какво можех да направя. Нуждаех се от човек, дори да не е човек, а някакво живо същество. Почти бях решил да си взема кучето с мен. Щеше да ми е от голяма полза. Да, но и то трябваше да се храни. Обичам животните, как да го оставя, да яде каквото намери. Не, не можех да си позволя това. Не можех да нося храна и за него. Реших денят да бъде 22 Юли. В такъв случай на 30 или 31 Юли щях да бъда на Беклемето, където да имаме среща с моя син, за да ми донесе впоследствие оказали се необходими неща. Тъй като в последните дни на всеки месец той е възпрепятствуван, отложих тръгването за 29 Юли.
   Взех довиждане с жената, подадохме си лапите с кучето. Нарамих тежката раница и тръгнах сам на дългия, тежък път.
   На 28 Юли с автобус в 19,30 часа до ж.п.гара Русе. С влак в 23,30 часа за гр.София, който пристигна на гара София север в 06,15 часа на 29 Юли. От интернет бях разбрал, че за прохода Петрохан автобусите тръгват от гара Север. Да, ама не! Било е някога.
Качих се в трамвая и на централна автогара.

 Случи се второ произшествие. Измъкна се лявата презрамка на раницата от шевовете. Съвсем нова раница. Имах здрав сезал за простирно въже, отрязах едно парче и с него завързах презрамката в горния край за другата презрамка. Автобуса за Петрохан е в 08,30 часа, а не в 07,00, както пишеше в нета. Това доста объркваше плановете ми. До тук всичко наопаки.На Петрохан слязох в 09,55 часа. Бях планувал да си оставя раницата тук, да отида до връх Ком, да се върна и да спя в х.Петрохан. Не се знаеше дали ще успея, пък и взе да се заоблачава. Мина ми през ума, че костенурката е малка, но е много умна. За никъде не тръгва без къщурка. Вдигнах си къщичката на гърба и тръгнах към Ком. Хижа или връх, щяхме да разбера по пътя. За да не изпусна някоя пряка пътека, реших да пусна GPS a. Взе да се инати и той. Питаше ме: „Проблеми с намирането на спътници, да продължа ли да търся?“ Незабавно му отговорих:
  Е за какво те нося бе майно? Че заради тебе, и зарядно, и един акумулатор от 0,600кг., зарядно пък за него 0,300кг. Замълча, нищо не ме пита повече.Чак след 15 ина  минути ми каза, че е готов за навигация и вече спря да ме пита просташки въпроси. Ама и аз започнах да го пускам предварително, в по-открити пространства, а не като вляза в помещения или гъсти гори. Облякох си дъждобрана, започна да вали. Бях на кръстовището – за върха или за хижата. Веднага поех посока хижата. Срещнах боровинкаджии, не бяха от най-тъмните. Поприказвахме си минута или две и тръгнах. Казаха, че след час ще бъда в хижата. Малко не им повярвах. Видях и други такива, които слязоха към хижата. А тя не била много далече, за час и половина бях в нея. Много добри стопани, добре ме посрещнаха, питаха ме от къде съм и защо съм сам. Много противен въпрос, човек не знае какво да отговори. Почерпиха ме с бира, разбира се аз я платих. Един мой връстник от Видин ме подложи на кръстосан разпит, още на вратата, и като влязох вътре със сменени дрехи, вече всички вътре знаеха житие и битие мое и не се наложи да отговарям повторно. Идвах за втори път в новата хижа, след 1987 година. Настаних се, прострях дрехите да се сушат, разбрах, че четирима колоездачи тръгнали за върха около обяд. И така моята среща с групата на Борисов пропадна. Заех се да си ремонтирам раницата. През разшитото място прокарах два ката сезал, завързах отвътре едно 200 грамово дърво, а отвън презрамката. Стана здраво, макар че раницата натежа с 200 грама. Часът бе минал 16,00. Вече не можех да тръгна за върха, а оттам и за Петрохан.Останах в х.Ком. Хижата е хубава отвън и отвътре. Хората са добри и отзивчиви. Поисках супа, предложиха ми 4 вида. За нищо не ми казаха не. Благодарен съм им. Легнах си в 22,30часа. Това, да лягам  в 22,30, да ставам в 05,00 и да тръгвам на път в 06,00 часа в следващите дни стана почти закон. Тръгването за нос Емине остана за 30 Юли 2011 година.



30  Юли 2011 -Ден първи                                                                                                                                         Тръгнах в 06,00 часа, минах покрай старата (малката) хижа, нямаше още никой навън.

Нагоре по стръмната пътека се показа и слънчо. Стана ми хубаво. Слънцето развеселява природата. Не ми е хубаво да се движа в гора и облачно време. Излязох на билото. Тук мъглата скриваше върховете, а скоро се скри всичко. Включих GPS a, тъй като мъглата продължаваше да се сгъстява. Малко преди връхната точка на Ком се сетих да си оставя раницата. Защо ли не я оставих още докато бях долу? Преброих, бяха останали 3 пилона до върха. Излязох при дядо Вазов, взех си в раницата три камъчета и тръгнах. Едното камъче ще го хвърлям в морето, ако стигна до там, второто ще ми остане за спомен, а третото за моята жена, която ме търпи. Снимах го дядо Вазов и тръгнах надолу.


Под Малък Ком спрях за минутка да пия вода. Може би като съм свалял раницата, съм закачил телефона на колана и той е паднал. Разбрах това след около час. Не се върнах, а се обадих по другия телефон на сина, да се обади във „Viva com”, за да не могат да приказват за моя сметка. Загубих телефонните номера на много приятели. Снимах се на прохода Петрохан, пред водохващането на Враца.


Ето я чешмичката , където при предишното ми минаване имаше издигнат барелеф на Г. Димитров и В. Коларов. Много лесно се разделяме със своята история. Какво пречеше да си съществува, дори да е била отрицателна.


Малко преди х.Петрохан имаше много народ, събрани за събор на нормални и импровизирани палатки. В хижата нямаше нищо за ядене, ядох от раницата, изпих една бира и тръгнах.


Нямаха голямо желание да ме уговарят да остана там. Дори си мисля , че искаха да ме препратят към х. Пробойница. Още на стръмното след х.Петрохан започна да се заоблачава. Връщаха се и боровинкаджиите. За мое съжаление, не всички. От  хижата до подсичането на вр. Чамляку срещнах десетки групи от по 4 до 20 боровинкаджии. Започнах да импровизирам, че след мен идва група. Отдалеч ги поздравявах, а като стигна близо до тях им казвах: моля ви, кажете на моята група, която идва след мен да побързат, щото ще завали. Да се опитат да ме настигнат.
  Каква ти група, нямаше жив човек след мен, а само боровинкаджии. Групата до Тодорини Кукли бе огромна.


Поздравих ги, но не можах да си кажа приказката. Отдалеч ме подхванаха:
     Ааа бате, ти вчера нали отиваше нататък бе.
     Къде нататък?
     Ами към Ком.
 Разбрах, че тоя е един от вчерашните.
     Да, вчера ходих до х.Ком.
     Е да ама вчера към Ком, днес насам, защо ходиш на тъй, на иначе като на хЕй кожата?
 Обади се тартора:
      Аз ще ти взема звънеца.
 На раницата имах звънче, да прогони змии и диви животни
      Ти за един звънец ли си? Той ми пази живота.
      Той майтап си прави бе бате.
 През това време минах покрай тях и малко напреднах. Оставиха ме на мира, благодарение на първия. Заваля, влязоха в колите. Даже дъждобрана не извадих от раницата, не знаех какво ще им хрумне. Като се загубих от погледа им, си извадих дъждобрана, но вече доста бях се намокрил. След червената локва отклоних се от пътя и тръгнах по стръмната пътека към Врелата. Започнах да дишам по-спокойно. Спрях за почивка. Отворих едно кафе 3 в 1, само леко в единия край, изсипах съдържанието на земята, пъхнах парите на руло в малкото пакетче, затворих и го сложих при другите кафета. Оставих само 20 лева в джоба. До нос Емине парите така ги носих. Слънцето отново грейна, слязох по стръмното и после покрай реката в х.Пробойница. Прострях мокрите дрехи, някои изпрах и седнахме на масата. Тук да отбележа, че умея да правя разбор на маса, дори ако имате желание да ме слушате, мога и да ви попея. Но без ноти не мога да пея. Първо трябва да взема ноти, а в случая, за да не ми тежат не си носих. В хижата също нямали, но гостенина носил в повече и ми даде малко ноти. Оказа се много добър, че и пари не ми взе. Затова ги почерпих с бира. Имат страхотни кюфтета, големи като питки и вкусни, на нормални цени.Легнах навреме, без песни. Тях ги чувах до към 04,00 часа. Да разговарят. Това на мен никога не ми пречи, крачолите ми са много широки.


31 Юли 2011    Ден   втори                                                                                                                                                                       Нямаше признаци на живот в хижата.Спяха дълбоко след снощните късни часове. Тръгнах по асфалта надолу, пресякох го веднаж на късо разстояние, а след това на много дълго. Застанах срещу Лакатнишките скали и дълго дълго съзерцавах стореното от природата. Каква е силата , която изваяла тези красоти? Човека е силен, но никога няма да може да победи природата. Тя, всемогъщата издига планини, ражда хиледи красоти, после идва момент, когато ги потапя в дън земя, и пак създава нови. Никаква човешка сила не може да стори това.


Едно човешко създание ме стресира с бучене и силна свирка. Оттеглих се от пътя на човешкото чудо - автомобил. Колко ли къщички има в тия скали? Бих искал да ги разгледам, но сега не е момента. Задачата е да се придвижвам колкото може по-наизток.
 Тръгнах без голямо желание надолу. Пред малкото заведение трима пиеха бира. Присъединих се към тях. Винаги съм мислил, че бирата е по-добра за пиене, отколкото водата, особено когато си много зажаднял.
 Вчера като почивах намерих една пластмасова капачка. Казах, някой си загубил капачката на тубата за вода. Като рових в раницата по-късно, установих, че този някой съм аз. И не съм загубил капачката на тубата, ами капачката за батериите на челника ми. Капачката прибрах, но батериите не ги видях, сега челника ми е сакат. Тук в Лакатник намерих такъв магазин, до гарата. Такива батерии няма, но си купих два различни по големина прожектори, които ще ми вършат добра работа. Захванах голямата стръмнина нагоре. Къщите на гара Лакатник са доста стари, не са като тези, в моето село. Но видях една стара, но поддържана къща.


Доста скучно движение, няма видимост и уморително стръмно. Като свърши стръмното, се видя селцето Лакатник. Слязох в селото. Преди да тръгна нагоре, минах покрай възрастен мъж и малко10 – 11 годишно момиче. Спрях да почивам и да си налея вода. Попитах ги за вода , възрастния мъж ми взе тубата и замина. Върна се с пълна туба и една стъклена бутилка. Попита ме дали ще пийна едно бяло вино. Не му отказах, в тая жега щеше да е приятно виното. Наля ми една чаша, изпих я. Върнах чашата, той ми наля още една. Изпих я на две почивки. Много добър човек. Като тръгвах, изпрати момичето, да ме прекара покрай кучетата , които бяха на 100 м.от  края на селото, в кошарите. Минахме от там, дадох на момичето 1 лев и я изпратих да си върви. Зарадва се.Тръгнах нагоре през гората, после през поляни и стигнах до хижа Тръстена.


