Спомени от Ком-Емине 1987

[meco puh]

                Спомени от КОМ - ЕМИНЕ    1987 година.
 Ще започна от причината, която ни накара да се решим на този много труден поход.
 През 1983 година, група туристи от тогавашния Комбинат „Дянко Стефанов“ (за стъкло и порцелан) в Разград ходиха до Олимп в Гърция. Поради постоянното натякване на това ходене, на следвщата 1984 г. група от 5 човека организирахме изкачване на 7-те национални първенци. Изкачихме ги за 5 дена с великото руско возило „Москвич“. Замлъкнаха, но аз мислех за нещо по-голямо. Бях решил да преминем Ком – Емине. През 1985 година, двете групи – от Олимп и 7-те национални първенци, се обединихме и се изкачихме на Молдовяну в Румъния. Ком – Емине отложих. Август 1986 ходихме до Високи Татри в Чехословакия. Групата от Олимп знаеше за намерението ми за похода Ком – Емине и всяка година организирваха някакъв друг такъв. Да обаче 1987 година комбинатсото ръководство не разрешиха ходене до Елбрус, и се отвори възможност да минем Ком – Емине.Обявих го. Изачаках за желаещи. Разговарях с един от най-добрите туристи на комбината – Петър Пенков. И двамата пуснахме агитката в ход. Разговарях с всеки по отделно.Нямахме и много време за агитации, тъй като Елбрус беше отказан през м. Април.
 Приказвах и с председателя на туристическо дружество „Буйна гора“- Разград, който каза, че ще ни помогне. Успяхме да се съберем 6 човека. Трудно се разбрахме за времето на похода. Комбинатското ръководство в различно време бяха запланували отпуските ни, не искаха да го променят. В ход влезе председателя на тур. дружество, Владо Атанасов. След разговор с генералния директор, отпуските бяха коригирани за начлото на Юни. За нас беше много рано, но друг изход нямаше. Всички хора искаха отпуските си през Юли или Август, заради почивките на море. Съгласихме се, появи се втора пречка. На 2 и 3 Юли имаше туристически събор на  Леденика – Врачанско и от „Буйна Гора“ ни запазиха места в автобуса. Тръгването щеше да бъде на 14 Юни, на 30 Юни трябваше да сме отново в Раград. Като сложим и един ден за връщане от нос Емине, оставаха ни 16 дни за похода. Направих Точен график, Който трябваше да спазваме много стриктно. Не предвидих почивен ден умишлено, но вярвах че той , този ден щеше да дойде от само себе си – контузия, болест и т. н. Дали щяхме да успеем за толкова малко време....
 Тъй като връх Ком се намираше в гранична зона, подадохме молби за открити листи.Повикаха ме в МВР за разговор.Заявиха ми, че в групта има болен от шизофрения, не се ли страхувам от негови своеволия. На много походи бяхме заедно, не бях забелязал болеста му и до тогава не знаех. Дори сега съм склонен да мисля,  че не искаха да го пуснат, измислиха нещо. Може пък да е било вярно, но по време на похода не направи нищо лошо, дори ни веселеше с песни и шеги.И ние доста често се шегувахме с него, понасяше шегите ни и ни отвръщаше по същия начин. За да станем една весела и хомогенна група още преди похода, и той имаше голям дял. Добре, че го включих, въпреки препоръките на МВР. Казваха, че може да нападне момичето.Заради него обаче променихме първоначалния план, да се изкачим пеша от гр.Берковица до хижа Ком, нямаше открит лист. Всички единно решихме, да пътуваме през ноща, за да не губим ден. В раниците кой каквото решил, сложил. Нямахме опит, а и нямаше кого да питаме за храна и дрехи. Ако знаех не бих тръгнал с 22 килограмова раница. Всички, почти бяха с такива. Имахме около 10 кг. суха наденица, разпределихме я във всички раници и се разбрахме да се възползваме от нея, само тогава, когато свършим другата храна и  в хижите няма друго. То какво ли имаше по хижите – чай, боб чорба и леща чорба. Разбира се и това бе полезно. Още от Разград започнах да следя болния, като казах на Пешо, и той да го следи. Останалите не знаеха. Тръгнахме от Разград с влака през ноща. Около 04,00 часа бяхме на гара Мездра. В Берковица, с автобус, в 07,00 часа на 14 Юли 1987г. До прохода Петрохан отново с автобус. От Петрохан започва пешеходната част на Ком – Емине 87.
      Ден първи утре.

