Отпуската си тече и всяка секунда е ценна. Оня ден вечерта решаваме на бърз семеен съвет да посетим екопътеката край село Веселиново /на около 110 км. от Варна/ и вчера в девет сутринта вече купувам две бирички и няколко вафли от бакалницата в Янково. Ние това сме - аз, Ирена, Радко и чичо Владко. Морската пехота хахахаха...
До началото на екопътеката води неасфалтиран, но читав черен път. Отбивката е на стотина метра наляво от края на Веселиново. Лангър-лангър и стигаме до удобно за спиране уширение. Има пътечка с парапет към водопада Големия скок. Покрай първите снимки там някъде остава калъфа на статива. Статива е на зетя, калъфа също, тъй че после на връщане съм леко вкиснат. Обаче сега, щом пред нас се открива първия по -голям водопад, настроението е съвсем друго, само гледаме зяпнали и цъкаме с език...
Голяма искрена радост обладава част от пехотата... Мястото си е култово и на мене също ми иде да крещя и да скачам.
След кратък пазарлък Радко получава разрешение да нагази във водата бос. Луд умора няма ... нито страх от простуда.
След като се нагледваме, решаваме да цепим направо през гората отсреща за наобратно. И на четиримата не ни е интересно да се връщаме по същата удобна пътечка с парапетчетата нагоре. Зад нас остава дупка с дървена стълба под нея, която така и не посмявам да яхна /след като изчовърквам няколко тресчици/ и анализа показва че помощното съоръжение е акран на Ноевия ковчег.
В гората. Няма чак толкова драки и е харно, дори приятно.
Горе при излизането от дерето малко изплезваме езиците...
На Владко не му пречи умората да грабне един чепат чвор за "украса, съзерцание и благовидие в личното дворно място".
Чвора си почива, а ние изясняваме по-сетнешната посока.
Там някъде са къщите на Веселиново.
Следва излизане пак на черния път над Големия скок. След кратък размисъл се насочваме към Пещерата.
От нея очаквам да е плитка ниша пълна с бълхи и оставам много приятно изненадан, че си е дупчица харна дори накрая с образуванийца.
Тримата ми спътници играят в театъра на сенките пред входа...
...докато аз гледам навътре.
Има какво да се види.
Радко се е насладил и пълзи наобратно.
Още.
До тук бях...
Реката над Пещерата.
Следва началото на водопада /съвсем близо до пътя е/. Точно от зад Радко водата полетява надолу.
Гледката надолу е впечатляваща.
Поседяваме тук за някой снимка, после се връщаме при колата да турим мужду зъбите някой залък. Аз загарям една супа /на Владко горелката е много турбо/, която ще изям чак утре докрая:lol:
Следва "Софрата". Това е една плоска скала в гората с видимо технически издълбачини по нея. Цялото място е с неясно предназначение. За всеки случай е определено като древно светилище в достъпната ми литература. Светилищата са всеупотребяем термин тук както е известно.:grin: а наблизо под него точно до пътя има
светилище от съвременноста - с маси, пейки, граждани насядали на тях и под тях, барбекю, чалга и няколко автомобила с шуменска регистрация.
Древното светилище...
Докато с Ирена и Владо правим различни домисли, малкия се бори с гравитацията.
Гъбки по пътеката.
След това мистично място се връщаме назад към Малкия скок. Той е горе-долу голям колкото Големия, но водата верно е е по-малко.
Зад водната завеса. Не знам дали личи, че съм в къщичка, а фронталната стена е от н2о:blink:
И така. Следващата цел са Орлиците. Това е след Риш, а ние малко изнагляваме, понеже времето е напреднало па сме и поизморени... Ама за проба пари не вземат. До черния път за един от подстъпите смущаваме къпещ се дъждовник.
Толкоз ли сме страшне вееее:shocked:
Сетне следва як бурелом с поляни с гигантска по размери и количество левурда.
Листата са големи дори по сравенине с прословутите ми ... обущета.:grin:
Когато издухани пристигаме под една от Орлиците се оказва, че трябва да се връщаме ако искаме да пристигнем във Варна по светло.
Радко стиска бъдещата салата.
...а Владко - неизвестно и прекрасно разтварящо се цвете.
Толкоз.:-)