Младо момиче(май готвачка) ми каза, че ще трябва да изчакам хижарката. Малинака пълен с работници, все тъмни братушки – мъже и жени. Завръщат се. Изкъпаха се, изпраха се, аз продължих да чакам. Накрая се върна и хижарката, отиде да ми приготви стаята. Аз изсъхнах осолен. Разговарях с двамата колоездачи, които тръгнаха към Бов. Накрая и аз бях настанен, но когато слязох от третия етаж на първия, да се къпя, баните вече бяха заключени. Водата в хижата свършила. Как не, при такава навалица и всеки се изкъпа и се изпра. Подразбира се, като няма вода, няма и тоалетни(заключени). Показаха ми външните такива. Примирих се.
 Започна веселата част. Не беше лошо, Вечерях като в първокласен ресторант. Пристигнаха и нотите отнякъде. Дойде и танцовия състав. Хижарката ме попита, дали да ги спре в 23,00 часа. Само не разбрах, защо ме питаше. За оправдание пред тях ли? И какво очакваше да и отговоря? Да кажа „да“,  и после за нула време да ме засилят да спа в долното свлачищно езеро. Естествено казах, че не ми пречат и за да чуе един тъмен  съсед казах, че даже ми е приятно. Продължиха до към 1-2 часа, аз естествено спах спокойно.


01 Август 2011    Ден  Трети                                                                                                                                                                         Освободих хижа Тръстена също рано, въпреки че следващият преход също бе късичък. Целта на тези къси преходи беше, краката ми да свикнат с ходенето.Постоянно се ослушвах, дали няма да ме заболи някое коляно или да усетя болка от типа „пришка“.Трябваше да прескоча бариерата на третия и четвъртия ден. При усещане на най малката болка, сменях чорапите, а някой път и обувките. Не бързах, често почивах. Досега нещо обезпокояващо не се получи.
 След хижата минах покрай горното езеро и преди гората, където има някакво дивечово стопанство тръгнаха две огромни кучета. Много бързо стигнаха на 10-15 метра от мен и започнаха опити да ме нападнат от различни страни. Честно казано, не се уплаших, но някакви тръпки ме полазиха. Реших да опитам ефекта на по-малките пиратки. Големите вдигат голям шум, пък съм в близост до стопанството. Запалих една и хврлих. Едното тръгна към пиратката, но когато гръмна, побягнаха и двете като насрани. След 2-3 минути се завърнаха, но лаеха на 40-50 м.от мен. Идеален ефект, може да се прилага и занапред.


Подсякох доста високия връх Издремец и пътеката зави на юг, даже на югозапад, загуби се в високата папрат. Не може да бъде, защо на югозапад? Извадих GPSа, показваше същото. Тръгнах, но в храсталака не се върви. Извадих Ком Еминската карта на к.г.н.Тодор Ненов, посоката вярна и обясненията казват същото. Може или не, вървях през папрата. Скоро излезе пътечка в гората, подминах разклонението за манастир Седемте претола, предполагайки че tito и колегата му по тая пътека са слезли ниско надолу. Излязох от гората, тръгнах по път. Намерих ръкавицата на колегите колоездачи Борисов и сие. Ще им я връча, когато се видим. От тук нататък вървях по път, който има много разклонения, но маркировката бе добра, а и GPSа помагаше, където е необходимо.


Слязох по колова зимна маркировка към х.Лескова, но в началото на гората коловете секнаха, а лентовата по дърветата отсъствуваше. И така се въртях 10-15 минути. Намерих изворче, пих вода, хижа не се вижда. И тук GPSа, който показа, че е на 50-60м.надолу. Намерих я скрита почти в един трап. Хижата намерих, но хижара не можах. Изпрах си ризата, чорапите, изсуших ги, но хижара не се появи. Разбрах, че няма да дойде. Хижата е заключена, но не е голяма беда. Има нов построен навес, като столова, с голяма фурна и друга камина. Масивни, големи маси и хубави пейки. Тук има условия за прекарване на ноща. Може да се пожелае само една малка лампа 15 w, от акумулатор може би. Вечерях, съединих две пейки една до друга, постлах си шалтето,  влязох в чувала  и заспах. От кибрита му взех 10 клечки, а му оставих буркан – 400 мл. с мед и смлени фъстъци, които много ми тежаха, а имах още два буркана.

[Марио Сергиев]

Отдавна чаках да започнеш публикуването на разказа за това пътешествие ! Благодаря !!!  

[meco puh]

 02 Август 2011         Ден  Четвърти
  Този преход очаквах да е труден, поради факта, че х. Мургаш не работи и се налага да предприема нощувка на Витиня. И още нещо: вече се изкачваме на по- големи височини, а  до Мургаш и броя върхове са повече.


Напуснах х Лескова добре отпочинал, бързо стигнах до билната колова маркировка в местноста Равнището. Отначало маркировката е добра, но скоро изчезва и така продължава до Мургаш. Намерих изкъртена табела, снимах я и я завързах за дървото.


Сутрин по хладното се върви добре.Преминавам вр.Бигла Белев връх и почивка с кафе 3 в 1 на билна поляна Прекръстето. При подсичането на вр.Рудешки камък правя снимка отново на природен феномен.




Човек дори само заради тези интересни създания да тръгне на Ком Емине, си заслужава. А още колко ли неща привличат вниманието на човек, по тоя безкраен път. Например изгрева и залеза на слънцето, появяването на пълния кръг на луната зад някой връх и т.н. Мога да ги наблюдавам с часове, само да имам повече време. Да, но тук се появи една неприятна изненада. Загуби се пътеката в гъсталаците от папрат, коприва, тръни и още какво ли не. Трябва да се заобикалят много неща, дори средни скали, напускайки пътеката. То, всъщност пътека няма, следя само посоката и от време на време трудно личащите следи на преминалите преди мен. Преди м. Йовчовото се загуби всичко – и пътека и следи. Извадих GPS и тръгнах по него. Вървях така без път и пътека дълго. Преди да започна изкачването на Мургашкия масив се появи отново пътека. Пресякох трасето на газопровода, изкачих връх Чилек и стигнах на разклона на Белия камък. Тръгнах направо за м. Зла поляна. Тъй като не работи х. Мургаш, нямах работа и на върха. Отдавна ми свърши водата. Ако не открия някъде скъпоценната течност, не зная как щях да издържа до Витиня. Без вода не можех и да обядвам. Идеална е обаче тая пътека към Зла поляна – сенчеста, не е много стръмна. Минавам за пръв път от тук. А, ето го и моето щастие. Тече  вода в изобилие. Почивка с обяд. Сега вече се върви много леко. Наядох се, напих се, 2 литра вода има и в раницата. Бързо излязох на Зла поляна. От кошарата срещу езерцето тръгнаха 3 кучета, но много не се приближиха. Може би, ония са им съобщили, че ги гърмя с пиратки. Почивка на сянка – 5 минути. Вече и пътя е камионен, ясно е, че ще ме изведе на Витиня. А до вечерта има още 8 часа. А това означаваше, че почти съм преминал един труден преход. Радвах се, но по този каменлив път усетих болка в лявата пета, отдолу на крака. Смених обувките и чорапите. Видях горски работници, поздравих ги. Единият се оказа приказлив като мен. Казва се бай Ганьо от ...забравих името на селото Побъбрихме си с него. Много приятен човек. Попита ме защо съм сам. Това хич не ми хареса, ама отговорих му резонно. Много ме разпита, каза, че ще ми дойде на гости. Дадох му телефонния си номер, съжалявам, че аз не взех неговия. Да обаче сега се свързахме, и му имам телефона. Попита ме, дали пия ракия. Отговорих, че като няма не пия. Извади 2 литра, пихме от голямата туба, наля ми и 0,5 л.за из път. Взехме си довиждане и тръгнах, а те продължиха да бръмчат със своите резачки.


На 100-200 метра преди Витиня ме настигнаха с Жука. Казаха, че ще ме настанят в тяхната спалня. Предадоха ме на пазача и си заминаха. Прекарах ноща в тяхната спалня, не можах да науча къде се намира туристическата. Сега вече и вие познавате тези хубави хора. Много бързо се сприятелявам с хората, понататък ще установите това. Ама и всички хора не са еднакви. Например, някои не обичат запознанствата и приятелството. А мен само пътя да ме питат, съм готов да завържа разговор и приятелство. А ако не ме питат, аз ги заговарям за нещо друго, все има за какво. Планината е пълна с върхове, реки, езера, треви, птици и т.н. Само хората да са добри, като бай Ганьо. Да е жив и здрав, да му се радват внуците.

03 Август  2011       Ден  Пети
  След като първите два дена ме валеше дъжд, час преди да стигна в хижата, последните два бях щастлив. Днес отново сутринта е прекрасна. Няма облаче на небето. От Витиня тръгнах по асфалта. Не може да се каже, че ми спори вървенето по асфалт. Все някъде ме заболява. Но не вярвам рамената да ме болят от това. Зачервени са до кръв, но не мога да намеря нищо, което да изхвърля от раницата. Най-после тръгвам покрай оградна мрежа, в гората. Прохладно е и хубаво мирише. Като излязох от гората разбрах, че съм наближил Ботевградския проход. Доста добро темпо съм си наложил. Направих снимки на паметника.

Пресякох прохода, продължих по камионен път. След дълго вървене по този път, излезе разклонение. Имаше два избора – по пътя или по пътеката. Без да обърна голямо внимание на разстоянията, тръгнах по пътя. Доста голяма грешка. Вместо да се изкачвам нагоре към Етрополския проход, движех се хоризонтално или надолу. Вече бе късно, трябваше да продължа. Накрая започнах да катеря по стария римски калдъръм към прохода. Пътя се оказа много дълъг, с много серпентини нагоре. Този трак трябва да са го пуснали ония с ATVта. Но не са виновни, те не са го пуснали за мен, да съм си отворил очите. Отново се обади лявата ми пета. Нова смяна на обувките. По тоя каменен калдъръм не само петите, ами и главата ще ме заболи. Най-после съм на билото. Кобила с малко, красиво конче пасяха на прохода.


Наблизо имаше и кола, а до нея хора. Влязох в гората и продължих към хижа Чавдар. Едно куче-рошльо се търкаляше в кална локва.


Тръгна след мен, но след половин час, изглежда, стана му горещо, изостана назад и тръгна обратно към локвата. Днес имах намерение да продължа поне до х. Мургана. Явно няма да мога. Първо загубих много време и второ болката в крака може да се увеличи фатално за целия поход. Ето какво бях казал в къщи преди тръгване:
 „Ако почувствам силна умора или болка такава, ще си давам почивка, не само ден, но някъде и два. Само и само след това да мога да продължа“. Ето го деня, оставам в х.Чавдар. След около половин час разговарях по телефона с mediator37. Като му казах, че оставам тука, ме попита:
 Защо не продължиш, още е рано.
Той не знаеше за крака ми, не му казах. А аз не бях сигурен и за следващия ден.Разговаряхме с хижаря, за Мургана, за Свищиплаз, за Планински извори. Казах му, че ако се оправя, утре в Мургана няма да се отбия, ще продължа направо за Свищиплаз. И той одобри рершението ми, имайки в предвид, колко на ниско е х.Мургана, но ми каза да зная, че в Свищиплаз няма хижар.Това много не ме бъркаше, тъй като била отворена и имало пазач.
 Чавдар е в доста добро състояние и сега продължават да правят по нещо, нови маси, нарове и т.н..Хижара и той беше учтив. Платих си сметката от вечерта, тъй като сутрин тръгвам рано. Във всички хижи ще плащам от вечерта.
 Отново валя през ноща, но този път не можа да ме намокри, бях под покрив.