[ko54]

Сега половината народ е изперкал, ако не и повече, meco puh
Очаквам с нетърпение продължението.

[vanjo]

Както се казва "очертава се нов играч на терена". Страхоно чакам с интерес продължението.  Като гледам ще стана като бабите с култовия сериал Робинята Изаура;D

ПП Кенте ся да видим ко ше стане с двама майстори на пътеписа добре, че и Мария не се е включила още 

[Kent]

Загуби се тая мома някъде

[meco puh]

          Спомени от Ком -  Емине   1987г.    Ден първи
  Застанахме пред едно голямо препятствие. Дали ще го прескочим? Дали ще успеем? Няма ли да се изложим? Главата ми бе замаяна още при излизането от апартамента. Във влака не можах да поспя поне няколко минути.Мисли, мисли, мисли...Погледнах петимата, все стабилни хора. Не вярвам да ме предадат, т. е. да се предадат. Запитах: Ще тръгваме ли? Само болния мълчеше. Накрая гузен, като че ли обвиняваше някого, измърмори: Аз не мога, нямам открит лист. Като че ли аз бях виновния. Така ме гледаше. Отговорих му , че след 3-4 часа ще тръгваме заедно. Оставихме при него и Галина. Време е да се запознаете с моите спътници.
1)Галина, тренира лека атлетика, бягане.(За по-лесно я нричаме „арпи“.Мъничка е, затова)
2)Стефко (От средата на похода прие прозвището „змияра“)
3)Васко („Бирата“, пиеше повече от мен)
4)Пешо („Мой човек“ във всички походи сме си помагали, независимо кой е водача на похода)
5)Огнян(„Орфи“ „болния“, това знаехме само аз и моя човек)
6)Аз (мечо пух, така ме знаят от 15 годишен)
  И така оставихме на Петрохан, орфито и арпито  да ни пазят раниците.То, орфито щеше да ги пази , ама оставихме и арпито, да пази орфито. Подшушнах на арпито, да не ходи никъде, освен до тоалетната. Пътеката беше добре маркирана, нямахме проблеми до х.Ком. Имаше доста хора в хижата. Имаше и някакви малки ученици, които като разбраха за къде сме тръгнали, поискаха да се снимат с нас. Удовлетворихме им искането, подпечатахме книжките и тръгнахме за вр.Ком.



Чакаше ни първата изненада. Не помня колко сме вървели, на гола поляна, на пътеката имаше един фургон, а пред фургона двама войници. Извадихме си откритите листи, показахме ги и казахме, че отиваме до вр. Ком.Отговориха, че е гранична зона и не може. Ето ти изненада, имаме открити листи, а не можем да влезем в гранична зона. Молихме се, отговора бе, без повече приказки да се връщаме. Върнахме се, имаха автомати, какво ли щяхме да направим, ако нямаха. Щяхме пак да се връщаме. Още в началото на похода получихме едно вътрешно неудовлетворение. Дано да няма други такива. Орфито и арпито ни чакаха сънени. Отиване до фургона и връщане от 9,20 ч. До 14,00 часа. Орфито каза, че е огладнял и очите му се затваряли от глад. (понататък ще установите, че той вечно е гладен, а е цяла вейка, няма месце по него). А можеш ли да устоиш на глада на орфито, разбира се не. Обядвахме в ресторант Петрохан и тръгнахме в 15 ч.за хижа Пробойница, където щеше да ни бъде първата нощувка. Придвижвахме се с добро темпо, бързо стигнахме до х. Петрохан. Бяхме посрещнати добре, въпреки ремонтните работи по хижата. Пихме по един чай, включително и Васко( е,нямаше бира). Ако имаше, и аз бих изпил една. Продължихме нагоре, а след разклона за Вършец, вече беше по-човешко вървене. Но беше твърде малко.Дойде по-трудното, стръмно надолу, спускане към хижа Пробойница. Към края на спускането Стефко пусна една муха: Представете си, че вместо хижар ни посреща кучето, а хижата е заключена. Орфито е ловък, веднага хвана мухата: Бате мечо, да знаеш, не правя крачка повече след хижата. Кой където иска да спи, аз лягам в колибката при булдога. Веднага му повярвах, тъй като имах пресни спомени от мартенското ходене от х.Тъжа до х.Плевен. На заслон Ботев каза , че крачка нагоре няма да направи, и тръгна по лятната пътека. Знаех до къде ще стигне, но с третия човек тръгнахме след него. Като видя заледения сняг на първия улей, не искаше да направи крачка. Тъй като много пъти бяхме минавали по тая пътека и знаеше какво го очаква понататък, обърна се кръгом и тръгана. Заслон Ботев не съществуваше, та безименния, млечен чал, пеща и т. н. Добре е само, че кучето на Пробойница ни посрещна , ама хижaта беше отворена и имаше хижарка. Имаше и топло ядене, легло, мляко. От това по-хубаво, дрянова тояга. Казх им, сутринта ще ви събудя в 05,30 часа. Възрази само арпито.  Уф, пустото му ставане, не може ли в 08,00 часа.
Лека нощ на всички.