 Четвърти Август 2011       Ден  шести
  Времето е хубаво, ще бъде слънчево, но след снощния дъжд тревата е мокра, Така газих мократа трева до билната пътека под връх Баба.



Намокриха се краката ми и целият анцунг. След като излязох на билото, нещата дойдоха на своето място. Бързо стигнах до паметника на 860-те руски воини на ген Дандевил,  загинали от студ през 1877 година.



От тук нататък вървях много бързо, по широк път. Нямам никаква болка в петата на крака. Отново боровинкаджии, за щастие не се занимават с мен, а си гледат боровинките. Колите им основно са със софийски номера, но ми привлякоха вниманието и тези от Русенска област. Чудех се, дали е оправдано да биеш път от Русе до тук, за да береш боровинки. Изглежда, че е оправдано, след като са дошли толкова много коли.




Подсякох връх Баба, Вр. Говедарника, Минах покрай Етрополските зъбери-още едно красиво чудо. Минах без да се отбивам в х. Мургана, през връх Мургана, към Златишки проход и Кашана. Направих снимка на паметника на руските воини, който се намира преди прохода.



Спуснах по горската пътека, която много не личи, но пътят пък обикаля много. Реших да обядвам тук, тъй като нататък по билото едва ли щеше да има такива сенки. Навлязох в Златишко-Тетевенска планина. От тук на изток, до х.Свищиплаз има път, без да се изкачват върховете, но не знаех в какво състояние е той. Толкова години вече не съм минавал по него. Тръгнах по пътеката през върховете. Подсякох Каполски връх, изкачих връх Кордуна. Надолу ровят ли, ровят планината. Икономически интереси.


Много коне срещнах до тук. Не се страхуват от хората, приближават се съвсем наблизо, но не се страхувайте, безопасни са.


Подсякох двата върха – Свищиплаз и малък Свищиплаз, покрай връх Миале се спуснах в хижа Свищиплаз. Тук, около 5 минути преди хижата ме посрещна работник, който беше с камион и ми каза, че хижара го няма. Те през деня ползвали хижата и ме настани в нея. Привечер пристигнаха двама, които пък пазели хижата през ноща. От тук минавам за втори път, жалко за хубавата хижа. Каменна, стабилна хижа, но почти изоставена. Боя не е виждала откакто хижа станала. Всичко около нея обрасло. Външната врата вече трудно се затваря. Бани и тоалетни, с изпочупени врати, душове липсват, вратите на спалните остави заключването, трудно се затварят. Опитах да отворя един прозорец, не може, а другия не се затваря плътно. Ток няма, знаете всички последици от това. Не тръгвайте за там след Септември. Бях доволен, че имаше оставени одеала и чаршафи. През ноща отново валя слаб дъжд. В23,10 часа се събудих, звънна ми телефона. Прибягах навън, тъй като знаех, че вътре в сградата връзката е слаба, и може да ни прекъсне разговора. Беше комшията. Били седнали на ракийка, та ме пита:
  Къде си бе човеко, ние с комшията сме на маса в нас.
  В хижа Свищиплаз съм. Пийте по една и зарад мен и за мое здраве.
  Не зная къде се намира тая хижа.
Казах му, че се намира до Петрич и затворих. Как да знае къде се намира, като от леглото по-нависоко не се е качвал. Вярно, шофьор е, минавал е през Шипка, Хаинбоаз, ама за Беклемето не е чувал, камо ли за Свищиплаз. И е по-добре, че точно за тая хижа не е чувал, никога да не я научи къде се намира.
 Мина и шестият ми ден, жив съм, здрав съм, нищо не ме боли, започвам да мисля за срещата с моя син на Беклемето. До днес турист в планината не срещнах, ще ви кажа когато срещна първия такъв.

05 Август 2011        Ден Седми
  От хижа  Свищиплаз тръгвам много замислен. Защо нямаме туризъм, ако някой каже, че имаме, защо е слаб. Ами първо от нашето нехайство. Има ли БТС – няма. Има ли добри хижари – няма, Има ли добри стопани – няма, има ли хижи – няма. Още ред такива „няма“. От старото поколение съм. Навремето ако влезеш в хижата с обувки, бог да го прости, бай Васил на хижа Тъжа, ще ти одере кожата. Беше прав, та той там ходеше бос, без чорапи. Алоо, къде си тръгнал? И у вас ли не поглеждаш пода? Има килими, чисто е. До тук минах през 7 хижи, все гледах някой да ми каже, събувай се, ето чехли, имах и мои. Никъде. Минало-заминало. Ееех демокрацийо!!! Ти ли промени тези хора или те тебе промениха? Спирам, въпреки че мога да пиша още дълго за Планински извори(като пиша за нея, ме заболява лявата страна под рамото), Яворова лъка, и още  и още....
 Тръгнах по стръмното през гората. След дъжда кално е, и едвам крача нагоре. Спирам, гледам, нищо не съм минал, но най-страшното настъпи, когато излязох над гората. Месеци никой не се е отбивал, пътека няма, ама никаква. Защо ли не спах на билото, някъде на завет, на палатка, ами тук в ниското. Вече съм мокър до кръста и реших: От днес, ако има хижа на билото, ще спя в нея. А ако е на повече от 10 минути от билото, ще спя на палатка. Казано е.
 Мъка, не мъка, съм отново на хубавото планинско било. От тук, вече преди н.Емине могат да ме свалят само завързано като говедо.


След като вече съм на билото, с малки усилия успях да се изкача на първия двухилядник(кога ли ще видя и последния), вр Косица. Никаква коса или косица, нормален връх. Има отклонение за х. Момина поляна. Да! Да! Никакви отклонения надолу, ял съм такава попара вече, киселото мляко духам и ям. Малко напред и слязох на  хижа Планински извори. От тая хубава хижа имам прекрасни спомени. За четвърти път съм на нея. Ето един спомен. Бяхме 6 или7 яки, млади мъже(поне аз така мисля). Сняг колкото щеш, но на билото някъде отвято. Пристигнахме до хижата, но не можем да се доближим до външната врата Сняг до покрива. Две момчета, хижарчета ни поканиха да влезем, поразровихме и влязохме. Вътре уютно, топло, прекарахме прекрасна вечер. На следващия ден при идеално време се спуснахме към с.Антон. Къде бихте се подслонили тая зима, ако сте на билото?
 Отидох да видя как е вътре. Не трябваше, ужас! Не съм виждал такава разсипия. В един форум щяха да разкъсат човека, затова, че е писал лоши думи за българина, унищожил х.Яворова лъка. Ха сега вземете камъните и хвърляйте и по мене. Не може да има други такива като нас, да унищожат с „една ръка“, стореното с милион мъки. Да, с толкова мъки. Може ли някой да ми обясни, как е построена хижата без път и пътека. При днешната техника всичко е възможно, но тогава? Не можем ли да проявим поне малко загриженост и да я спасим? Отвън затънах до глезените, вътре не влязох, нетърпима миризма от л...а. А беше всичко в бял фаянс. Да, такива сме! То врати и прозорци няма, вътре или вънка все едно.Няма да снимам, за да не ви заболи и вас лявата страна под рамото.
Продължих, обядвах макар и много късно до колонната чешма. Красиво изградено, но колко ли хора минават сега от тук да я видят? Особенно като няма наблизо хижа, в която да се преспи.


От умора и разстроени нерви успях да глътна малко кашкавал и едно кафе 3 във 1. Продължих, тъй като започна да ръми, а следващия ден имах извънредно дълъг преход. Казвам  дълъг, но това е относително, според случая. Ако сте за 2-3 дни това е нормален преход. Ако вече сте вървели няколко дни без водач, самостоятелно, под някакво напрежение, опитайте. Подсякох връх Тетевенска Баба, видя ми се много труден връх.. Слязох на Антонски превал, изкачих Булуваня, с дъжда се разминахме май. Между Булуваня и Братаница видях хайдушките камъни, много удобно място за бивак.


Лесно е когато човек ги описва тези върхове, превали, хижи, но много изтощаващо е, когато решиш да ги преодолееш. Бях напълно изтощен. Разпънах палатката набързо и се настаних удобно за почивка. Дали беше самолет или гръмотевица не разбрах, но излязох да видя. От запад идваха мощни черни облаци. Ама колко са бързи, едва влязох вътре и започна да гърми на палатката отгоре. Мислех, че съм се разминал с дъжда, излъгах се. Сега съм на 2000 метра, сам самичък в тия мощни облаци. Чувствах се като червей в тая огромна земя. Нищожество.Свих се на кълбо, като таралеж и зачаках края. Не, не мога нищо да ви разкажа, това на 2000 метра се разбира, само ако се изпита на гърба. Заваля и мина толкова бързо, както и дойде. Уплахата не мога да ви я опиша. Само мислех, „ей сега ще е“. Но не беше. Не заспах веднага. Може би след час или два усетих някакво стъргане по палатката. Казах си, много ми се събра тази вечер. Отворих очи, на лунната светлина видях две остри уши. Мечка! Не посмях да отворя ципа на палатката. Нее, главата е конска. Беше пълнолуние, ами ако не беше. Само извиках: Брррррррр.Чух тупурдията поне на 20-30 коне. До 05,00 часа пак идваха, но не ги гоних. Докато те са до мене , мечка не можеше да се доближи. Заспах спокойно.

[meco puh]

         06 Август  2011          Ден Осми
  Като излязох от палатката, конете започнаха постепенно да се приближават към мен.  Подгоних ги, избягаха донякъде, но пак се приближиха и то повече. Това продължи няколко пъти, накрая реших да не ги гоня. Дойдоха на 5-6 метра, наредиха се като войници, само че в полукръг. Стояха няколко минути така и започнаха да се отдалечават. Докато прибера палатката, вече бяха на 40-50 метра от мен. Тръгнах пак в 06,00 часа. Слязох до премката между Булуваня и Братаница, изкачих Братаница. Подминах отклонението за х. Бенковски.


Маркировката е много слаба, колкото да не може да се каже, че няма. Пътека няма, обрасла с трева, клека завладял пътеката. Клоните на борчетата  са затворили окончателно всичко.Така минах и Старопланинското конче. Клоните ме намокриха от главата до петите.  Иде ред на големия връх Вежен-2198м. Поизпоти ме, но вече съм горе. Цяло плато е този връх. Подминах отклонението за зимната пътека.Направих снимка на пирамидата и тръгнах да слизам надолу.


Малко преди да стигна до разклона на лятната пътека за хижата, срещнах първите трима туристи по похода Ком Емине – двама софиянци и един тетевнлия. Забележете, от вр.Ком ,първите туристи на вр.Вежен  Тръгнали са от хижа Вежен по лятната пътека, минали Каменишката порта, вече напредваха към връх Вежен. Разговаряхме няколко минути, направих им една снимка и тръгнахме всеки по своя път.


И аз минах Каменишката порта, връх Каменица и слязох на Рибаришкия проход. Подминах пътеката за Розино, почетох паметта на Никола Караджов, загинал тук след Априлското въстание и се спуснах на Горни ветровити преслап – западно от връх Юмрука. Пътеката се разклонява, като едната минава през върха. Нямах голямо желание да изкачвам върха, изкачвал съм го много пъти, по време на хижарството на  нашите приятели Пенка и Николай Киранови от Разград, сега хижари на х. Васильов. Другата причина да мина по лятната пътека е наличието на вода – сладкото кладенче. Вчера си налях 2 литра вода от колонната чешма преди вр. Баба. Тя свърши в 24,00 часа. Днес, до тук вървях без вода. Тази сутрин не закусих, за да не ожаднявам. Сега бягам като кон към сладкото кладенче. Наистина ще е сладко. Малко, 15 минутно изкачване и съм срещу чучурчето. Какво щастие е да тече вода и да пиеш, да пиеш...  Хапнах набързо и тръгнах веднага към хижа Ехо. Нещо боде десния ми крак отдолу. Седнах, събух си обувката. Малко камъче, ама голяма беля. Идват двама туристи – мъж и жена. Изчаках да ме настигнат, нямах голямо желание да бързам. Поздравихме се, поприказвахме си и ги пуснах напред, бързали за х. Васильов. Ето случай да изпратя поздрави на Пепа и Николай. Сварих двамата туристи отново пред хижа Ехо. Обядвали и се приготвяха да тръгват. Нарязали диня, оставиха ми половината, която лепна като мехлем на загорялата ми душа. Питах, хижарката ми каза, че има телешка супа. Взех и 3 дълги кебабчета, надумках се и започнах подготовка за настаняване.


От тримата туристи, които бяха на палатки разбрах, че няма ток в хижата. Вечер пускали ток, който не ставал за зареждане на телефони. А аз исках да си заредя и GPSа. Вече трети ден, от х.Чавдар не е зареждан. Стегнах си раницата и веднага поех към хижа Козя стена. Разстоянието не е дълго, 2 часа и половина , но трябва да се върви внимателно, има доста опасни зони. Не сбърках, като тръгнах. Вървях с добро темпо и пристигнах за толкова, колкото казах. Имаше 7-8 туристи, заедно с хижарката ме посрещнаха на слънчевата площадка пред хижата.


Хижарката е много добра, весела и услужлива. Тъй като бях изпотен, пожелах веднага да се настаня, да си сменя дрехите. Добрата хижарка без да губи секунда, грабна ми раницата и за мое неудобство я изнесе горе в стаята. Благодарих и. Сега отново и благодаря. Не е необходимо да ми носи раницата, достатъчни бяха отзивчивостта и, усмихнатото посрещане, обширните обеснения за цени и менюта. Такива хижи ще бъдат посещавани от туристите. В 22,30 часа дойдоха още трима. Тази вечер бяхме 12 човека, а в досегашните бях винаги сам. За 4 часа докато работеше генератора си заредих двата телефона,GPS (батериите) и акумулатора на GPS.


  07 Август  2011             Ден Девети
  От х.Кося стена тръгнах късно, тъй като имах среща с моя син на Беклемето, около обяд. Вървях нормално, без да бързам. В 11,00 часа пристигнах на прохода. По телефона се чухме и той бил на 10 минути. Чаках го седнал на мантинелите на пътя. Седнахме на поляната, приказвахме дълго. Без неговата подкрепа, този поход беше неосъществим за мене. Донесе ми храна, маратонките, които носих на всички пролетни походи. Изпратих някои излишни неща, между които и спалния чувал. Предполагах, че няма да ми трябва. Излъгах се, но не много. Щеше да ми трябва след прохода Вратник, но там вече е под 1000 метра, и не може да се очаква студ. Раницата ми олекна до към 12 кг. Сега раните по раменете щяха да минат. Разделихме се в 13,50 часа. Някак ми стана криво, искаше ми се да тръгна с него. Трябва да ви призная една истина, която може би е специфична само за мен. Когато нямам настроение , вървя по безинтересни места , като гори без видимост или вървя и мисля за неща, които са по-интересни, правя снимки и след това се чудя, това какво е. Какво съм снимал и защо? А понякога минавам покрай интересни обекти и без да извадя фотоапарата вървя с часове и после се ядосвам, че съм се заблеял. Стават ли такива неща с вас? Можете ли да вървите и да не извадите фотоапарата с часове, даже цял ден? Това от годините ли е? Остаряла ли е главата ми? Не ми правете комплименти, не са нужни. Не сте длъжни и да ми отговорите. Аз знам отговора. Ето, за какво ми е тая снимка ? Какво съм снимал?


Казах на сина да поздрави 7 годишната ми внучка и  сълзите не можах да ги скрия. Струваше ми се, че повече няма да я видя(благодаря на бога, не се случи нищо). Тръгнах,  разбира се и той тръгна в обратна посока. Не можах да се успокоя до заслон Орлово гнездо. Размекна се коравото туристическо сърце. Хубаво местенце, и друг път съм идвал, но никога за по-дълго, все минавайки. Реших, някой път да мина за няколко дни.


Минах през една цветна градина. Чест му прави на градинаря, който ида е, но идеално си поддържа градината. Красиво е, нали?


 Разстоянието не е дълго, набързо стигнах до х.Дерменка(знаещите да ме поправят, ако е Дерменкая). Хубава хижа, без да вляза вътре разбрах, че е поддържана.


Малка почивка, снимка и на път за х.Добрила. Снимам повечето паметници на загинали туристи, но никога не отминавам, ако са били под 30 години, още не се нарадвали не само на живота, ами на младините си. Като това момиче,  останало завинаги на 19 години. Заснех паметника и тръгнах.


По залез бях в хижата. Промяната е голяма, отдавна не съм идвал тук. Само оная съседната сграда не се променя, все в строеж. Всичко е точно на място. Нямам забележки. В спалнята се запознах с трима младежи, оказаха се комшии. Били от съседно Търговище. Ако вземете в предвид разстоянията в някои големи градове, ние с тях не сме съседи, ами сме съграждани. Търговище от Разград е на 35 км. Колко е разстоянието от центъра на София до някой по-далечен квартал? Те казват, че са софиянци. Та и моето село е на 5 км. от съседното Захари Стояново – Търговищка област. Нещо повече, те се оказаха прекрасни хора. Нямахме много време за приказки и може би затова или защото се оказаха много добри хора, се сприятелихме за минути. Станахме толкова близки, че след това от морето намираха време и начин да ме питат, как си мечо, къде си? Благодаря ви Ася, Пламен и Росене. След това два дни аз вървях спокоен, около час-два пред тях. Дори да беше се случило нещо с мен, имах трима стабилни хора зад гърба си, щяха да ми помогнат. Колко малко му трябва на човек, за да усети топлинката в душата на отсрещния. Помислих си, че се познаваме от дълги години, а се познавахме едва от няколко минути. Чудно нещо е добрината. Още две-три приказки, планове, мечти, пожелания и си казахме лека нощ.


       08  Август 2011          Ден Десети
  Станах рано. Приятелите от Търговище също станаха, но казаха , че няма да бързат да тръгват. В 06,00 часа тръгнах нагоре.


 Върви  се леко. Захапах по стръмното нагоре към вр. Амбарица. Изкачих го доста бързо.


Плашеше ме острия, красивия връх, някой го беше нарекал „черешката на тортата“.


Съгласен съм приятелю, съгласен съм с теб mediator37. Похода Ком Емине, ако е огромна  торта, предлагана на много хора, е била изядена от малко щастливци. Дали ще я изям, не зная, но ще се опитам да и изям, поне черешката.
Забелязахте ли, на предната снимка над острия Голям Купен се извисява един връх, който отдалеч не може да се нарече даже връх. Това е нещо от рода на плато, малка равнина. Да ама, не! Това е връх, това е върха на моя живот. Той вечно живее в моето съзнание, в моите мечти. И ако някой каже вр.Ботев, аз винаги съм готов да кажа, кога. Дори се страхувам от тая привързаност. И сега когато виждам моя идол в живота, мисля само за две истини: връх Ботев и нос Емине. Всичко друго е лъжа. Трябва да успея!!!Започвам изкачването на връх Голям Купен.


 В далечината на изток виждам любимия ми връх Ботев. Тази вечер искам да спя в подножието му. На седлото на вр.Ботев е заслон Ботев, но той не се вижда. Погледнах и на  запад. Видях силуетите на тримата приятели от гр. Търговище. Слизаха и те от  вр.Амбарица. Запъплих нагоре. На въжето съм, но не мога да го стигна, тъй като с времето под него толкова се издълбало, че с моя ръст е невъзможно, човек да се хване за него. Хващайки се за скаличките стигнах до последната цепка. Почти бях горе, палатката завързана за раницата се заклещи напречно и се наложи да сляза около 2 метра надолу. Отвързах палатката и шалтето от раницата и ги хвърлих едно по едно отгоре на скалата. Сега  успях да се изтегля над скалата. Още 10 крачки и съм при пирамидата. Подписах се в тетрадката, сложих я в кутията, изядох царевичните пръчки, които ми даде Ася от Търговище.


Видяхте ли огледалото на купена? Господа, това не е малко езеро, това е огледалото на Купена. Когато се изкачите горе на Купена, огледайте се в това огледало. Поглеждам върховете на запад. Хижа Амбарица на северозапад.


 х.Левски на югоизток,


Колко ли може да се оглежда човек тук? Нямам много време, трябва да се върви, да се върви и тръгнах надолу, на изток. Слизането беше по-дълго, но по-лесно. Мислех,  че нататък ще е по-леко вървенето, но не е така. Много трудно се върви по пътека обрасла с трева, не личат ни дупки, ни камъни по пътеката. След доста мъки подсякох Кръстците и Костенурката. Знаех отпреди, че при подсичане на връх Жълтец се обикаля много, а и местността ми е доста позната, изоставих пътеката и тръгнах на север право към най-високата точка на Жълтец. Успях, иначе щях да обикалям 40-45 минути. Няколко снимки и от тук, най-вече на любимия Ботев.


На запад Купена и Амбарица


На север.


Масива Равнец.
 

Ново подсичане на вр. Млечния чал, изкачих Безименния връх, седнах да почивам срещу заслон Ботев и връх Ботев. Любувах им се много дълго може би повече от час и половина..


След „черешката“ и сладкото любуване не ми се ставаше. Но, защо да ви лъжа, нека да ви кажа истината. Връх Голям Купен бил черешката на тортата, но аз не я изядох моята черешка на него връх  Изядох само половинката. Ето я другата половинка, сега ще я изям. Това е най-сладката торта , с най-сладката черешка, която съм ял в дългия си живот. И слава богу, отпусна ми време по поръчка. Това бе най-хубавото време от идванията ми в този район. Но не смея много да хваля времето тук, че преди много години, водейки 15 туристи(сегашната хижарка на х. Васильов, Пепа бе с нас) при таково време, се изкачихме на вр. Ботев, спусна се гъста мъгла и вместо на х. Васил Левски, слязохме в гр. Априлци, през зъберите срещу Жълтец и Видимските поляници. Седях още малко и тръгнах надолу към заслона. За15 минути бях долу.Ето го заслона и новия му отговорник


Столовата на заслона.


Другият отговорник


Можех да продължавам  към х. Тъжа, имах време, но аз не можех да пожертвувам любимото място, заради няколко часа по-рано пристигане на нос Емине. Щях да го наваксам понататък, с двоен преход. Здравословно бях много добре и можех да го сторя това.
 Запитах за Цецо хижара, напуснал преди месец. Сновите хижари се сприятелихме, пообиколих  наоколо и зачаках моите приятели. Имаше група чехи, водача им знаеше български и с тях поприказвахме. Много закъсняха приятелите ми, седнах да пия 100 гр.ракия, поканих хижарчето, не пиел. Агитирах другия да ми прави компания и му налях 50 гр.(повече не пожела). През това време пристигнаха аверите. Направихме хубава приказка.Пак ме почерпиха.
 Хижара ме попита, в палатката ли ще спя, отговорих утвърдително. Легнахме, но беше станало студено, след час се събудих. Облякох всичко каквото имах, но полза никаква. Ако си спомняте спалния  чувал го изпратих, за да не ми тежи. Ето я малката грешка. Легнах на една пейка в столовата, не става. Трябваше да спя някъде, утре ще има дълго вървене до х. Мазалат, но къде? Събудих хижаря, не ми каза, върви на майната си. Сложи един матрак в столовата, донесе одеала и чаршафи и се успокоих. Аз от тук им се извинявам, за причиненото безпокойство и много им благодаря. Утре преди изгрев трябва да бъда на любимия вр. БОТЕВ.