[meco puh]

                    Спомени от Ком-Емине1987г.
       Ден втори
  Казахме ставане в 05,30 часа, станахме в05,29часа. Получи се военна дисциплина. Като за началото на похода и приготовлението не беше лошо. За час и 20 минути. Следващите дни ще бъде по-добре. Закусихме с топло мляко и бисквити. Тръгнахме в 06,50 часа. Днешният етап беше по-къс, поради което не бързахме. Предстоеше ни около 7 часов преход до х.Тръстеная. От х.Пробойница се върви надолу по скучен асфалт. Минахме покрай село Губислав. Красиви са Лакатнишките скали. Поогледахме ги минавайки и ето го главния път София -Мездра. Малко на север,  по асфалта е въжения мост, по който преминахме от дясната страна на река Искър. От гара Лакатник пуснах първото писмо и първата и последната телеграма. Мислех да изпратя още една от Котел, не можах. Причината ще разберете по-късно. Орфито се запаси доста яко. Моя човек му помагаше при закупуване на продуктите. От гара Лакатник тръгнахме в 10,00 часа. Интересувате се, как съм запомнил тези часове до минутите, нали. Нищо не съм запомнил, ами са записани в моя дневник от похода. Доста стръмно е от гара Лакатник. Не стига стръмнината ами още от сутринта напече едно слънце, че освен очите на Орфи, и моите се затварят. Изглежда, на всички им е било топло, защото арпито се пощегува: След час-два като стигнем Черно море, ще се гмурна във водата и до залез няма да изляза. Стефко: ако пак ми споменете морето, по първата пътека на север или юг, без значение, слизам надолу и хващам влака за Варна  и ще черпи този, който го споменал. Максимум, след 2 минути орфито:Колко ли градуса е водата на морето днес? Орфи, довечера черпиш, каза Стефко. Е добре де, ще черпя, ама поне кажи колко градуса може да е морската вода днес? Видяхме възрастна жена на сянка под едно дърво до крайните къщи на село Лакатник.
    Дека сте тръгнааали бре момчета?
    На море бабо, отиваме на Черно море, отговори Пешо, моя човек.
    Е па,  що не изчакааахте влакчеето.
    Във влакчето много навалица бабо.
    А у тая жега по ли убаво, че пукнете бре.
Моя човек по-свестен отговор не можа да измисли и мълчаливо продължихме. Около обяд наближавайки центъра на селото, транзисторния приемник на моя човек сооъобщи, че в гр.Русе е измерена рекордна температура-дата 15 06 1987г.- 39 градуса на.сянка. Права била женичката, ще пукнем. Приемника беше единствената ни връзка с цивилния свят. Бяхме подивели за два дни. Какво щеше да стане до края не знаех. Телефон няма, за GPS не бяхме чували.Разполагахме с два компаса, карти с мащаб 1:100 000, издадени от к.г.н.Тодор Ненов, консултант Иван Кандиларов. Има закусвалня, не може да няма бира, каза Васко. Орфи бил готов, аз съм гладен, каза. Пихме по една топла бира и обядвахме в закусвалня Яворовец. Не забравихме да сложим и в раниците по една бира. Арпи нито изпи бира, нито сложи в раницата. Изпи само една жълта, студена лимонада. Раниците на гърба и към х.Тръстеная. Пристигнахме в 14,50 часа. Хижата заключена, няма жива душа. Орфито на висок глас обяви, че утре, 16 Юни има рожден ден. Щял да почерпи. Извади 4 бутилки коняк „Плиска“ и много мезета. На Васко очите щъкнаха. Изпихме всичко, часът стана 21, а хижар не се вижда. Един прозорец на кухнята не бил заключен Влязохме в кухнята, спахме на масите. Парите оставихме в едно чекмедже.
     Лека нощ мили деца.