[cat]

Мечо Евала и за волята и за похода и за пътеписа

[meco puh]

     09 Август  2011           Ден Единадесети
  Тръгнах рано към върха, до хижа Тъжа не очаквах изненади, много добре познавах района. Изкачих се бързо до връхната точка на моя поход – връх Ботев. Погледнах на северозапад към Бъзов дял с хижа Плевен и Видимските поляници. Ами какво да кажа, красиви са. То като че ли грозно няма в тая Стара планона.


От тук нататък ще преобладават слизанията. Ще вървя и ще си тананикам песнички, донякъде умея да тананикам.. Напреднаха ми годинките , ама продължавам да си пея оная родопска песен“девойко мари, хубава девойко“.Направих две снимки, исках да си налея вода, но се отказах. На заслон Маринка водата повече ми харесваше. Пък и не исках да будя хората на върха толкова рано за един чай. Имам си кафета 3 във 1. Това бе 35 то ми изкачване на вр.Ботев. Не ми казвайте, че съм бройкаджия, броя само тези на вр.Ботев. А ето и причината: През 1988 година ходихме до вр.Елбрус. На долната станция на лифта имаше снимка на старец починал на 109 години.А отдолу бяха написали, че този старец е изкачил връх Елбрус сто и няколко пъти , като последното му изкачване е било след стотната му годишнина.Изпуснах се и казах, че и аз ще се изкача на връх Ботев 50 пъти. Нямам много време, трябва да си удържа думата. Та, затова ги броя. Величествени са кулите, погледнати от към Малкия Юмрук


Преминах покрай паметника на тримата алпинисти, не зная за кой ли път. Винаги съм си задавал  въпроса, какво ли са правили тук, точно на първи Януари. И винаги си отговарях, каквото правя аз сега в момента тук, като си припомнях определението за турист: Това е човек, който се качва  с хиляда мъки някъде, където няма никаква работа. Гледам паметника и си казвам: какво е човека, едно нищо. Заминали си от нашия свят, а пикелите им останали за векове.


Слязох при заслон Маринка и седнах да почивам. Оставих раницата при масичката и отидох да си налея вода, която е много хубава. Подсякох вр.Ушите и Параджика, като минах по пътя идващ от гр.Калофер за връх Ботев. Поглед към вр.Ботев от пътя под Параджика. До тук пътя прави доста завои, но се спестява изкачването на върховете Ушите и Параджика.


След слизане от вр.Параджика пътя и пътеката идваща от Параджика почти се съединяват. Това е седловината Пилешки полог. Един поглед и към Параджика от изток.


Тук, на  завоя на пътя направих стрелки за да се отклонят приятелите от Търговище. Изоставя се пътя и се тръгва по коловата зимна маркировка. Има и лятна пътека, която подсича вр.Юрушка грамада, но скоро минах по нея, от клек вече трудно се върви по нея. На Русалийските гробища срещнах турист. Поприказвахме си, малко не му повярвах. Каза ми, че е минал Ком Емине, сега се връщал. Качил се горе от Шипка. Пита ме, за колко щял съм да мина маршрута. Отговорих, ако мога за 22-23 дни. Похвали се, че го минал за 14 дни – излъга. Когато го запитах с кого, малко запелтечи, после каза, че е бил сам. Не си знаеше май годините, защото ми каза, 70 и нещо.Всички отговори бяха с увъртания. Повече не ми се слушаше, тръгнах надолу по лятната пътека, като отново направих стрелки на пътя, за да не тръгне групата от Търговище, по зимната пътека към х. Тъжа. На снимката от Русалийските гробища в центъра се вижда х.Тъжа, а горе – прохода Табите с едноименния хотел-ресторант.


При наближаване на  река Тъжа, пътеката малко се губи, маркировката я няма и се налага да се слиза по интуиция. Преминах река Тъжа, но до хижата не се качих, продължих към Смесите. Слязоха две жени от към Гърмяща гора, подложиха ме и те на кръстосан разпит. Тези разпити обикновено са от типа, от къде идваш, къде отиваш, от къде си,  колко дни вървя до тук, накрая най-неудобния, защо си сам, не те ли е страх?  Можех да им отговоря, че щом две жени могат да ходят без страх в планината, един мъж защо да не ходи. Но нали са дами, от кавалерско чувство не ги обидих. Преди да захвана стръмното към Гърмяща гора, седнах, обядвах и след още малко почивка тръгнах нагоре към х. Мазалат. При първото ми минаване на Ком Емине, Гърмяща гора беше изсечена, тук-там имаше оставени дървета. Сега станала голяма гора. Минах покрай паметната плоча на  дядо Фильо Миленковски, водач на  Априлското въстание в с. Кръвеник. От тук на юг е масива на Триглав(Голям Кадемлия, Зли връх, Атанас тепе).





Срещнах група туристи, повечето жени, идващи от Мазалат. Дадоха ми хубави круши. Изкачих се на Росоватец, не минах по подсичащата пътека. Следва красивия резерват Пеещите скали, където въпреки мъглата , от време на време се отваряха красиви гледки. Сега следваше трудния за слизане връх Куртбашица(Вълча глава), където преди 22 години на 03 Март имахме големи теглила на слизане към х.Мазалат. Имаше виелица, снега замръзнал, беше поледица, а ние 18 човека без котки. Този път не беше така. Върха е с две летни подсичащи пътеки: от юг и от север. Лесно е през лятото. Аз хванах тая от север. Много е хубава, само преди гората е обрасла с трева, но толкова може, търпима е. Ето я и хижата.


 Има-няма 8-10 човека. Мен обаче ме настаниха, не в основната хижа, а в една странична стая, където няма контакт за зареждане на GPS и телефона, агрегата ми бумтеше до ушите, пода груб бетон, с балатум само в средата на стаята, чаршафи нямало в момента(утре и да има, мен няма да ме греят) – такса 8 лв., не зная какво плащах. Легнах рано.


        10 Август 2011             Ден Дванадесети
  Станах в 05,00 часа, навън ръмеше дъжд. Легнах наново. В 08,00 продължаваше да ръми, но много слабо. Бях решил днес да остана тук, но тъй като условията в хижата бяха много лоши, реших да тръгна за х.Узана, въпреки дъжда. Тръгнах в 09,00 часа. Отначало вървях по път, но скоро се отклоних по пътека в дясно. Мина и отмина джип, по пътя, като вървях по пътеката. Подсякох върховете Мали Бухал и Бухала, а по-късно и вр. Корита. Маркировката е идеална.


Тук до чешма Корита се срещнах с петима туристи, отиваха към х.Мазалат. Направиха ми една снимка.



Тръгнах към х. Узана. Сега вече вървя по камионен път. След хижа  9 ти Март, мисля че се казваше, сега не зная как продължих малко по асфалта и се отклоних по пътека.


 Започна изкачването на склоновете на Черни връх. След около час стигнах до асфалта, на Узанска поляна. Още половин час и стигнах в х.Узана.


Хубава хижа, с добри и много учтиви хижари. Още с влизането в хижата заваля дъжд, със силен вятър. Много приличаше на  зимна буря, с тая разлика, че температурата беше положителна. Мислех да продължа до Бузлуджа, но явно няма да е днес. Настаних се в хижата. Готвят супи, кюфтета, кебабчета, даже пиле с ориз ядох. Имаше още едно семейство от Бургас.


      11 Август2011
  Дъжда не спря, останах на принудителна почивка. След обяд към 16,00 часа спря да вали. Групата която срещнах на чешма Корита предния ден, дойде на Узана, колата им била тук. Приказвахме час-час и половина на обща вечеря. Оказа се, че единият от тях е председателя на туристическо дружество Узана-Габрово. Направих снимка на скъсаната маратонка.


Не се разделих веднага с нея. Ще я нося понататък, ще видим докъде. Легнах много рано.



   12 Август 2011             Ден тринадесети
  Тръгнах за Шипка в 06,00 часа. Предстоеше ми да стигна до х.Българка. Минах през м.Марков стол,на юг се изправя връх Исполин.


 Спуснах  се до Шадраваните. Започнах изкачването на терасите. Преминах покрай вр.Малуша, На изток се издига високо паметника на вр.Шипка.




Минах покрай предавателната антена и излязох на широк паркинг. Минах покрай централната и кръгла батареи и вече съм на прохода Шипка. По пътя направих няколко снимки на паметника. До Бузлуджа вървях само по асфалта. Понякога на човек му омръзват и затворените горски пътеки. Излязох на горния(последния) паркинг преди паметника и по път се оказах пред охраната на вятърните електроцентрали.Налях си вода от чешмата на долния край на площада, направихме малко приказки с пазача и отново нагоре. Преброих генераторите, не съм сигурен, но ги изкарах 20 на брой, а в подготовка са още три.


Подсякох вр.Атово падало и излязох при две хижи.


Подсякох вр.Атово падало и излязох при две хижи. Преминах покрай Малък и голям Бедек. Спрях се за няколко секунди, не зная защо. И добре, че съм се спрял. Още една крачка, и съм щял да настъпя шарената тояга(змията). Бавно  се изтегли от пътеката ми. Случва ми се за втори път на този поход. Все по един и същ начин, спирам, тя отминава, след това и аз. Може би ми чува звънчето, нали затова го закачих за раницата – да ме предпази от тях и от мечките. За шарените тояги бях предупреден от приятеля карловец Тихомир Томанов. Дано да няма други тояги, че ако я настъпя, един от двамата няма да оцелее – или аз, или тя. От обувките нагоре краката ми почти са голи. Гетите и вълнените калци ги изхвърлих за да не ми тежат. Този път оцеляхме и двамата. Мислейки за тояги, доста съм вървял. Отново съм в гора. Вече търся чешма за да обядвам. Търся я, защото знам от предишни идвания, че съществува. Вече трябва да е наблизо бабин Райкин кладенец. Ето я, с пейките и масата срещу нея. Седнах и започнах да обядвам. Чух детски глас. Отдолу идваха мъж, жена и две деца. И те седнаха при мен. Били от Русе, оставили си колата под хижа Българка и тръгнали да видят Бедеците. Обядвах и станах. Оставих ги там. С това малко дете, не зная дали са стигнали до Бедеците, тъй като, детето беше с мокри крака, влязло във вода. Още малко и стигнах до х.Българка. Хижата работеше, а освен хижара други хора нямаше. Настаних се. Много хубава хижа, добре поддържана. Има топла вода. Не ви казвам какво правя в хижите до вечерта, мисля, че се досещате.  Пране, къпане, леки разходки, прибиране на прането и вечеря. Хижара ако е добър, разговор за това-онова. И на Българка същото, разговаряхме с хижара, платих си сметката от вечерта. За пръв път чух хижар да казва, че ще стане в 06,00 часа при моето тръгване.

[ko54]

Ти си нашата гордост, Мечо пух! Нямам думи!!! 

[zoso]

Чета, чета, чета... от сутринта чета и чета и чета и не мога да се начета! Трети път го препрочитам! От тук разбрах, че бай Цецо от заслон "Ботев" се е пенсионирал. Бай Цецо е може би най-гостоприемния балканджия, който съм срещал в живота си.

[meco puh]

   13 Август  2011                Ден  Четиринадесети
  Още не бях се приготвил, чух стъпки и разбрах, че хижара е станал. Приготвих се, закусих с една суха телешка супа Мagi, изпих кафе nes 3 във 1 и излязох от стаята. Излезе и хижара, взехме си довиждане и тръгнах покрай къщичката на спасителите. Отначало вървях по чер път, минах отбивките за хижите Армеец, Планинец и Ивайло, после по каменно трошлив път стигнах до площад, където се събираха точно шест пътя. Изключих трите, които явно тръгваха на запад, въпреки, че понякога и те така се извъртат, че се оказват моя път. По останалите търсих някаква маркировка, няма. Трябва да ползваме пак GPS. Влязох и в трите подред, ама не е. Още веднаж опитах, пак не. Нещо в средата като че ли. Влязох в гората с GPS. Да! Има пътека, ама как да я види човек, скрита в храсталак. Не след дълго бях пред мина „Лев“ на гара Кръстец.


Сега се е превърнал в руина, а жилищата на миньорите, в развалини. Пак ме заболява лявата страна под рамото. Няма друга нация на света, която така леко да руши. Хубави сгради, съвсем наблизо действуваща ж.п. гара. Какво още е необходиммо за да не се рушат тези жилища? Няма ли кой да направи поне малко, за да станат хижи, спални, курортен комплекс и каквото още искате. Тук през 1863 година са добивани първите въглища в България. Няма жив човек в селището. Слязох на гарата. Само няколко работници вдигаха малко шум. Преминах през релсите, Вървях 100 тина метра по край релсовия път на юг и се отклоних на изток. Вървях известно разстояние по асфалтов път, отклоних се от него и тук започна мъката на meco puh. Ливади ли са, планински пасища ли са, не ги знам какво са, но пътека няма, тревата е по-висока от кръста, оправия няма. Няма ама, трябва да има. Тук не змия, ами мечка да ме надуши, не може да ме открие. Тя не зная дали ще ме открие, но аз непременно трябва да открия верния път към хижа Грамадлива, а от там вече е лесно до х. Предела. Аз мислех , че тук в по-ниската планина ще пея и ще вървя. Да, ама не! Вместо да пея мърморя нещо под носа, като се спъна в някой къпинак изкрещявам силно, но е по-добре да не ви казвам какво. Досещате се нали, какво казва човек, като се ядоса много силно. Виждах вече гората, ама как да се добера до нея, като пътеката извива все нанякъде. Най-после съм в гората. То и тука не е стока, ама все е по-добре от онова. Добре, че не съм сферичен, че по това стръмното ако се търкулна, и дърветата не могат да ме спрат. Веднаж да сляза в дълбокия дол на тая река Габращица, нагоре все някак ще я избутам. Най-после съм на дъното. Вървях около 15 минути покрай реката, ама не си налях вода, като мислех, че ще изляза до някаква чешма, такива бяха сведенията ми. Може и да е имало, но аз не видях и останах без вода. В гората минах покрай паметна плоча на Старозагорски турист.


Подсякох връх Клъшка чукар и започнах слизане към Грамадлива. Видях една сграда, на външен вид не е кой знае каква, но какво значение има външния вид, въпроса да има вода. Външната врата е отворена докрай. Извиках, обади ми се човек отвътре и ми каза да се кача горе. Работеше вътре. Помолих да ми налее едно шише вода. Вие познавате ли Галин?


Тези, които го пзнават, ще ме извинят, че повтарям впечатленията им. А тези които не го познават, ще кажат, не може да бъде. Може, може! Галин е чуден човек. Срещали ли сте такъв странно приятен човек? Ако не сте, идете на ски база Грамадлива.


. Убеден съм, че после ще ми потвърдите думите. Запита ме, откъде идвам. Покани ме да седна, да си почина, наля ми вода. Беше приятно и уютно вътре.  На 30-40 минути от х.Предела. Разговаряхме доста, предложи ми да спя там. Стопли ми сарми с месо и ориз. Направи ми салатка от собствено производство домати, пипер и краставици. Наля ми 100 грама ракия, предложи още, отказах. Докато се отбих само за вода , какво посрещане ми устрои. Как да не му благодариш, само съжалявам , че не можах да остана да спя там. Съжалявам, че обидих този Човек. Не, не е грешка, това е човек с главна буква „Ч“. Следващия ден щях да вървя 11 часа до х.Чумерна, ако спя в базата, щеше да се удължи с още един час. Продължих до х. Предела, покрай х. Грамадлива и красивата (отвън) хижа Химик.


Там също ми предложиха нощувка. Рано следобяд бях на Предела.


От началото на похода за пръв път съм на таково оживено място. Седнах отвън в заведението на хижата, да се нарадвам на големия шум. Дойде някакъв автобус и слязоха хора, млади и стари, с бяло зелени облекла и шалчета. Мисля, че подскочих, но веднага пак седнах. Да, това са мои съграждани, привърженици на новака в А футболна група, Лудогорец-Разград.


Нямах представа за програмата и представянето на отбора. Ами за къде ли са тръгнали? Не можах да се въздържа, все пак и аз съм фен на този отбор. Разбрах, че са направили 0-0 с Локо-Пд в първия мач, а сега отивали да бият Берое в Ст. Загора. Да, точно така ми казаха, а след няколко дни разбрах, че точно така е станало.Направих им снимка и се разделихме. Аз големия фен на Лудогорец, не можех да повярвам, че моя ЛУДОГОРЕЦ  е тръгнал да победи дълготрайния член на А група Берое. Цяла нощ не можех да ги прогоня тия мисли от главата си. Но, нещата били точно такива, каквито ми описаха моите приятели-фенове. Трябва да си призная хижата също ме изненада. Не очаквах таково хубаво местенце. И храна, и легло, и бани, ама всичко, идеал. Никога не я прескачайте, опитайте веднаж, ще се уверите. Да знаете, ако сте фен на някой отбор като мене, може тук да се срещнете с колегите си. Само да не вземете да се изкушавате, и да тръгнете с феновете. Продължете си по вашия маршрут, мачове много, а Ком Емине се случва само веднаж в живота.  При  някои хора може и два три пъти, и да знаете от мен: емоциите на никой мач не могат да заменят , тези на Ком Емине. Те са най скъпия спомен от живота на един човек и той непременно иска още няколко пъти да се върне към тези емоции(като мен).

[cat]

Мечо както хубаво пишеш и на мен взе да ми се иска да го мина Ком - Емине . Въпреки че едва ли ще стане някога 

[meco puh]

  14 Август 2011            Ден петнадесети
  Отново рано, тъкмо на съмване съм на път. Преди тръгване заснех залеза на луната.


 Не ми се напускаше този оживен проход. Дори много ми се искаше да тръгна към Стара Загора. Ако няма да живея на някакво оживено място, то нека да съм в най-тихото кътче на земята. Например, в заслон Кара Иваново хорище. Сега краката ме влачеха към Стара Загора, но нали имам цел, това е целта на моя живот. Едва ли ще имам втори шанс да опитам такъв поход, Моята последна мечта. Похода КОМ ЕМИНЕ. Върви meco puh, само нагоре, малко ти остана, не се предавай. Следващия мач ще го гледаме в Разград. Живота ми е спорт, ами туризма не е ли спорт? Спорт е, и е един от най-полезните. Хванах пътя нагоре. Доста е стръмно, но пък не е много дълго. Подсякох вр.Бита ела, по-късно вр. Божура, изкачих Буторски чукар, който е доста стръмен, но следва още по-стръмния и дълъг Гръматливия рът. Не беше много трудно, както бе в края на Април, в мокрия сняг. Някои от форума ще помнят моите премеждия на тая пътека, когато вървях по снежните дири на баба меца, и се чудех, дали няма да ме изчака на Кара Иваново хорище.  Изкачих се догоре и продължих почти по равно, с дребни и къси изкачвания и слизания. Знаех, че така ще е до х.Буковец. Минах покрай жълтата локва и спрях да обядвам на Караиваново хорище, напълно занемарен заслон. Аз, стария, по възраст турист, разказвах пламенно на моите по-млади колеги, каква красива, възпитаваща хижа, (да аз казвах, че заслон Кара Иваново хорище е хижа без хижар)са построили хората. Кажете ми какво да им кажа сега? Да ги лъжа ли. Не ми е по нрава да Лъжа. Истината е, че рушим всичко оставено ни от бащи и деди. Да, хотелите не ги смятам за придобивка. Иска ми се да си поддържаме хижите и заслоните. Обядвах, но ми се пиеше студена вода, а нямаше. Водата ми се беше стоплила. А  чешмичката, от която някога съм пил студена водичка, сега ми навява само спомени, обвита в бурени. Жалко! Затова бързо се приготвих и тръгнах. За два часа бях зад хижа Буковец.


Тук чешмичката тече, защото има грижовни ръце. Попитах за Данчо и Аксения, били напуснали. Още едно жалко. Бяха много добри и гостоприемни. Изпих една бира , поръчах си кебабчета. Хубава обстановка. Стаята е като в хотел. Три легла, чаршафи, сапуни, хавлиени кърпи, балкон за сушене на дрехи, бани и тоалетни вътрешни, чисти, и още, още...- 13 лв. Да бяха казали 15 лв, стуваше си. Легнах рано.


    15 Август  2011               Ден Шестнадесети
  Станах и тръгнах много рано. Като се изкачвах към вр.Чумeрна, мислех не за предстоящия път, а за срещата ми с моя син. Щеше да ми донесе следващия чифт маратонки, тъй като предните се скъсаха още преди Узана. Носих ги закачени отвън за раницата до х.Буковец с мисълта, че тези които са на краката ми, може да се скъсат така, че с тях да не мога да направя и 5 крачки, а тези скъсаните можеха да ми служат още малко, дори като чехли. А след днешния ден, до гр.Котел ми оставаше, още само един преход. Затова се освободих от тежестта и на тези скъсани маратонки. Раницата продължаваше да олеква.  Можеше още, но това ще е след Котел. Както размишлявах забелязах, че по пътя който вървя се отклонява много на юг и нямаше вече10 минути никаква маркировка. Извадих GPSа, няма трак, вървях на слуки. Върнах се доста назад, под върха имало зимна колова маркировка на север, към Темната гора, но от странични мисли кой да погледни. Тук и пътеката е толкова ясна, че няма начин човек да сгреши. Водех се по маркировката, а където се губеше, GPSa  беше следващият помощник. Без грешка стигнах до Агликина поляна.