[ko54]

Спомням си този юни, бях на море в ВПД-Дружба. Голям кеф беше,тогава картите за почивка бяха по 14 дни, а не 7, както сега. Ама имай в предвид, че тук в Софийско поле към 13.30 часа е рано за лягане, още бачкаме или пием бира бачкайки.

[meco puh]

http://mecopuh.snimka.bg/mountain/kom-emine-1987.601291.23954008

[meco puh]

             Ден трети
Очаквах този ден малко с тревога. Знаех от опит, че този ден е най-тежкия, отчайващия. Който го преодолее продължава, а който не може, пада на дъното и отпада от играта. Блазе им на тия, които прескочат този ден. Прескочихме го и шестимата.
 Станахме много рано, така трябваше, тъй като ни очакваше дълъг път. В 05,10 часа всички бяха на крака. Кратка закуска и в 05,30 тръгнахме за х. Лескова. В един форум чета, "жена се милва до зори, планина до пладне се минава". Колко си права Диана! За първото съм чувал, но второто знам от опит. На 05,30 като прибавите още 14 часа, ето ви 19,30 часа. Нямаше време за шикалкавене, на път.
 Не зная как съм спал на масите, но ме боляха бъбреците. От алкохол да боли глава бях чувал, но бъбрек никога. А и Плиската на орфи си я биваше. Слава богу, болките ми отшумяха само след половин час. Подсякохме вр. Издремец и вр. Чукава, точно в 12,00часа
бяхме пред хижа Лескова. Пак проблем, няма хижар, но "другарката" ни видяла и бързо се появи. Прекрасно посрещане. Отвори кухнята, остави ни ключовете на хижата,и каза:
  Ако останете настанете се където искате, ако ли не, ползвайте всичко в кухнята и ключовете оставете на вратата.
Благодарихме и започнахме да си правим супата. Нахранихме се и тръгнахме за хижа Мургаш в 14,30 часа. Следващите ДЕВЕТ часа бяха най-тежки, от целия поход Ком-Емине. Слънцето бе слязло на един метър над глвите ни. Опитваше се да ни откаже от Ком-Емине.

[meco puh]

  Вървяхме бързо, но трудно. Зачестиха оплакванията от болка в краката (мускулна треска), Обща отпадналост, безсилие.През цялото време до х.Мургаш не казвах нищо за това състояние. Каквото и да бях казал, щях да бъда посрещнат на нож. Мълчеше и моя  човек. Знаех, че и той нямаше болки като мен, но отклоняването на разговора в друга насока олекотяваше обстановката в групата. Най-зле беше арпито. Дори виждах промяната на цвета в лицето и. Не стигаше горещината, умората, болката, ами свърши ни и водата. Знаех, бях чел, че към средата на прехода има  изворче, „бразак“, но къде е този бразак. Най-после табела чешма. Егааа ти чешмата. Засякох и броих-на секундата две капки. Пихме с капачка от  бутилка плиска. Всеки си изчака реда. От голямата суша, може би и тя е пресъхнла. Минахме подред вр.Бигла, Белев вр, вр.Рудешки камък след извора бразак и газопровода преди вр.Чилек. Раклона на Белия камък, пресякохме няколко рекички и сме в х. Мургаш.Отново отлично посрещане. Изглежда в този район хората са много гостоприемни. Преди две години, на 1 Юни бях идвал в х.Мургаш, също бях добре посрещнат.Това беше на похода, проведен в чест на най-младия Ботев четник-Ангел Тодоров, роден в с.Благоево обл.Разград, убит след разпадането на четата на Христо Ботев, в местноста Мерова поляна, намираща се между вр.Мургаш и село Врачеш обл. София. Тогава 15 походници, трима от които бяха от София, начело с Георги Витков, изминахме разстоянието от гр Разград до Врачеш – Софийско за 7 дни, и донесохме пръст от с.Благоево, на гроба на Ангел Тодоров на Мерова поляна.Извинете ме за отклонението от темата, но това бе твърде важно и не можех да го отмина.