 Нямше как да не я позная, паметна плоча, асфалт и на всичкото отгоре група горски работници, маркировачи. Трима мъже и четири жени. Завързахме разговор, и то много приятен. Докато младите момичета ме разпитваха, по възрастната ме почерпи с цяла торбичка бонбони, подобни на шоколадовите, които много ми харесаха. Обаче, Киро засрами и мен и дамата , която ме почерпи. Извика отдалеч: Видя, симпатягата, как няма да почерпи? Ще има сватба май? Че и вярата им съвпада.
  После се обърна към мен.
   Избранико, ти баба имаш ли?
  Разговора беше приятен и весел, но аз се опитах да се измъкна.
  Да имам, чака ме в Разград.
  Да чака, след сватбата там ще живеете, то от много глава не боли. Може и без сватба да ти я дадем. Сега още може да  тръгнете към нос Емине заедно.
  Нее, не може, много щесе бавим, ще се заиграваме – отговорих аз. Колективно се смяха. През това време младоженката ме почерпи с кока кола и една вафла. Изпраната риза изсъхна на една трънка. Тръгнах да я взема, второто момиче прибяга и ми я донесе. Благодаря ви добри хора. Забравих всички несгоди, случили ми се по пътя. Благодаря и на теб, добрата възрастна жена. Знаех, че ме почерпи от сърце, без някакви задни мисли. Аз вярвам, че всички хора от с.Стара река са като вас. Поканиха ме на събора, който щял да се състои на Агликина поляна на 26 Август. Съжалявам, че тази година, веднага след този поход няма да мога да дойда, но заради вас догодина, ако съм жив и здрав, ще дойда. Предложиха, да ме возят след края на работното време до  кръстовището. Ето, това вече не мога да го приема. Да чакам 2 часа за 1 км.возене, а аз съм   п е ш е х о д е ц . Не е възможно. На кръстовището има заведение, седнах, изпих една бира. През това време със съгласието на госпожицата бюфетчик, включих GPSa на заряд. Поръчах си кебабчета за обяд и една супа. Наблюдавах красивата вила отсреща. Няма никакво движение, по всяка вероятност не приема гости. В 16,00 часа мина моята група и зави към с.Стара река.Стоях още 15 тина минути, прибрах GPSa  от заряд и тргнах по посока към изворите на река Камчия. Вървях само по асфалта, без да пресичам  завоите, по маркираната пътека. Минах пред изоставения заслон Вратник и на полянката на 180 метра от изворите на Камчия разпънах палатката. Тук ще нощувам тази вечер, далеч от говежда поляна, откъдето минах и групата работници, съвсем сериозно ми казаха, че там обикаляла мечка с две малки мечета. Налях си вода от чешмичката на изворите, вечерях и си легнах много рано, нямаше какво да се прави.



          16 Август 2011             Ден Седемнадесети
  Събудих се много рано, тъй като бях легнал рано. Знаех, че повече няма да мога да спя. Станах и започнах да се приготвя за тръгване. Закусих, прибрах палатката и тръгнах. Беше пълнолуние и не беше много тъмно. Пътеката през гората се виждаше. Дълго време се движих, докато се съмне.


Малко след това излязох на големи ливади, откъдето недалеч се виждаше връх Разбойна, моята цел. Покрай тези ливади пътя много заобикаля, ето защо реших да ги прекося направо. Имаше следи по GPSa, и хванах една, но сбърках. Неокосената трева стигнала до гърдите на човек запираше, трудно се вървеше. Докато изляза на коловата маркировка, разгони ми се фамилията. Слънцето изгря, вдигна се доста високо, докато аз се въртях из храсталаците. Най-после се движа по полски път. Наближавах вр. Разбойна.


 Пресякох два улея без вода, но на третия имаше, макар и в шишето да се виждаше, че е жълтеникава. Не пих, още не бях много жаден, но си налях в литровата тубичка. Телефона звънна, синът питаше, кога ще бъда в Котел. Казах му, че ще се постарая около 10,00 часа да бъда там. Уговорихме се да се срещнем в северния край на града. Пресякох още един улей, където имаше хубава вода. Излях старата, и налях в двете туби прясна вода. Започнах изкачването на вр. Разбойна. Минах по подсичащата от юг пътека. Страшно много нападали дървета. Когато излязох на пътеката идваща от върха, свърши изкачването и започна постепенно слизане през гората, после лозя и вилна зона на град Котел. Минах покрай дърво, което се казвало, дървото на живота. Лекувало всякакви болести. Доста дълга вилна зона. Минах покрай хубава чешмичка и през мост над реката, бях в Котел. Пресякох града и тръгнах на север, по шосето за гр.Омуртаг. Срещу моста откъдето трябваше да се отклоня по пътека за Върбишкия проход зачаках сина. Обадих му се, каза че след 15 минути ще бъде при мен. Отворих раницата, извадих излишните неща. Дойде, донесе ми трите чифта маратонки. Избрах най-леките, приличащи на футболни обувки, с много тънка подметка. Тези на краката ми щяха да изкарат докрая като че ли, а леките за всеки случай. Изядох малко лакомства и вкусотии, приказвахме около час. Донесе ми голяма изненада. Цялото семейство щели да заминат на почивка на море в Кушадасъ – Турция, във вилата на братовчедка му. Това не беше изненадата. Изненада бе, че искаше да вземе и майка си. Питаше ме, дали може. Без да мисля отговорих, че може. После помислих, какво щеше да стане с козите на село? Кой ще ги дои? Казах, жената да говори с комшията да ги дои, млякото да вземе да използува. И така като че ли решихме проблема, но аз не бях спокоен. Дали всичко щеше да е безпроблемно. Изпратих сина, като взех пари от него и тръгнах по пътеката. Имах намерение да отворя палатката на една полянка над гората, където при маркиране до Котел бяхме търсили пътеката със Сливенлии, тази пролет. Вървях нагоре и размишлявах, какво още да измисля, относно заминаването на моята госпожа (жената). Хрумна ми да атакувам, колкото мога с по- дълги преходи, и ако мога да си съкратя времето на похода. Реших да се изцедя до последно. Когато стигнах до мястото за бивак, почивах половин час, станах и продължих да вървя. Където ме напуснат силите, ще опъвам палатката. Това бе решението, А още бе ранен следобяд. Мислех си, докато се стъмни ако стигна до чакълестия път, който е по брега на река Герила, мога да вървя и през ноща. Много бях се уморил, но продължавах да се влача. Вече хванах и чакълестия път, но благодарение на това, че маратонките ми бяха много хубави и ми лягаха на краката, нямах подбивания. Слязох съвсем близо до курорта Върбица. Чудех се къде да си опъна палатката и се оглеждах за хубава полянка. Нямах сили даже да се оглеждам, но изведнаж ми просветна. От дясната страна на пътя видях маломерно футболно игрище. Беше прилично окосено, тъкмо каквото търсех аз. Отбих се 5 метра от пътя и без да му мисля започнах да разпъвам палатката. Райско място. Тук мога да изкарам цяла почивка от 15 дни, само да не ме гонят. Отсреща има някаква вила, без признаци на живот. Явно игрището е тяхно. Дано не се появят до утре. Вечерях и полегнах да почивам. Веднага съм заспал. . Събудих се, беше станало студено и тъмно. Луната все още не беше изгряла. Облякох всичките си дрехи и отново легнах. Заспал съм дълбоко.

[meco puh]

       17 Август 2011               Ден Осемнадесети
  Събудих се в 01,40 часа. Сън не ме хващаше. Трябваше да се върви, ама много да се върви. Приготвих се и тръгнах, без да закусвам. Днешния преход ще го мина за пети път. Веднаж преди много време – преди Ком Емине 87,  на самия поход и два пъти тази пролет по време на маркирането. Можех да го мина и без маркировка. Започнах да мисля, колко на ден да мина, че да стигна на нос Емине, ден по-рано. Последния ден трябваше да тръгна от с.Козичино. Предпоследния от Дъскотна може би. Значи днес, ако успея да стигна до Дъскотна, ще намаля с ден похода. Размишлявайки стигнах до стръмното надолнище към река Елешница. Раницата ми беше много лека, надолу можех и да побягвам. Бях оставил само един чатал суха домашна наденица, производство на сина ми, две сухи супи Maggi и две кафета 3 във 1. И дрехи почти липсваха(едно зимно яке, две ризи с къс ръкав, лятно яке, един анцунг-долнище). Прецапах  река  Елешница. Каква река, почти беше засъхнала. Минах без да се събуя, нямаше я оная река от преди два месеца, когато щеше да отнесе маратонките ми, които бяха спасени от mikesli. Сега реката беше останала като за мене. При сградите на  горското стопанство съм.


Започна да се съмва. Почивка от 10-15 минути, и тръгнах. Прецапах р.Япъдере десен приток на р.Елешница.



И тя почти е безводна.  Продължавам нагоре към местноста Голямата нива. Когато минах покрай тая местност, вече беше се съмнало



И тя почти е безводна.  Продължавам нагоре към местноста Голямата нива. Когато минах покрай тая местност, вече беше се съмнало Някъде, в един форум бях чел , не помня в кой точно, че боята на маркировката, която направихме със Сливенлии, била  избеляла. Нищо подобно. Вижте я, това е на Голямата нива.


Малко по-нататък.


 Тръгнах нагоре по пътя, който маркирахме, а не по асфалта надолу към с.Каменско. Нямах време да обикалям. По-големи затруднения имах докато стигна до Малък Дебелец. Затревяла пътека, някъде толкова висока, че стигаше до главата ми. Малко остана до Ришкия проход, реших да почивам до една лентова маркировка, направена от нас преди два месеца.


Около обяд съм на Ришкия проход. Интензивно движение на автомобили.




А аз трябва да се движа по асфалта до Крумовия мост. Страхувах се, да не ме ударят тия ТIRове Излезе ми късмета, спря ми един камион и ми предложи да се кача. Като никога този път не му отказах. Щях да избегна асфалта. Спестих 3-4 км. асфалт със завои или 40-50 минути. Сега като тръгна нагоре покрай Немойдере по чакълестия път, заради возенето можете да ме обстрелвате с чакъл, има много по пътя. Късно след обяд се нахраних в с.Рупча. Много услужливао момиче на бюфета. Обясни ми даже и пътя понататък към Планиница и Дъскотна. Първо по асфалт, после по чер път, накрая от Планиница до Дъскотна само по асфалт. Влязох от южния край на селото. Исках да намеря място, където да си отворя палатката. Не намерих, продължих на север. Реших да продължа , докато намеря удобно място. Запитах двама младежи, това ли е пътят за с.Снягово. Казаха да, но доста път има. Нямах намерение да стигна до Снягово. Докъдето стигна. Окуражаваше ме това, че постепенно наближавах н.Емине. Никой от вас не може да си представи, колко сила ми вливаше тая мисъл, в моите уморени крака. Не се опитвайте да си представите, защото това е невъзможно. Влязох в гората, пътят уж е камионен, но много тесен. Отляво стръмно надолу, отдясно стръмно нагоре. Слънцето залезе, започна да се стъмнява. Няма място за палатка, но като че ли и аз вече нямах това желание. Идеално щеше да е, да стигна в с. Снягово. Минах покрай много красива чешмичка, където друг път , при други обстоятелства, бих си разпънал палатката без да му мисля.


Сега не, краката не искаха, но на мен ми се вървеше. Исках, много исках да видя това село, като че ли беше моето. Прожекторчето издаде фронта, извадих по-малкия, закупен от гара Лакатник. Не се страхувах, дори и той да ме изостави, опитах, можех да се движа със светлината на GPSa-навигатор. През деня не, но сега забелязах, че доста силно свети. Не се наложи. Виждали ли сте сутрин преди да се съмне как се зазорява изтока. Видях таково зазоряване. Погледнах часа, беше 22,50 часа. Зазоряването беше от лампите на с.Снягово. Подскочих, но не зная колко. Може би 2-3 см. от земята. Усилих крачката, колкото мога разбира се. Още един завой и съм в селото. Тръгнах да слизам към центъра, но видях нещо като училище, с затревен терен. Наоколо беше добре осветено. Видях човек да се суети около колата си. Поздравих и го запитах,  коя е неговата къща. Голяма, хубава къща. Питах, има ли нещо против, да си опъна палатката пред неговата къща. Отговори, че може , но по-добре, отсреща в двора на детската градина. Значи, детска градина била сградата, а не училище.
  Няма ли да ми се карат.
  Нашите хора са гостоприемни, не могат да се карат, нямаме такива хора.
Спокойно си отворих палатката и заспах на крака както бях(малко преувеличено). Беше 00, 22 ч.


       18 Август 2011            Ден Деветнадесети
  Събудих се в 05,00 часа, но вчерашната умора не беше преминала. Краката ми нямаха желанието да тръгват отново на път. Легнах и заспах. Станах в 06,10 часа. Малко по-добре съм, но не съм възстановен. Страхувах се, че днес ще се наложи да почивам. Прибрах палатката и багажа. Тръгнах към центъра на селото. Вървях като препариран, срамувах се от хората. Седнах пред едно малко заведение и си взех една бира. Хората пиеха кафе, но на мен във вътрешността гореше огън. Бързо се запознахме, питаха ме, от къде съм. Когато казах, че съм от Разград, единият ме попита точно от къде. По говора разбрах, че е турчин. Казах, че съм от с.Езерче. Тогава ми каза, че се казва Хюсеин и има приятел в моето село. Казвал се Фикрет, бил борец. В Езерче почти няма човек, който като дете до 15 години, да не е минал през детската школа по борба и има дузина детски и юношески републикански шампиони по борба. Разбрах за кого става въпрос. Каза да предам, че скоро ще му отиде на гости, да приготви ракията. Казах му за къде съм тръгнал. Запита ме защо съм сам. Ето още един, който ми зададе най-неудобния въпрос.
   Ако тръгнеш с мен до морето няма да съм сам, му отговорих.
   На работа съм
   Ами, всички са като тебе, а тези, които са като мене, не смеят да тръгват, страхливи са.
Засмяха се. Вече трябваше да тръгвам, отпочинах си още 15 минути. Запитах ги за по пряк път  към с.Добра поляна. Показаха ми черния път, който трудно се хващал отначало, но после личал. Трябвало да наблюдавам електрическите стълбове – 20 киловолта. Аз ги наблюдавах, но пътя се губеше, отначало докрай. И все пак, много по пряк е от асфалта, добро упътване са ми дали. Минах през с. Средна махала и без да вляза  в с.Топчийско, се отбих по асфалта за с. Припек. След 2-3 километра от селото напуснах асфалта и тръгнах на югоизток по чер коларски път покрай гората. Ядох много круши и къпини по пътя. Не се отбих и в с.Подгорец, а направо излязох на асфалтовия път. И тук са построили вятърна електроцентрала.


Влязох в южния край на с.Сини рид. Имаше много хубава чешмичка, налях си вода и тръгнах нагоре към центъра на селото. Спрях пред малко заведение, вратата беше заключена. Запитах трите момчета, стоящи отвън, дали работи. Отговориха ми:
  Ей сега ще заработи.  Попитах ги на турски:
   Защо е заключена вратата?
   Ами ние сме ергени, страхуват се от нас. Обясних им как да действуват, че двете момичета да отворят широко вратите. Съгласиха се следващия час да правят казаното. А сега почукаха на прозореца, излезе момичето, помолих я за бира, донесе ми бирата, помолих я да си заредя GPSa за половин час. Отговор:
 Не може.
 Ами ако бях младо момче на 15 години, като тези, можеше ли? Усмихна се и избяга вътре. Момчетата се изсмяха на висок глас. Казах им, че не бива да ги засрамват, изпих си бирата и продължих нагоре. Пред по-голямо заведение, в центъра бяха седнали по-възрастни, пиеха кафе. Поздравих ги, без да седна. Поканиха ме, питаха закъде съм, от къде съм и като разбраха, че съм турчин, започна един кръстосан разпит: Защо вървиш, на колко си години, работа нямаш ли, колко ти плащат. Като отговорих, че не получавам нито стотинка, единият каза:
    Ако съм на твое място, качвам се на автобуса и хайде под юргана при бабичката, не я карай повече да чака.
    Утре вечер, ако имам късмет, му отговорих и продължих на север към края на селото. Маркираният път тук се отклонява на югоизток и навлиза в гора. Аз продължих на североизток по асфалта, по-късно на равното го напуснах и продължих само по чер коларски път до с.Козичино. И тук в края на селото имаше някакъв събор. Хора, коли, палатки колкото щеш, малко настрани от моя път, на север.При влизане в селото има малко заведение, където трима си изпиваха бирите. Заприказвах ги. Питах ги за туристическата спалня, колко е населението на селото, с какво се занимават и т.н. Казаха, че населението е много намаляло, тъй като младите избягали тук-таме, даже училище нямало. Това бе първото западащо село, от Котел насам. Поръчах си и аз бира, изпих я и тръгнах за тур. спалня. По-младият от тримата пожела, да ми покаже къде се намира, въпреки че хората се бяха постарали да маркират до самата тур. спалня. Отговорника седеше отвън. Поръчах бира на помощника и седнаха отвън с още един мъж. Аз седнах вътре, изпих бира с кебабче, настаних се в стаята. Спалнята е хубава, но има малко работа в градината и в стаите. Иначе е чисто поддържана. Има топла вода винаги. Изкъпах се, изпрах си дрехите и заредих за последно може би GPSa и телефоните. Това е последната ми нощ по похода Ком Емине. Случи се в с.Козичино. Хубаво село, но защо младите са го напуснали? Предполагам, за препитание. Но въпроса е, как да ги върнем обратно? На този вупрос ще отговорят премиери, министри, депутати. Това им е работата, а не да си чешат езиците. В евросъюза сме. Щом като в Холандия, Германия, Швеция  и т. н. селата са цветущи, и тук трябва да са такива. Моето село в сравнение с това е европейско. Стига политика. Завършвам Ком Емине, Нямам пришки, рани, болки. Доволен съм, че успях, като смятам, че утрешния ден ще мине без проблеми. Ето ги краката ми, по-здрави отпреди тръгването.



Легнах в 22,00 часа, като до сутринта се събуждах през половин – един час. Почти не спах. Знаех какво представлява нос Емине, стръмния бряг, фара, но нямах търпението да ги видя, колкото може по-скоро.


          19 Август 2011            Ден двадесети
 Днес ще завърша моя поход на нос Емине. Днес ще завърши ходенето ми като вълк единак. Днес ще завършат моите мъки и удоволствия. Кое повече – мъките или удоволствията? Според мен вторите. Не можеше ли да няма мъки? Не, категорично не! Защото без мъки няма удоволствия, дори да има, няма да са така сладки. Например седиш си в къщи и четеш в нета на някого разказа за Ком Емине. Удоволствие е и това, но ако със сто мъки минеш този поход, 100 пъти е по-голямо усоволствието, особенно ако си го минал като вълк единак. Но съвета ми към тези, които ще тръгнат на този поход ДА НЕ ТРЪГВАТ САМИ. Първо да си намерят двама спътници, ако единия се разболее или се откаже поради някаква причина, да не останат сами.
  Станах в 05,00 часа. Хижара спи, навън е тъмно. Трябва да тръгвам рано, за да стигна на нос Емине по светло. Там ще дойде малкия ми син, да ме прибере с колата. Живее във Варна, така че  ще, измине 70-80 км. в едната посока, да не се търсим в тъмното и да мога да си направя снимки, като си хвърлям камъка в морето. Приготвих се, закусих и тръгнах по тъмно, около шест часа.


Няма никой по улиците. До пътя има колова маркировка. Ето, слънцето се показва. Посрещали ли сте изгрева на брега на морето? Аз съм го посрещал стотици пъти, по принуда. Но сега е друго. Не съм на брега, но знам, че слънцето изгрява от там. Ах, колко ми се искаше сега да съм на брега. Желаех го повече от всякога.


Пресякох прохода Дюлино – Оризаре. Вървенето доставя удоволствие, тъй като се върви по равно, без изкачвания и слизания, но трябва да се внимава, изненади винаги има. Преди да вляза в гората близо до кулата, на открито поле видях вълк, който вървеше съвсем спокойно. Побягна след като извиках. Само някой да не се опитва да ми каже, че е било куче. Израснах като селско момче и добре различавам вълка от кучето. Ето, вече съм до кулата. Сега вече не само съм близо до морето, ами Бургаския залив целия го виждам. Снимах кулата.


Тръгнах по пътеката, шосето обикаля много. Слязох надолу и отново съм на асфалта. Нападнаха ме три овчарски кучета. Извадих пиратките от джоба, но този път избрах от големите-дето гърмят три пъти. Наоколо не видях да има хора. Запалих и хвърлих на  асфалта, за да не подпаля тревата. Гръмна. Страхотен ефект. Спряха горе при кошарите. Продължих, доста напред, един овчар пасеше овце, поздравих го, запитах го откъде е. А той ме попита кой е гръмнал. Казах му, вероятно има ловджии. Минах покрай изоставеното село Плазовец, сега има новопостроени палати. На 1-2 км.след Плазовец изоставих шосето и тръгнах по чер път. Не са забравили да маркират.


Около обяд излязох на Поморийския проход. Тръгнах към Обзор, пак трябва да се драпа по горещия асфалт. Добре, че не е много. От тук трябва да се отбия по пътеката към нос Емине. Тук се освободих от палатката, шалтето и всичко, което ми тежеше. Скрих ги в гората. Обадих се на сина, че около 15-16 часа ще бъда на нос Емине, и ще го чакам на пътя, който идва от Иракли. Трябва да кажа, че учудването ми бе голямо. Село Емона има голяма промяна. Нови строежи, големи палати, дори такива с басейни. Слязох на пътя, след малко пристигна и сина. Малко се беше ядосал, заради разбития път. Извиних му се и изгглежда, че ме извини, защото се усмихна.Слязохме с него до хълмчето под фара, направи ми няколко снимки. Той искаше да ми направи снимката в момента на хвърлянето. Щракна няколко пъти, а камъка се оказваше все в ръката ми. Не исках, толкова бързо да свърши всичко.











Малко ли бе? Исках да изпитам последно удоволствие. Да, изпитах го.  Хвърлих камъчето в Черно море. Останаха ми още две камъчета. За мен и за моята скъпа, която ме търпи,като съм по планинските пътеки. Това е всичко. Благодаря на всички, ама без изключение на всички, които по някакъв начин ми помогнаха да осъществя моята мечта – похода от връх Ком до нос Емине. Благодаря и на вас, които четете моите премеждия. Аз знам, че не успях да предам всички вълнения, които изпитах, затова трябват много редове, време и търпение. До следващи вълнения. Тръгнахме към дома, но когато излязохме на Поморийския проход, отидохме да вземем палатката и другите неща от гората.Пристигнах в къщи и моята госпожа след малко замина на почивка на море. Много бе доволна, че се върнах, за да може да замине тя.
      Но най много съм доволен и щастлив аз, че на 67 години, отново успях да премина,  САМ,  разстоянието от връх Ком до нос Емине.
      Повторно благодаря на всички, които по време на пътешествието ми се обаждаха по телефона или ми пишеха съобщения. Тогава разбирах, че не съм сам в планината. А ако съм забравил да споменавам някого, нека да ме извини, имаше много неща за запомняне.
       
       Довиждане на всички!!!

[ko54]

Това си е жив подвиг, meco puh!!!    Съвсем сам по легендарния маршрут, но с амбицията, опита и упоритостта на "старата" гвардия! Така ярко и подробно си описал маршрута, че четейки пътеписа, все едно и аз го преминах с тебе. Гордея се, че те познавам, па макар и задочно чрез форума!

С уважение,
ko54

[Kent]

Благодаря, че ме направи съучастен Мечо Пух. Не губя надежда да се срещнем в Балкана. Поздрави.

[zoso]

Отново благодаря на Мечо Пух за прекрасните споделени преживелици. Желая ти още много такива приятни мигове по планините!