Сега, след третия ден, отказали се няма, да ви кажа на снимката кои сме. Първата снимка е от празника на силикатчиците. На нея:
 Със знамето е Стефко змияра, втория съм аз, мечо пух, третия с мустаци е Васко бирата, следва орфито, накрая Пешо, моя човек. Отсъстува Галина арпито.

[vanjo]

Мечо страхотно, продължавай не спирай.

[meco puh]

               Спомени от Ком-Емине  1987г.
  Ден четвърти
 От Мургаш на изток имахме възможност да избираме дължината на дневните преходи, тъй като хижите са на по-малки разстояния. Станахме в 07,00часа. След половин часова закуска и приготовление тръгнахме за прохода Витиня в 07,30 часа. Днес като че ли нещата стоят по-нормално. Няма оплаквания, единствен орфито създава дребни проблеми, но те са в реда на нещата. Изкачихме вр.Мургаш. Много обзорен връх. Минахме през Зла поляна, Умрелия кладенец – малко, хубаво изворче с беседка до изворчето. На Витиня слязохме в 12,30часа. Обядвахме в закусвалня Витиня и в 14,00 ч. Тръгнахме за х. Чавдар. На Ботевградския проход направихме снимки, пред паметника на руските войни. За съжаление не мога да открия къде съм ги сложил, при промяна  на местоживеенето. След прохода подсякохме вр. Звездец и през Етрополски проход пристигнахме в х.Чавдар. Посрещнаха ни сравнително добре, но нямаше топла вода и ни настаниха в някакви бунгала или може би бяха палатки, не помня точно какво беше. Не беше като в стая и не можах да спя нормално.

[meco puh]

                      Спомени от Ком-Емине  1987 г.
       Ден пети
Ставане от сън (не зная колко съм спал) в 05,10 ч. Половин час раздвижване, закуска и тръгване за х. Мургана в 06,40 ч. Движението ни е с доста добро темпо. От болките и умората помен не остана. Дали защото вече сме на по-високо, но като че ли и времето, поне малко е по-поносимо, по-спокойно дишаме чистия планински въздух. Минахме покрай чешма, и много бързо пристигнахме при паметника на руските войни, преди вр. Баба-1787 м. Тук през зимата на 1977 година са загинали руските войни от отряда на генрал Дендевил, от измръзване. Подсякохме вр. Баба, преминахме през вр. Говедарника-1790 м, преминахме покрай красивите скали, Етрополски зъбери и само за 3 ч.бяхме пред красивата х. Мургана. Посрещна ни много любезен хижар. При такава любезност, как ми се искаше да остана да спя в тая красива хижа. Както ми се спеше, половин ден нямаше да ми стигне. Но, часът беше едва 09,40. Като видя лакомствата в бюфета, орфи огладня. Пихме по един чай, кой с каквито иска лакомства. Любезния домакин ни препоръча, да вървим по пътя за х. Свищиплаз. Послушахме го, но грешка. Мноого много обикаля този път. Казах си, ако пак дойда, ще мина по зимната. И наистина имах такъв случай, зимната по ми хареса. По тая лятна пътека вървяхме изключително през гора, Обичам да има видимост, да се любувам на красоти. На Свищиплаз бяхме в 13,50 ч. От Мургана по камионен път слязохме на златишкия проход, пред паметника на руските освободители. От прохода до х. Свищиплаз, нищо интересно. Хижата е в ремонт, не можем да останем. Обядвахме на полянката пред хижата и в 14,45 тръгнахме за х. Планински извори.

[meco puh]

       Ден пети лист 2
  След Свищиплаз не помня нещо особено. Как да помня, като всичките ми мисли, цялото ми внимание беше завладяно от очакването на първия двухиледник. Дори бях си приготвил 150 грамово павурче с хубава ракия, месец преди тръгването и бях решил, когато стъпя на първия двухиледник, да извикам „НА ВИСОКО СЪЪЪМ“ и тогава да извадя павурчето, да почерпя спътниците с по 20 грама ракия. Извиках, но не можах да извадя павурчето, беше станало на парчета. Жалко, не е като сега, всичко да е пластмасово. Косица се оказа слънчев, приветлив връх. Разсея ми мъката от неизпълнения ритуал. Нищо, ритуала ще го изпълним в хотел-ресторант табите над хижа Тъжа, ако стигнем до там, а преди това на х.Ехо. А сега сме на втория двухиледник-връх Паскал-2029 м.н.в. Щастлив съм, но ако успея да сляза на нула метра н.в, при нос Емине, ще бъда най-щастливия. И сме в х.Планински извори. Посрещнаха ни двама младежи. Явно, неподдържана хижа. Няма го уюта на оная другата, която и да е. Пълна безстопанственост, поради която стигна до днешното положение. В 18,20 ч. пристигнахме на Плнински извори, малко се поразходихме наоколо, вечеряхме и всички на няколко часова почивка.
   Лека нощ, приятели.

[meco puh]

      Спомени от Ком-Емине  1987 г.
            Ден шести
  До х. Планински извори беше увода на нашия поход, а до х.Чумерна беше изложението. Минахме увода. Да видим какви ще ги ядем в изложението, значи във високата част.
  Спали, недоспали станахме в 06,00 часа.Учудих се когато излязох навън. Топлика беше изчезнал някъде, а на мястото си беше оставил облачно, студено и мъгливо време. Казах си, беше хубаво до тук. Защо трябваше да се оплакваме? Сега да видим как се върви в студ и мъгла. Тръгнахме в 06,40 часа. Минахме красивата чешма с петте чучура (мисля, че бяха 5 ) и се насочихме към третия двухилядник. Кога ли ще видим двадесет и петия. Търпение и вървене му е майката. Ще ги видим, ако сме упорити. Тя, нашата Баба била съвсем наблизо, докато разсъждавах на ум, стъпихме и на капата. А тая капа стои на 2070,3 м. Самата пътека подсича вр. Баба, но ние се изкачихме. Минахме през вр. Булуваня-2042,5 м, Безименен-2000,6 м. и се насочихме към х.Вежен. Да, обаче нямахме късмета да минем по лятната пътека за х.Вежен. В гъстата мъгла изпуснахме отклонението и продължихме към вр. Вежен. А моят човек искаше непременно да види хижата , имал спомени от там. Какво пък, има и зимен път, няма да се караме я. Ще се отклоним, ще загубим 1 час. Ние не броим изживените часове, а годините. Този връх е като вр.Равнец, не можеш да разбереш, на връх ли си или на пасище  на 300-400м.н. в. Да обаче това пасище е на 2198 м. Аз съм го виждал преди, както и моя човек, но другите четирима не можаха да го видят поради гъста мъгла. Ако имат шанс друг път. Преди да тръгнем надолу заваля сняг. Ами, значи затова сме изпуснали лятната пътека. Кoгато вали сняг, се минава по зимни пътеки. Това също е красиво чудо, за тези които разбират от шегите на природата. По въжето набързо се свлякохме пред х. Вежен. Тук мъглата се разсея. Обядвахме, изпратих второто писмо, от гара Лакатник бях купил пликове. Направихме снимка пред самата хижа и потеглихме към х.Ехо, където хижари бяха нашите съграждани от гр. Разград, Пепа и Николай.(сега са хижари на хижа Васильов). Пресичайки лавинните улеи по лятната пътека, се изкачихме на Каменната порта. От там надолу подсякохме вр Каменица и слязохме на Рибаришки проход. Малко по-надолу е паметната плоча на революционера Никола Караджов от Клисура, загинал тук на 02 Май 1876 г. Минахме горни ветровити преслап, покрай сладкото изворче, по лятната пътека, подсичайки вр. Юмрука (а може и през върха) излязохме на Желязната врата, между Юмрука и Кавладан. Тук е х. Ехо. Само седмица преди нашето пристигане на 13 Юни тя беше открита тържествено. С нашите приятели Пепа и Николай се познавахме много отдавна, заедно сме ходили на походи много пъти. Бих искал тук да остана най-малко седмица, което сторих следващата 1988 година. Почерпиха ни по една ракия на няколко пъти, по същия начин по една бира, нахраниха ни, изкъпаха ни, но не ги харесах. Много вехти ни били  парите и не ги взеха. Пожелаха ни добро пристигане на нос Емине, а ние им пожелахме още дъъълго да хижарствуват. И дветв пожелания се сбъднаха. Благодарим ви Пепо и Николайчо.
   Лека ви нощ.